Йото Пацов

Седи на припек пред къщата си Димитър Плъпката, обикрачил дървения стол, гледа как кокошките щъкат из пепеляка и чака да умре.
Данчето, снаха му, е отворила зад него прозорците на къщата, усилила е „славейчето” до прегракване и пее заедно с братя Аргирови. До портата, на бял тополов дънер Петко, синът му, е заклал с балтията белия петел и го е хвърлил да се блъска и кървави в клечотака. Червеният ператник къкри на пиростията над огъня, накладен направо на пътя. Накрай село е къщата на Плъпката, от вадата го дели само черен път, по който никой не минава, откак направиха по-горе моста. По-нататък е Вита, пролетен и затова жълт, с надвисналите над бързеите жълти повесма ресили върби. Слънцето препича право в гърба му, а той е с ватенка и кафяв агнешки калпак, защото усеща студа на тази пролет да извира от земята, да преминава в тялото му през гумените цървули и вълнените чорапи, да се сбира на топка като смок в стомаха му и да затиква гърлото му с ледена буца сол. Грее посинялото си от бой тяло Димитър Плъпката на слънцето и знае, че нито дрехи, нито огън вече могат да го стоплят.
Започнаха да му викат Плъпката още като младеж – ходеше с чуждите кози из дефилето, към Червена стена и Данчова дупка, по гъсто обраслите с трънки, глог и дрян каменни сипеи. Над главата му из стръмните скали на каньона зееха стотици пещери – мрачни и недостъпни, а по-близо до земята – други, с хладни и приятни преддверия, в които и той, и козите се криеха от дъжд и град. Странеше от други добичарчета – всяко имаше в торбичката си ако не яйце, сланина и хляб, то поне бучица сирене и просеник. Не ядене, ами и торбичка нямаше Миката. От първа пролет до късна есен ядеше през деня каквото намери – вареше си коприва и лапад със солчица, береше горчиви горски череши, дренки, къпини и глогинки, а като се уведяха клоните в бахчите – дебнеше пъдарите, та да си напълни пазвата кога с петровки ябълки, кога с круши или дюли. Най-сладко му беше да открадне от бостаните диня, да я гмурне още от сутринта в някой подмол, та като я строши по пладне на белите камъни, устата му да изтръпне от студ и от сладост. Обичаше да седи на елията до Манастирището, да гледа порутените някогашни стени, зад тях – каменните грамади, реката да ромоли в краката му, а над него хиляди скални гълъби да плющят с криле във висинето.
Гълъбите го научиха на тоя занаят. Отначало несмело, но упорито той се катереше по скалите към гнездата им, събираше в каскета си яйца, захапваше го за козирката, и като изтръпваше от усещането за бездната зад себе си, слизаше към върховете на дърветата, гърбом, залепнал за скалата като че ли със собствената си пот. После посъбра и смелост, и опит, научи местата, с един само поглед откриваше най-лесния път до скалните корнизи, по които гълчаха разтревожените птици. След набезите си заравяше дребните пъстри яйца в горещата пепел до огъня, за да не се пукат, и си правеше всеки ден пиршества. По-късно намери една ръждясала тенекия от сирене, сплеска я и върху нея трошеше яйчицата. Но пролетта преполови, в гнездата вече писукаха пиленца, гълъбите още по-устремно сновяха между скалите и изпръхналите след светлите дъждове ниви. Изпита погнуса първия път, когато нареди на тенекията голишарчетата с откъснати главици, но като ги опече и му замириса на месце, забрави, че го е гнус. И започна всеки ден да си лови от тях, че и от гнездата по дърветата, без да гледа, че там люпеха потомството си и врани, и сойки, за които всеки във Врътеник ще ти каже, че не се ядат, защото им е кисело месото. Не беше кисело – по-сладко от тая пролет Миката не беше ял никога.
Но пиленцата се опериха, литнаха от гнездата и Миката пак започна да гладува. Докато един ден не видя пор, хванат в клюса – баба Въта Вълчешка я запънала до курника, и порът нощес се хванал. Още същия ден привечер Миката открадна този капан, а когато хвана в него първите гълъби и врани, открадна още два. Залагаше ги във входа на по-високите пещери, вързани с дълга връв за колче, заглобено в някоя пукнатина. За стръв слагаше каквото намери – трохички, зрънца, даже някоя риба, от тия, дето ловеше с ръце из подмолите.
Във Врътеник вече се беше разчуло, че Миката ходи по отвесните стени като гущер, и ден през ден при него на манастирската елия идваха и негови връстници, и възрастни. Но Миката, на когото вече всички викаха Плъпката (Еш ка пъпле!) не се катереше просто така, за няма нищо. Отначало се хващаше на бас с най-недоверчивите – „Ще се кача да сложа тоя камък в оная дупка, а на бас!”, но по-късно просто започна да събира такса – да му даде кой каквото обича, може и пари. Така събираше от момчетиите яйца, сирене, порязаници хляб и просеник, от възрастните и по някоя пара. Никога дотогава не беше имал пари – знаеше, че с тях може да се купят много неща, но платата му като козарче беше един кат дрехи и четири чифта цървули годишно. Млекото и сиренето, което му се полагаше, оставаше у Михал Доков един вид като плата за покрива и постелята зиме в обора, а лете в плевнята. На училище не беше ходил и един ден, та не познаваше ни буквите, ни цифрите, не познаваше и парите. Но му беше драго, че събра четири монети от по-големите, с един конник от едната страна, и една от по-малките, с лисия образ на царя. Уви ги в парцалче и ги качи в една от най-високите и трудни дупки, до която, вече знаеше, само той може да стигне.
Беше жилаво момче, от непрекъснатия живот на открито заякна още повече, по тялото му се сплетоха послушни и здрави като възли мускули, пръстите му бяха корави като острие на търнокоп от вкопчването по незабележимите пукнатини на чукарите. Среден на ръст и сух на вид, той беше по-як и по-пъргав и от връстниците си, и от по-големите момчета. Съзнаваше това, но не се перчеше, и дори когато веднъж-дваж го викаха да участва в боевете между момчетата от долната и горната махала, отказа. Не го блазнеше мисълта, да победи някого с юмруци или да оваля в пепелта дрешките на по-богатите момчета. Започнаха да приказват, че е страхливец, но никой не смееше да му го каже в очите – това се смяташе за непростима обида, и едва ли някой се сещаше, че Миката едва ли би се обидил от такива думи.
А че не е страхливец, той самият знаеше прекрасно. Беше чедо на природата, на деня и нощта. Когато го нарекоха Мико Плъпката, мислеха, че прякорът му подхожда заради пъпленето по скалите и по дупките. На никой и през ум не му минаваше нито тогава, нито десетки години по-късно, че той оправдава прякора си много повече през нощта, отколкото през деня. Обикновено тръгваше в късите часове след полунощ и преди първи петли, минаваше като невестулка през дувари и плетища, задянал на гърба си покъсано старо цедило и в него – празен козиняв чувал. Преди да падне снега и откак се стопи крадеше Мико Плъпката с такова безстрашие, че нито веднъж никой не успя да го усети. Знаеше къде какво да търси – медни котли, наточена бичкия, етрополски наджак, пшеница, оставена за семе, делви с маджун и крочмач, черги и шаяк… Влизаше в дворовете като сянка, клякаше край кучето, баеше му нещо и то оставаше безмълвно, докато момчешката му фигура, прегърбена под пълното цедило, се стопеше в тъмнината. В селото се разчу, че някой краде, неколцина по-бабаити ходиха при Цанко Влачката, на него му беше излязла дума, че посяга, биха го даже, но той не си призна:
– Конкуренцията пипа – каза. – Аз откак излезох от Плевенския, не посягам.
Да можеха тези, които в захлас гледаха Мико Плъпката как през деня се лепва с цяло тяло на голата скала и като че ли без да пошавва пръст даже пълзи нагоре, да го видят през нощта как пъпли към своята (Миковата – викаше й той наум) дупка, как се точи след него въжето, как, запънал крака в ръба на скалата тегли тежките чували и ги трупа в една от проветривите и чисти зали на пещерата…
От деня, в който скри тук, на скалната лавица, бялата кърпица с четирите монети, беше минало много време, откраднатото беше наредено покрай стените, газена лампа осветяваше стръмните сводове, на пода беше постлано скъсано чердже – имаше и нови, но му беше жал да ги просне на камъка. В една от нишите си беше иззидал огнище, отгоре му – все същата тенекия, на която през оная пролет беше пекъл голишарчетата. И легло си беше направил от завита в черга купчина сух пелин, мента и орехова шума – да не завъди гад някаква. След нощните си походи сядаше тук, пред огнището, пред запалената лампа, смееше се сам в светлика й и казваше ласкаво на напуканите кафяви стени:
- Миковата дупка!
После вършеше онова нещо, от което най-много го беше срам и което за нищо на света не би признал пред никого – изваждаше откраднатата сватбена снимка на Стефка и Михал Докови, от която беше изрязал фигурата на чорбаджията си, слагаше я на стената, до лампата, и се взираше в пълното лице на булката. С руси къдри изпод поръбената с пендари шамия, със светли засмяни очи и устни, опънала с едри гърди бялата риза и везания елек, Стефка Докова го гледаше каквато е била преди двайсетина години – само четири-пет преди холерата да отнесе майка му, баща му, сестричката му… Гледаше я в очите Мико, както поп Петко го беше учил да гледа в очите на Богородица, и шепнеше:
- Мале, мале, мила мале…
И нямаше никаква връзка между сълзите на умиление и жалост, които проливаше пред снимката, и сълзите от обида и безизходно отчаяние, които бе лял като дете след тежките шамари на същата Стефка Докова. В съзнанието му дебелата чорбаджийка с червендалесто лице и властен глас, която псуваше като мъж и хора, и добитък, и която въртеше цялото богато стопанство на Доковите, нямаше нищо общо с тази, която олицетворяваше никога неизпитаната майчина ласка.
Търкаляха се сезоните, годините, нощният и дневен Мико Плъпката възмъжа, нямаше в двора на Докови работа да му се опре, и един ден разсилният от общината му донесе повиквателната. Михал Доков му подари бръснач, Стефка Докова му даде два ката долни дрехи, платно за партенки, две ризи. Тръгна от Врътеник за Телиш пеша, с още двайсетина новобранци, и там, на гарата, за пръв път в живота си видя локомотив и влак. В Шумен стигнаха през нощта, сутринта в казармата ги изкъпаха, облякоха и разпоредиха по учебни команди. Като неграмотен беше зачислен в домакински взвод, като добичар му зачислиха конюшнята и кучкарника. Бяха шест човека на тази служба, работата не беше много по-различна от тази на село, храната – по-добра, та когато след две години се прибра на село, у Докови, беше се издължил и изправил плещите, и какъвто си беше смръщен и мълчалив, изглеждаше много над годините си. Започна пак ратайството, без да се пазари, с безразличието на човек, който няма къде да се дене. Започна нощем отново да тършува из дворовете, но като се замисли здраво, реши да обиколи първо денем, а след това и нощем съседните села, и оттогава във Врътеник не крадеше. В пещерата се трупаха инструменти и инвентар, съдове и прибори, храна и тъкани, дрехи и черги. Залисан в работа и кражби, в неясни планове за бъдещето, Мико Плъпката така и не запомни деня, в който мечтите му започнаха да се осъществяват. В селото биеха камбани, площадът беше почернял от народ, негови връстници викаха нещо от балкончето на кметството и размахваха юмруци. После някои от тях дойдоха и при него, в Докови, кандърдисваха го да зареже ратайлъка, да си оправи парцелчето до вадата, дето още стърчаха порутените кирпичени стени на къщицата на неговите родители, да си насече един коптор тухли, те ще му помогнат, и да си построи свой дом, та и за булка да може да мисли, и за челяд. Отдавна си мислеше той за тия неща, но само на тъмно, в своята дупка, а тези младежи го извадиха на светло и Мико Плъпката с изненада видя, че в тях няма нищо нередно и срамно. И побутнат от откритието си заряза без „довиждане” обора на Доковите, скова си калъп за четири тухли и започна да сече кирпич в глинестия склон на Белия бряг. Говориха му, че тази работа не се започва наесен, че ще ливнат дъждове и всичко ще иде на халост, но той има късмет и нареди коптор – разбира се, с помощта на младежите от новата управа на селото. Те му отпуснаха и бележка да си насече дърва от корията на Манчова могила, та да опече тухлите с вършиняка и да си одяла греди и мертеци за бъдещата къща. Цяла зима с това се разправя Мико Плъпката – копа зимника, вади бели камъни да зида основите, в по-топлите дни насече ракита, та оплете плет около свойто място. Беше понаучил това-онова като ратай, а което не знаеше как се прави, мислеше по него дни и нощи, докато му намери чалъма.
По-старите селяни клатеха глави – къща без пари прави ли се? Минаваха да погледат Плъпката – как гази кал с плява за зидария, как мери с отвеса ъглите, как ред по ред изправя стените. Тази година се образува стопанството и едно от първите решения на управата му беше да се помогне на Плъпката с цигли, да си покрие къщата. Това и стана тъкмо в навечерието на селския панаир на Малка Богородица – и последната керемида си отиде на мястото, и за почуда на тези, които не вярваха, на брега на вадата, шарена с различно опечените си тухли, но стабилна на вид, със зачерджени прозорци без дограма, без врата се изправи новата къща. Мико Плъпката се нанесе да живее в нея.
Ето кога му влязоха в работа припасите от Миковата пещера, въпреки че той ги носеше постепенно, и то само тези, които хората нямаше как да си познаят. Другите – също нощем – носеше на свой познат циганин в Делирът, който плащаше, без да пита откъде са. Така се видя с пари, купи си коза, ярки, прасенце, пригоди една дупка в стената зад къщата си за обор и кочина. За две-три години вдигна и плевня, двора му се напълни с добитък, купи си каручка и магаренце, започна да работи на изполица лозето на един софиянец, но с ракия не се мърсеше, продаваше и нея. Все по-рядко ходеше до Миковата пещера, но старата му страст към катеренето си оставаше у него и той повече за разтуха, отколкото за нещо друго, скиташе по пещерите.
От това катерене му тръгна приказката, че бил намерил гърне с жълтици, че инак как така без един пирон налице и без петак в джоба къща ще вдигне и добитък ще купува? С това обясняваха и неговата саможивост и потайност. Миката не даваше ухо на шушуканията и не спореше, даже си мислеше, че е добре, дето се говори така за него – тъкмо няма да го питат откъде наистина се е видял с пари. Но времената бяха вече други и той, като повечето селяни, влезе в стопанството, тръгна по витските елии сега вече с текезесарските кози. И като редовен човек прати Михал Доков, бившия си чорбаджия, да сватоса Цветана Вътова, негова връстничка и сираче като него. Поп Петко ги ожени неделята преди Гергьовден през 1951 година, а по Благовец на следващата пролет им се роди Петко.
Сега, в последната пролет от живота си, седи Димитър Плъпката на припек пред къщата си и чака да умре. Данчето е заляла с вряла вода петела и го скубе, Петко майстори нещо под сайвана и си свирка, само ги чува Миката, не смее дори врат да повие да ги погледне, и не толкова защото всичко го боли от боя, а защото му е мъчно. За жена му Цветана, която си отиде преди три години, за Петко, който профука толкова пари по Плевен, а не завърши и средното и остана прост касапин в Месокомбината, за Данчето, дето е толкова засмяна, а вече пета година не може да му роди внуче… „Като си надвием на масрафа – тогава” – това им е приказката, а какво толкова искат още? Имат си апартамент като палат и гараж в Плевен, той им даде повечето пари, той им купи след това и жигулата, помага и за хладилник, и за пералня, и за какво ли не… Какво още да си надвият на масрафа, чуди се Мико Плъпката и не смее да пошавне, за да не събуди болката, която тлее под ребрата му.
Мъчно му е и за това, че пак са дошли пари да му искат. Този път до Гърция щели да ходят. А пари откъде? До оня ден влачеше кривака след козите, каквото припечелеше – все на тях, той години вече караше на хляб, преснак и сирене. Ама не хващат вера, че няма вече пари, освен ония двеста лева, дето даде на баба Въта да ги спастри за последния случай. Като им каже, че нема, подсмиват се, като да му викат – кой, ти ли? Ами жълтиците?
Какви жълтици, бе хора – пъшка Мико Плъпката на дървения стол, както пъшкаше оная нощ, когато се събуди с вързани ръце и крака в леглото си. Първият удар с бялата топоришка като че изсипа въглени в корема му, той извика от болка и изненада, а оня не викаше, наведен над него с черната си качулка, изпод която шепнеше, като че съскаше пепелянка:
- Не крекай, ами казвай де са лирите, че ще те поплеща тука, разбра ли?
Би го, докато се запъхтя, свлече го на дюшемето, както стенеше „Няма лири бе, човек, ще ме осакатиш бе, момче, не съм намирал лири, и пари немам, ако имам – да ти дам, ами като немам?”. Онзи не вярваше, риташе го в слабините, в главата – от леглото до вратата, от вратата – към леглото. Миката гълташе сълзи и кръв и ревеше:
- Хвани вяра бе, момче, нема лири и не е имало, излъгал те е некой…
После оня го изправи да седне на стола, върза го за облегалката и изля на главата му газта от лампата. Мина зад него и драсна клечка кибрит.
- Пала те. Ако не кажеш – броя до три и те пала. Едно.
Газта лютеше в очите, студенееше по гърба и гърдите му, а под ребрата го мушна такава болка, че му спря дъха.
- Две.
Клечката догаряше, оня я хвърли на земята и запали нова, и в тоя блясък Мико Плъпката видя на безименния му пръст под вълнената ръкавица издутина като от голям пръстен. Кога е казал „три” не помнеше вече, болката в гърдите му почна да пулсира, като че с всеки удар сърцето я пращаше по жилите му все по-близо до главата, а там тя избухна с такава сила, с такъв пламък, след който всичко угасна…
И втори ден вече Мико Плъпката едва събираше душа да излезе да се погрее на слънцето, крепен от Петко и от Данчето. Бяха дошли за събота и неделя, както правеха често, и така го бяха намерили – вързан за стола, с подгизнали от газта дрехи, клюмнал на една страна. Докторът идва, би му инжекция, остави хапчета, стоя, докато дойде на себе си. И каза – да го карат в Плевен, в болницата, само там можело да се оправи.
Мико Плъпката си мислеше, че и тука могат да го оправят. И затова седеше на стола си, на припек, чакаше да умре някъде към пладне и гледаше как Петко корми петела.
Ръцете му окървавени, на безименния пръст на десницата – голям пръстен.
– Броя до три – рече си Мико Плъпката. – Броя до три и си отивам. Едно.