(по материали от литературното и публицистично наследство на Захари Стоянов)

Тошо Лижев

*
Историята - и то не само нашата - изправя пред трудни дилеми в сложни и заплетени ситуации и цели народи, и отделни личности. В такива моменти последна дума имат личните качества и психологическата нагласа. А за историка и психолога е много трудно да категоризират с помощта само на една нравствено-етична мярка.
Турските власти не са обладавали повратливостта на модерния цивилизован душевадец. И българските борци от тази епоха в основната си маса са били семпли в интелектуално отношение личности. Обаче това не променя нещата. Драмата е същата.
Димитър Общи издайничи, защото е твърде честолюбива натура, защото не издържа на моралния и физически натиск. Простодушният карловчанин Ботьо Иванов, бивш „скромен бакалин”, след това храбър въстаник, „се излъгва и показва някои лица” в Троян, с които се е запознал по време на агитацията. Захари Стоянов определя точно: „Това той стори по неопитност.” В затворническата килия Ботю в една „дълга молитва” се изповядва пред бъдещия мемоарист: „Едно сбърках аз, че не можах да узаптя езика си…”
Пак в затвора Захари Стоянов наблюдава драмата на стареца Ганко, „когото подлъгаха турците, и той си изказа не само онова, за което го питаха, но и което сам знаел. Чист българин, да не му остане нещо чурюклук на сърцето! Тоя глупав Ганко дотолкова беше се вдал на турските обещания, щото обади и оръжията на Левски…”(1)
Захари Стоянов разбира, че бързият подем и погром на въстанието не закаляват достатъчно съзнанието и волята. Ганко и Ботьо не са професионални революционери. Щом Димитър Общи не издържа натиска, какво може да искаме от тях? Издайничеството съзрява „неволно”, предизвикват го чисто психологически фактори. На бой и мъки се удържа - за коравия българин това не е чак толкова трудно, - но как може да се стърпи той пред предизвикателството и обидата? Както дълго потисканото национално достойнство избухва в едно предварително обречено на погром въстание, така и личното достойнство на бореца не изтрайва пред лукавството и оскърбленията в „истиндаците”. Най-трагичният образ в тази поредица е Иван Кожухарчето, двадесетгодишен българин, предаден с другаря си Руско Робът от българи в Троянско. Ето как Захари Стоянов разкрива неговата драма:
„В Троян ги бяха били до умиране, те нищо не изповядали; тук без бой се издадоха. Работата се случи така:
Когато следователят заповядал на заптиите да отведат Ивана в затвора… един от присъствуващите българи обърнал се със следните думи:
- Защо не кажеш правото бе, епедсъзино? Ти може да си протестантин, затуй си дотолкова черен инатчия. Българите са послушливи хора.
Иван беше толкова припряно и нервозно копеле, щото в един час пет пъти се сърдеше и сдобряваше… Когато той се разсърдеше, плачеше като дете за нищо и никакво… Вижда се работата, че неговото национално чувство се е силно трогнало от думите на българина ааза, тъй като по него време протестантството беше в България още по на долно дереже. Той се обръща към него и му казва:
- Кой, аз ли съм протестантин? Лъжеш! Ако бях такъв, то не щях да тръгна с четата на Христо Ботева да се бия за кръст и за вяра! Чу ли сега кой съм аз?”(2)
Турците, които до този момент нямат представа какви хора са заловили, тържествуват. Следва очна ставка с Руско, с другите комити…
Както никой от апостолите и цялата въстаническа маса не мисли за ужасите на евентуалното поражение, така и засегнатият в сърцето на революционното си честолюбие четник не предвижда в първия момент последиците, не може да осмисли като издайничество постъпката си, плод на минутен афект. Той сам е жертва на подло предателство. В затвора издържа със стиснати зъби зверския побой. И авторът го нарича герой. Както към целия персонаж на „Записките” и романизуваните си биографии, Захари Стоянов е пределно обективен към тази категория издайници. Като писател, проникновен психолог и просто като умен човек той разбира, че към сложната човешка душа не бива във всички случаи да се пристъпва с един и същ аршин. Казано в малко по-съвременен стил, неговата проникновеност надраства схващането за двумерността - черно-бяло - в тълкуването на постъпките и отношенията на хората.
Добре, ще рекат любителите на точните класификации и квалификации, но в края на краищата не е ли това просто усукване? Как трябва ясно да се категоризират постъпките на Ботьо и Иван? С други думи, не са ли предатели?
По форма тези постъпки са предателство, по съдържание - не! По същина това прилича на грубата военна грешка на някой военачалник, която води до загуба на битката. Нима генерал Груши е изменил на каузата на Наполеон с глупавия си тактически маньовър?!
Неволните издайничества са в известен смисъл последица от всички недостатъци на въстанието, които обхващат идеологическата подготовка. И тъй като Захари Стоянов не може да осъди революцията с цялата й театралност и лекомислие, не поставя и в редицата на черните предатели имената на Ботьо Иванов и Иван Кожухарчето. Трагедията на „издайника” революционер е трагедия на самото въстание.

*
Отделно се спирам на два образа: поп Кръстю и дядо Вълю. Те са по-цялостни, в тях е съсредоточено и психологическото майсторство на автора.
За залавянето на великия революционер Захари Стоянов отделя цяла глава, назована „Предателството”, в романизуваната биография на Васил Левски.
„Председател на революционния комитет…, на когото комитетът беше му помогнал да си направи една къща.” такива са кратките сведения за поп Кръстю до съдбоносната зима на предателството. Авторът подчертава: „Той беше лице твърде много предадено на комитетските работи.”
Защо тогава този „дребен поп” поема пътя на „гнусното предателство”?
Интересно е да се отбележи, че той, в края на краищата, се изявява с чертите на всички (без първата) категории родоотстъпници. Най-напред попада в сложна ситуация - предава го Димитър Общи. „Тогава хванали поп Кръстя. Но чудно: после няколко часа той бил пуснат на свобода, а това турско благоволение трябваше да отвори очите на всички работници.” Съзаклятниците, обаче, не търсят допир с него. Не правят опити да си изяснят странното поведение на властта, да разберат какво е душевното състояние на техния председател. А той, изолиран, притиснат от заплахите на турците, се опира само на собствените си морални сили, които се оказват крехки. При всяка подобна ситуация недъзите на характера изплуват на повърхността. Захари Стоянов категорично определя (щом той е категоричен, трябва да му вярваме): „Две главни причини… са подбудили светиня му да вземе образа на Юда. Първата осезателна причина е била, че за да отхвърли той въжето от врата си, което щеше да му се падне като председател на комитета, то естествено беше, че това въже той трябваше да метне другиму… Дали той е наумил най-напред турското правителство за това, или пък турците от само себе си са му предложили предаването на Левски, за мене е тъмно. И двата случая са възможни… Втората причина, която е подействувала на отец Кръстя да стъпи на Христовото тяло е бил Златният телец. Както казах, у него имало дебели комитетски суми, които нему щели да останат след предателството на Левски.”
Факт е, че поп Кръстю не предприема нищо, за да предупреди Левски или да попречи по някакъв начин на залавянето му. Няколко дни той седи „коляно срещу коляно с ухиления до уши каймакамин”, крие се от съгражданите си, стреми се да остане в сянка. Много добре е познавал той Левски и може би се е страхувал от него повече отколкото от турските власти.
Винаги е така при най-страшните предателства: след първата крачка силата на инерцията дърпа ускорително към бездната на престъплението. Попът най-напред обещава. После с верноподаническо нетърпение занася в конака писмото на Левски, с което той му определя среща в ханчето. Най-после - разкрива пред врага привичките и характера му. Последната стъпка осигурява успешното му залавяне, подготвя турците за стълкновението с една изключителна личност. Захари Стоянов е склонен да допусне, че предателството не е узряло така лесно в главата на попа. Но спокойната и разсъдлива точност, с която предателят информира врага, го поразява: „Турците не смееха да оставят Левски в особена стая, защото се бояха да не се самоубие. И за това поп Кръстю се постара да им даде инструкция!”
Преживял цялата трагедия на злодейското деяние на дядо Вълю, авторът на „голямата българска книга” се разгръща и изгражда в негово лице най-цялостния и плътен образ от тази поредица.
Като типове „от един катехизис” дядо Вълю и поп Кръстю си приличат. Пресметливо и методично осъществяват те своите подли планове. Попът, като по-важна личност, предпочита да вади кестените от огъня с чужди ръце; овчарят, човек от „долня ръка”, сам осъществява намеренията си и кроежите на турците. Възприема образа на двуликия Янус, става изкусен артист, за да заблуди бунтовниците и ги вкара в клопката. Захари Стоянов дори не допуска, че той е бил принуден против волята си да извърши това злодеяние.
„Кога и по кой начин се е срещнал той с турците и е направил пазарлък за нашите души? Каква награда са му били обещали?… Аз не съм в състояние да знам. Мога да кажа за положително това обстоятелство, че той ни е предал още на първия ден, но турците са се побояли да ни нападнат на открито място. За доказателство на това мое предположение служи тоя факт, че новото мостенце беше приготвено нарочно за нас, която работа не можеше да се свърши за един ден.”
Съпоставянето на фактите и характера на дядо Вълю ме кара да допусна, че е много вероятно той сам да е предложил на турците варианта с „мостенцето”. Нашите вековни господари са предпочитали да се осланят на силата си, избирали са най-прекия път и рядко са прибягвали към лукавство и хитрини. Но това е само предположение. Същественото тук е, че при това положение дядо Вълю трябва да изпълни две задачи: да задържи бунтовниците до приготвянето на капана и после сам да ги вкара в него. Той се справя с тях, тъй като умело успява да нахлупи маската на благодетел и родолюбец, с добре премислена в детайлите театралност приспива бдителността на жертвите си. Тази роля той подхваща още при първата си среща с тях: „После десетина минути при нас стоеше вече очи срещу очи човек на петдесетгодишна възраст, среден ръст, с черни гъсти мустаци, из които се виждаха тук-там бели влакна, с голямо изпъкнало чело, набърчено като книжен фенер, с малки околчести сиви очи, които блещукаха като на лисица и с туплест нос, който приличаше на татарски ботуш. Преминалата му възраст никак не съответстваше с правото му като фидана тяло и бързите му леки движения, свойствени само на двадесетгодишни момчета. Щом той се приближи до нас, без никакво посвеняване или страхуване отведнъж протегна ръка и ни поздрави, като да беше бил и пребил с нас, като че да бе известен, че тоя именно ден ще има среща с нас.”
Впечатлението за неговата живост и енергичност пречи на бунтовниците да се усъмнят в прекалената набожност, с която „мляска десницата” на отец Кирил, в заучените, декларативни фрази за вярност и съчувствие. И така ще е до срещата с башибозуците, колкото понякога да не е икономичен в артистичността си дядо Вълю. Мостенцето още не е сковано и подлата фантазия на стареца инсценира спектакъл след спектакъл: мнимият син патриот във Влашко, който - какво съвпадение! - притежава чертите, описани с предположителност от Бенковски; всекидневното обсъждане на „новините” и положението на бунтовниците; накрая „скромната басня за 12-те байраци” и „топовните гърмежи на дяда Ивана”. Започва да ти се струва, че това прекалено театралничене е самоцелно, че той просто е встрастен в двуличната си игра. Така или иначе то му помага да доведе докрай коварния замисъл, да извърши злодейството „безболезнено” за себе си. Колко хитро и прецизно е инсцениран най-големият му блъф! Отначало до ушите на бунтовниците достига мелодията на „Янкината песен”. Тя ги озадачава. Кара ги да мислят, че нещо се е променило. После - безгрижното поведение на стареца (в противовес със страха, който е симулирал дотогава). То ги успокоява. Накрая - „новината” за байраците и топовете, изречена с артистично въодушевление, която „с огнена сила се отразява” на потиснатите и отчаяни въстаници. Така дядо Вълю прави хитър тактически ход за притъпяване бдителността им пред последната крачка към трагичната развръзка.
Предателят приспива съмненията и с престорената си простодушност и (докъде само стига!) с уж минутно проявена нерешителност да изпълни молбата им. Eто, тук, ми се струва, че нещо близко до бруталната същност на Фуше има в него - в захвърления из планинските усои овчар, който по-далеч от Тетевен не си е подавал носа!
Няма ли някакви вътрешни терзания дядо Вълю, този великолепен двуличник, който с хитро скроената си игра успява да стане в очите на бунтовниците „свят старец”, „балкански господ”?
С познатия си похват на косвено психологизуване чрез обективно предаване на външните събития Захари Стоянов разкрива и този момент: „Дядо Вълю мълчеше. Той гледаше все към земята, а едри капки пот покриваха набърченото му като книжен фенер чело, което той час по час бършеше с рунтавия си калпак. Чудно! Времето в планината беше студено като по Никулден, а някои хора се потят като през Петрови пости. От всичко това се виждаше, че на дядовото Вълюво сърце гореше твърде силен огън. А какъв можеше да бъде този огън?
- Безпокои се сиромахът за нашата неизвестна съдба - каза отец Кирил, без да го чуе старецът.
А защо старецът не смееше да ни погледне в очите, когато ние го запитвахме за това и онова? Дявол го знае. Нима в критически минути това ни беше останало работата, да правим над чуждите хора психологически наблюдения.
- Аз със своя старчески ум ще да ви кажа, момчета, че по-добре би било да ви мъкна аз вас към Троян - каза той най-после и ни погледна крадешката, като да ни искаше в заем пари. - Щом прецапаме Свинарница до зетьовата колиба остава един куршум.

…
В няколко минути ние бяхме вече готови за дълга пътя, а Вълю се безпокои нещо. Докато той беше весел допреди малко, сега, когато радостта му се разделяше и от нас, четирма ни, той захвана да се бои, потът на челото му се увеличаваше, сякаш че на тръни седеше, искаше му се да каже нещо, а не може, с една реч - мъчеше се в себе си когато ние бяхме весели, като че ли отиваме на сватба.
- Е, сега дойде ред да му чуем името… - каза той почти безсъзнателно, като с половин уста.
- Какво име? - попитахме ние?
- Санким какво ще да ми платите за труда? - повтори старецът още по-засечено.”
Явно в това вълнение няма преструвка. Увлечен в двойната игра, когато идва моментът да действа решително, дядо Вълю като че ли за минута-две се сепва. В края на епизода неговата истинска натура се проявява. Той предпочита да бъде дегизиран като сребролюбец (след твърдението си, че мечтае само за чифт нови цървули), отколкото да се разкрие преждевременно подлия замисъл. Този момент е единственият, в който той не е съвсем умел артист. Обстоятелствата го спасяват. Вълнението се приема като резултат от естеството на въпроса и мисълта за предстоящата раздяла.
По-късно оцелелият по чудо апостол уточнява: „Сега аз се усещах, че тая открита борба е била между неговата кална съвест и адските му намерения - да изпие кръвта на четирима души!”
След 10 години Захари Стоянов се среща отново с предателя си и забелязва с учудване: „Пък и той дрътлакът, как не беше се изменил в продължение на толкова години нито на иглен връх!” Групата повежда предателя към лобното място. С артистичната си сервилност старецът пожелава сам да води „гостите”. И Захари Стоянов, отдавна простил гнусната му постъпка, не издържа и възкликва с горчивина и ирония: „Тия пусти „прави пътечки”, с тях той лягаше и ставаше и когато ни водеше към мостенцето!”
Подложен на силен психологически натиск, дядо Вълю е принуден да признае вината си.
Но искрено ли е неговото покаяние?
С дълбоко съжаление авторът е принуден да ни разочарова. Със същата театрална ревност дядо Вълю сковава и забива кръст там, където е загинал подло предаденият от него Бенковски! Със същото лицемерие той целува кръста и отправя горещи молитви към бога, както преди десет години е целувал ръката на отец Кирил и като школуван артист е коленичил пред расото му. Пред нас е същият велик двуличник, позьор и предател!

*
Не си спомням точно къде, струва ми се в някаква студия върху предателството, четох, че то е единственото деяние, което личността не може да оправдае и прости. Човешката природа е такава - рано или късно извинява измамата на лъжеца, изневярата на подлеца, кражбата на крадеца. Само към предателството тя е непримирима. Всички други отнемат по нещичко, раняват, уморяват. Предателят убива. Той е братоубиец и убиец на нацията. Неговото деяние е връх на човешкото падение. За нито един народ не съществува по-страшно престъпление!
Захари Стоянов прощава. Дори на собствения си предател! Не оправдава - това е невъзможно, безмислено, - а простичко и естествено изрича: „да му е просто”.
Защо?
Той не прощава на предателите въобще. Предателството ясно и категорично е осъдено и заклеймено. Към отделните негови носители, обаче, той се отнася извънредно внимателно. Те не са схеми на закоравели престъпници, не предателстват защото по рождение са предатели. Не. Вината не е само в тях. Като голям ум и писател от световен мащаб Захари Стоянов обвинява не личността, а действителността…

*
Няколко думи за отраженията на предателствата върху революционната борба и борците.
Както е известно, Левски, с присъщата си далновидност, покрай създаването на комитетите е организирал и тъй наречената тайна полиция. Следващите стъпки в революционното раздвижване показват колко необходима е била тя. Захари Стоянов в „Записките” и в романизуваната биография на Апостола сочи няколко случаи на безпощадна разправа с народните изменници. Почти съвършената конспирация, особено докато е бил жив Левски, позволява възмездието винаги да настигне предателя. Самите комитети са се съставяли предпазливо, с истинско конспираторско умение. Отделните членове „не щяха да знаят други никого, освен онова лице, което ги е записало от най-напред, тъй щото, ако последва предателство, да не може да пострада цялото общество.”
Честите измени на комитетски работници, предателствата на българското население правели революционните дейци крайно предпазливи, създавали атмосфера на напрежение и несигурност.
С поражението на Априлското въстание започва най-голямата трагедия на борците. Въстанието е връх на патриотизма в апогея си и - най-ярка проява на родоотстъпничеството в погрома си. Турските потери за пръв път в петвековната история на игото навлизат дълбоко в Балкана, тази крепост на българските хайдути, и избиват и залавят до крак пръснатите бунтовници, защото „най-главни техни оръдия” са станали „самите овчари, наши братя българи, православни християни”. В „Записките” четем: „Хиляди пъти повече бяхме благодарни да срещаме мечки, вълци и пр., отколкото наши братя человеци, които бяха по-опасни от зверовете.”
Позорната вълна от масови предателства утежнява положението на разбитите въстаници. Доубива ги нравствено и физически. Оставя черно петно в страниците на историята.

*
Захари Стоянов не отделя върволицата от предателства и предатели от общия закономерен ход на времето и от цялостния характер на българина, за да „поохка” и „поахка”, да заклейми „гнусния акт” и поучи младото поколение. Историческите условия раждат и патриоти герои, и предатели. Едно са изостаналите шопски краища, друго е Тракия и будното Средногорие. В някои български села, където етническият натиск и бил много силен, „българщината е почти удавена и развратена”(3) Това - в пространствен аспект. По силата пък на обективните исторически закономерности, във възлови моменти от живота на народа неговите качества - положителни и отрицателни - изпъкват с много по-голяма сила и релефност. Характерно за българина е, че в еднакво висока, в изключителна степен изявява пред света патриотизма си и неговия антипод - родоотстъпничеството. В историята рядко се случва такова съчетание на цветове - най-светлото до най-мрачното. Сякаш българинът се е разпнал между двата полюса на своята душа, за да изчисти с един замах целия нагар, систематично и упорито трупан векове наред. Захари Стоянов не си прави илюзии: и шопът, тракиецът, и Спас Гинев, и дядо Вълю, всичко това е България. Лицето на нацията се определя най-напред от Кочовци и Хаджидимитровци; но, образно казано, то е контурният профил, който виждаме от ограничения ъгъл на безкритичното славословие. Цялостната физиономия на нацията можем да видим, когато се вгледаме смело в собственото си лице - и в профил, и в анфас. Захари Стоянов е направил именно това. Защото е голям българин и голям родолюбец. Никой не може да обича истински народа си и да му бъде верен, ако не познава неговото истинско лице!

5
„Днес не е епоха за патриотизъм, а за гечинмек.” Така пише Захари Стоянов седем години след трагичния разгром на априлци в предговора на „Записките”. В една книга, предназначена „за ония презрени същества, които в своята простота направиха да прогърми името „българин” по четирите страни на света и които днес тъпче и последният доносчик.”(4)
Предателството като социално-етична категория се изменя, но не по своята най-обща същност, а във формите на проявление. Една млада, неукрепнала нация тръгва по пътя на самостоятелното развитие. Новите исторически условия я изправят пред нови изпитания. Появяват се първите белези за задълбочаване на социалните различия. Усилва се ламтежът към чуждото, който далеч надхвърля границите на едно облагородяване с духовните и материални ценности на по-напредналите народи. Българската буржоазия бързо забравя (както видяхме, тя и преди Освобождението не се е отнасяла с голяма симпатия) подвизите на апостолите и на целия народ. Съзнателното премълчаване на Левски, Ботев, Раковски, Каравелов, на техните идеи и завети изтръгват от националното чувство на българина най-добрата храна за неговото самочувствие и родолюбие. В същото време на политическата арена европейските държави се боричкат за влияние над България и Балканите, а българската буржоазия сервилничи пред тях. Десетки „черни души” живеят още необезпокоявани и дори се радват на почит и уважение в държавата.
Корените на родоотстъпничеството не са изтръгнати.
Преди Освобождението обстановката е била много по-елементарна. Новите условия променят обществените отношения, усложняват ги, „завоалират” ги. Ето как авторът обяснява резултата от този процес: „А кой от тяхна милост, от старите и новите чорбаджии, са по-лошави, то нека ми бъде позволено да ритна срещу ръжена, т.е. да кажа, че чираците надминаха майсторите. Старият чорбаджия беше прост, груб, еничерин… Тяхното влияние нямаше някаква деморализирующа черта… Така ли е с младите чорбаджии? От техните симпатични уста тече мед и масло, дордето се наканиш да им кажеш „добро утро”, те се спущат да ви хванат ръката… и питат любезно: „Какво прави населението…” В късо казано, днес чорбаджиите мъчно могат да се познаят, защото те обичат да говорят най-много за народните нужди и теглила.”(5)
Тук в понятието чорбаджии Захари Стоянов влага не толкова класов смисъл, колкото разбирането за народен враг (става дума и за чорбаджийството, и за младата българска буржоазия). Патриотизмът в новите исторически условия („силните от мира сего” са лишени от „ятаганското право” на империята) става официален, задължителен външен атрибут на обществената изява. Врачанският търговец Стоян Грамчев, предател на Георги Матев и Георги Апостолов, „щом се отваряло дума за отечество и страдания, казвал и той, че една колиба (!) му е изгоряла за тия работи!”(6) Хаджи Иванчо хаджи Пенчович, подписал смъртната присъда на Левски, „живее и до ден днешен и… решава съдбата на българския народ” и минава за „най-горещ патриот”.
В България проникват чужди капитали, чуждо културно влияние, по пътищата препускат каляските на чужди учени и съмнителни знаменитости, които правителството предпочита пред българското име; строят се чужди паметници, а за Ботев „в разстояние на осем години… не са ставали ни панихиди, парастаси, ни пък какво годе друго възпоминание, като че народът, за който се е той борил, не съществуваше!”(7) „Джанъм, ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше ура. Ревни ни се ей така, щото между безбройните чужди паметници по всичките краища на отечеството ни да имаме запазено и едно кюшенце наше, българско.”(8)
Опасността да се потъпче достойнството на нацията е по-голяма. Следващите събития в следосвобожденска България доказаха думите на Захари Стоянов, изречени още през 1883 г.: „В днешното калпаво блато, когато е въпрос в някои сфери дали честният мъченик за идея и убеждение е герой, или подкупеният шпионствующи подлец, който е излъгал и бога; в днешното време, казвам, когато е страшно да не се учреди орден с надпис „За шпионство”, когато целият свят нарича хаджи Иванча, че бил обикновен човек, Григорий Доростолочервенски - пастир, Арнаудова и Севастакя - патриоти, - твърде странен ще да бъде оня съвременник, който стисне очи пред тоя позор и извика френетически „Да живей България!”
От позицията на патриотизма и безграничната обич към българина и българското Захари Стоянов отправя далновидно предупреждение към съвременниците си. Предателите са живи и съзнателно сквернят паметта на героите, за да не бъде опетнен лицемерния им патриотизъм. Изхождайки от интересите на своя „гечинмек”, „новите чорбаджии” винаги могат да изменят на нацията, да й лепнат още по-черно петно. Захари Стоянов насочва погледа си към младежта. Нейните настроения, духът й го тревожи. Младото поколение трябва да бъде носител на всичко ново и напредничаво, то ще оформи по-нататък физиономията на нацията… Сред зрителите на едно представление на драмата „Хаджи Димитър и Стефан Караджа” е и Маньо Денев, „черна чорбаджийска душа, участник в избиването на Хаджидимитровите четници”. „Когато станало сражението между кръста и полумесеца, Маньо си припомнил стари грехове, върнал се в 1868 г. и като си въобразил своите дела, паднал на мястото си в театъра без чувства. „Друг път да не сте давали такова представление - казал той на младежите. - Хаджи Димитър и Караджата са чапкъни.” Слушаме, отговорили младежите… Тежко и горко на народ с такива послушни младежи, отговаряме ние!”(9)
Това не е упрек. Това е една голяма истина. До нея Захари Стоянов стига, защото с цялото си същество милее за своя народ, за неговото бъдеще. Той чувства колко много родолюбие, колко повече национално самочувствие е нужно на българина, за да застане наравно с другите народи - в икономическо, културно и нравствено отношение. Неговият девиз е: „Нека е половинка, нека е чейрече, нека е най-после нищо, но нека си бъде наше.“(10)
Димитър Благоев в брошурата „Нашите апостоли”, осъждайки политическата позиция на Захари Стоянов по време на Съединението, го нарича „предател на народните интереси”. Смешно. Крайно неправилният литературоведчески подход на Благоев, едностранчивите му и пресилени политически оценки създават едно настроение, което и до днес не е преодоляно напълно и пречи да се оцени достойно творчеството на този велик наш класик.
Как може да се нарече този българин предател?! Парадоксът е умопомрачителен. Дори ако се съгласим с твърдението на Георги Константинов(11), че след Съединението той преминал на страната на българската буржоазия и защитавал нейните интереси. А той иска „да експлоатираме рудниците и отваряме фабрики”, но не „те да се дадат в ръцете на чужди капиталисти и милионисти”(12) Буржоазията като двигател на икономическия прогрес тогава трябва да издигне стопанството на страната със собствени сили, за да осигури самостоятелно развитие на нацията. Прави чест на големия писател, че е съумял да разбере накъде са водели тогава обективните обществено-икономически закономерности и в онази идеологическа и политическа мешавина след Освобождението не става нито консерватор, нито анархист, нито народняк (неубедително е твърдението, че той - според Георги Константинов - е предтеча на сиромахомилството). А и толкова важни ли са политическите му убеждения? Не е ли предостатъчно, дето като писател се добира до такива значими истини за национално-освободителните борби, за българина и българщината?!
А и тук става дума предимно за патриотизма му. Пак в „Нашите апостоли” Димитър Благоев пише: „Наистина такава история („Записките” - б.а.) може би да развива патриотизъм и национално пехливанство, но полезно ли е такова възпитание - това е въпрос.” На друго място той го обвинява в шовинизъм. Упреци, които просто не си заслужава да бъдат коментирани. Но именно от Благоев тръгва линията на „омаскаряване” и преиначаване. През Бакалов та до послушно-услужливите на партийния режим след девети литературни историци и анализатори. Дори такъв умерен съдник като проф. Петър Динеков в своя статия от 1949 г. обявява Захари Стоянов за националист и монархист! За „монархизма” вероятно го е заблудила една реч в Народното събрание след изгонването на княз Батенберг, когато в качеството си на народен представител Захари Стоянов иронично заявява, че българинът без цар не може. Колкото до другата квалификация, е достатъчен само един кратък пасаж от „Четите в България”: „Неотдавна (1883)… един български вестник си късаше жлъчката да доказва, че националната ни гордост е докачена, защото на турците било позволено да хвърлят няколко кьорфишеци на байрама си! Ето тук е подлото и назадничавото, малодушното и калпавото. Подобни хора именно се кланят с краката нагоре когато огрява слънцето и хвърлят с камъци подире му, когато засяда. Негова милост, който се възмущава сега от един фишек, по десет пъти може да си удрял феса на язизие калъп, когато трябваше да се нападат турците.”
Захари Стоянов не е шовинист. Нито проповядва национален херметизъм като осъжда внасянето на очилата, помадите, ръкавиците, бастоните, т.е. външните елементи на чуждата култура. Неговият патриотизъм и призивът му за повишаване на националното самочувствие се основават на друга голяма истина - като всеки друг народ и българският трябва да развива своите качества, култура и икономика. Формула, която не се нуждае от доказване. В която не бива да се съмняваме, ако не искаме да се обезличим. Как съвременно звучи този призив в наши дни! Сега, когато чуждопоклонството не само че не е изкоренено, но придобива нови измерения. В посткомунистическа България, в която десетилетия наред доносничеството бе издигано в култ. Днес, когато в изкуството и литературата от проповядването на национален херметизъм (имаше такъв момент през ХХ век) стигнахме до превъзнасянето и подражаването на западните „изми” и всякакви псевдомодерни течения.
Медвенският овчар може да ни научи на много неща. Стига да умеем да го четем и разбираме.