Диана Павлова

ФИЛОСОФИЯ НА ГРАДИНИТЕ

От всичкия ми опит през годините
животът се побира в кратък том -
със философията на градините -
плода, листата и дървото-дом.

Останалото думите не могат
да преразкажат, без да се повтарят,
за всеки то е личен дар от Бога
и аз не искам да го изговарям.

* * *

Зад цветната обвивка на живота-сън
битува някаква двурога сянка
и тя не се прехранва със останки,
събирани по кофите отвън.

Зад строгите врати по върховете,
зад лъскави бюра, във кабинетите,
тя властва, тя владее, притежава,
но и това не я задоволява.

Подхранвана от всяка наша немощ,
тя иска повече и си го взема.
Засяла нови семена - без корен -
където мине, жъне мъртви хора.

* * *

Безплътна. Как отдавна съм безплътна.
И знам предназначението свое.
Но още питам Бог така разпътно
защо ме е създал със дух на воин.

Защо ме е оставил в женско тяло
да чувствам най-човешките желания
и вечно да не мога да съм цяла
между жадувано и начертано.

Смирявам ли се? Толкова е трудно
безплътна, само с дух, да съм си вярна.
Прости ми, Боже, още ми е чудно
че ме избра, но съм ти благодарна.

ДИВИ ГЪЛЪБИ

Диви гълъби, примамени с жито насам -
как стремглаво изхвърчат към острите клони на бора
да потърсят убежище като в роден див храм
в непривичния шум на минаващи хора.

А в мъглата вечерна, далеч от гнездата си горски,
се разлитат панически и се блъскат в стъклата.
Приковани насъщно сред постройките хорски,
ще се пръснат от страх и от смут сърчицата им.

* * *

Понякога гълъби носят душите
на мъртви и живи
и пред очите
на други души
ги разкриват.

Понякога кацат на нечии длани
почти лековерно
и тихи послания
гукат
в небето вечерно.

* * *

Сред тези високи борове,
където не водят пътеки,
където до хълма горе
е още много далеко,

където горският риган
расте - див, непристъпен,
където трудно се стига
и е тихо под стъпките,

където сама обикалям
и няма кого да срещна,
в този свят изначален
самота не усещам.

* * *

Красотата ти, цвете,
е невъзможна
без цялата останала вселена.

От край докрай
всичко тук
е твое начало и продължение.

* * *

Птичко моя, с детска душа -
доверчива, крилата, оголена -
знай, че аз като теб се теша -
все сама,
все безмълвно,
все в полет…

* * *

Много птици кацаха в ръката ми,
много семена със тях покълваха,
пазех от вихрушките стъблата им,
пазех и ги топлех дълго-дълго.

Стволовете им сега източени
пазят мен; а зреят във короните
семена за друга щедра почва…
И излитат птици между клоните.

* * *

Щастливи ли сте, кончета, затворени
в ливадата зад дървена ограда,
с един стопанин, който всеки ден
ви носи камъни със сол
и пълни кофата с вода?

Една сърничка идва през нощта,
излиза тихомълком от гората,
провира се безгрижно под оградата
и ближе от солта и от водата…

* * *

Какво, че някъде танцуват приливи
и други хора им се наслаждават…
Какво, че тук вали и е унило,
щом виждам птици в полет да минават.

* * *

Самотна, самотна клисура…
Аз съм другаде.
А реката тече със същия ритъм
и по същия път минават водите й.
И гората е все така неподвижна,
и без да я виждам…

Аз съм другаде.
Животът е пръснат по всички посоки -
хаотичен - на тласъци, падове, скокове.
Покрай мен е движение, а не зная къде съм,
виждам само клисурата - тишина, равновесие…
Самотна, самотна Вселена…

* * *

Да се отдалеча на километри
от бурната и влачеща река.
Прибоите в скалите да заглъхнат
и пяната на бързеите да се уталожи.

От тук е съвършено друга гледката -
остава неизтичащият смисъл.

* * *

Преведох го през улицата,
потокът й не спираше.
С бастунчето ситнеше,
придържах го за лакътя.
Колите не отстъпваха,
колите не изчакваха.
Аз казах: Колко лоши сме
всички ние - хората.
- Най-лош от всички аз съм,
щом сляп съм - отговори.

* * *

Ще го видиш да идва по пътеки пресечни
на път към плодни градини,
в сумрака на утрини, в хладината на вечери,
и навярно ще го отминеш.

Коловози и релси той прекрачва напряко,
върви отстрани, през полето,
и го пари дъхът на бързите влакове,
сенките на самолети.

Но този човек е по-бърз и от вятър,
по-ясно от птица вижда,
като тичаща горска сърна е душата му
и камък не я зазижда.

ЛЯТОТО. ДАЛЕЧ ОТ ТУК. В ГОРАТА

Едно излишно клонче няма там
и пак е пълно, и е съвършено…

Сърните, катериците са мои знаци,
малинови, къпинови трънаци,
излязъл вечерта от дупката си таралеж.
Контури, инкрустирани във камък,
които се разчитат с друго зрение…

От там почерпих всичкото си знание
и го пренесох в мойто измерение.

* * *

Неизбродими звездни пътища в дълбокото небе,
необясними светлини - пристанища за погледа,
или рисунка, за която земният език е беден -
проява безначална - от нея Бог ни гледа.

* * *

Пораснал е останалият свят
и в грижите не му е до поети,
а нашите души са две деца,
напълно беззащитни под небето.

* * *

Войник съм била -
винаги войник.
Винаги там,
където са имали нужда от мен,
винаги готова
за сражение.

Войник съм била -
заспивала съм под час
и съм се събуждала
навреме.
За оръжие ми е служела
само съвестта,
за надежда -
само вярата.

Войник съм била -
все на същия фронт,
където човекът
отстоява човешкото,
където Бог не прави разлика
между хората,
а отличава
само делата им.

* * *

И нищо не очаквай…
Като слънцето,
като луната,
а просто грей,
ако това е същност твоя.

И нищо не очаквай…
Но като дойде,
изпълни дълга си -
и като птица се завръщай,
като цвете разцъфти.

И нищо не очаквай…
Като най-пълно и завършено
творение на Бог,
в което Той
единственото Си очакване
е вложил…