Димитър Златев

Стоян Герзила разтвори портата. Пред него на едро бяло муле стоеше усмихнат Тодор Белака от Гела. Зад него - трима конника.
- Помага бог, Теньо! Посрещай гости! Водя ти Ибраим ефенди от Дермендере, човек на Гюмюш Гердан.
Конниците сториха по едно темане и слязоха от конете. Двамата се държаха почтително към прекупчията, явно, бяха му гавази. Стоян ги очакваше, та не се изненада. Въведе ги в двора, завързаха конете, поотупаха се от праха, па се качиха на кьошка.
Отсреща като на длан се виждаше могъщият хребет на Карлъка. Долу, в ниското, бяха градините с избуял вейков фасул; оттатък започваха ливадите - в най-ниското вече окосени, а по-нататък зеленееха като китеници, изпъстрени с какви ли не цветя; зад тях започваше еловата гора, вековна и стройна. В далечината тъмнозеленото преминаваше в синкаво; по дериците като отлъчени овце се спускаха надолу редици дървета. Да гледаш - да се не нагледаш!
- Топло! - въздъхна турчинът. - Уж сте високо в балкана, па и тук, кажи-речи, като във Филибе.
- Така е, челеби - приветливо подхвана приказката домакинът. - Илинден наближава, хляб се пече. Видиш ли ги отсреща що са ливади! Слънце трябва за сушенето. Па и ръжта сега налива. Слънце и нам трябва.
Гостите избърсаха потни чела и се поразкопчаха. Велика, Тенювица, приближи с лъскав бакърен поднос, на който бяха наредени пет чаши ракия.
- Наздраве, чорбаджилар! И добре сте ни дошли - покани стопанинът.
- Сполай ти, чорбаджи! - кимна купчията. - Да си жив и здрав, да ти се множи стадото, да ти расте имането!
- Дано, дано! - усмихна се Герзила. - То човек като е здрав, като има помагачи и сговор вкъщи, добър е господ, трудът му няма да иде на вятъра.
- Ще ти върви и тая година. Гюмюш Гердан, моят господар, Аллах да го поживи още хиляда години, добра цена ви дава за ерината. Ще я огледаме, ще се спазарим и утре рано, по хладно, един керван трябва да пратим надолу. Чарковете и становете в Дермендере да затракат. Аба иска войската, не е шега работа да облечеш хиляди султански низами. Така ли е, Белак чорбаджи?
- Така е, аго, така! - отвърна гелчанинът. - Берекет версин, добър пазарлък сторихме с тебе. Синовете и те са доволни. Петима са, като аслани(1), нали ги видя! Зиме и лете са край овцете. Две хиляди глави лесно ли се гледат?
- Че кога успя да ги завъдиш толкова, чорбаджи! То измет да правиш на толкова стока, иска работливи люде. Пък и пара трябва - на чобани и мандраджии да даваш, царски данъци да плащаш…
- То, челеби, има една нашенска приказка: господ кога дава, не пита чий си син… Та и моята. Имах аз двеста брава на ятак на Въгларниците, под клонатите ели. До сами него е голямата ми нива, пет уврата(2). Лете овцете на нея лежат, ала на другото лято ела да видиш ръж - по-висока от човешки бой!… - Той замълча, като да си подбираше думите за нещо, па продължи: - Преди пет-шест години посъбрахме повечко суха пара. Па нали тогава юруците гледаха да се освободят от своите мери?, та купихме картола на Малкия и на Големия Карлък. Викам на момчетата: сега му е времето да станем тьожки кехаи. Запретнахме ръкави: мандра построихме, фурна иззидахме, мулета накупихме. Докарахме стадата до две хиляди брава… Когато от Солища се пожених в Гела, за Рада, на привед отидох с един кат дрехи, дето се вика. Ама имал съм късмет, сега не мога да се оплача. Едно време заради черната ми боя людете на подбив ми викаха Бялкото, ала сега съм за всички Белак чорбаджи.
Теньо го слушаше полуусмихнат. И той, и махалите наоколо знаеха тайната на Белаковото забогатяване: бе изорал в една нива зеленясал бакър със златни и сребърни пари, ама не турски, от много по-старо време. Оттогава му потръгна. Но не се цинцареше - взе да помага на гелци: на кой за муле ще даде, на кой - за овчици. Халал да му е късметът!
Турците го слушаха с интерес. Пък и той с едрата си снага, с изпеченото от слънце и вятър лице, сявга усмихнато, извикваше уважение.
- Машалла, машалла! - възкликна Ибраим ага. - Помага Аллах, помага, ама в кошара не вкарва. Бая сте се потрудили. Пък и челяд голяма имаш, голяма и сговорна. Види се, всичко си имаш, дето на човек се иска.
- Така е, но и в ламтенето човек мяра трябва да има, че забрави ли се, може и на лош край да излезе… Ама да си призная, челеби, още един мерак имам. Стада, пари, имот - като да не ми стига само това. Ето, на петдесетака стоя, а колко свят съм видял? - До Скеча и Енидже с овцете, и до Филибе на пазар. А чувал съм от стари хора - свят широк! Да му се не нагледаш, да се не находиш!… Та мерак ми е до Божи гроб да ида, хаджия да се върна.
- Анладъм, анладъм!(3) И аз като правоверен съм си мислил един ден да стигна до Мека, да се поклоня на гроба на Пророка, хаджия да стана. Ама дали ще събера пари за из път, не знам.
- Едно е да ти рекат Белак чорбаджи, а друго е - Хаджи Тодоре! Та си правя хесапя(4), че като притуря печалбата и от тазгодишната ерина, от сиренето и маслото, догодина напролет можем да тръгнем със моята стопанка към Ерусалим.
Гавазите станаха да се поразтъпчат на двора, а Ибраим ага извади от пояса си сребърен тумбест сахатник.
- Теньо чорбаджи, наближава време за обедната молитва. Ще ми трябва чиста вода за измиване.
- Скоро, Лико, оттърчи да донесеш две харкоми вода от качката!
- Прясна вода нямате ли? Не бива от каца застояла вода - малко троснато рече гостенинът.
- Не си ме разбрал, аго. Отсреща, в ниското сме вкопали една надупчена качка, в пясък, та в нея се прецежда чиста вода, за пиене и за готвене. Ей сега ще се върне жената.
Разговорът на мъжете се завъртя около пазарлъка - колко оки вълна е настригана, каква е на цвят, каква цена дава богатият грък от Филибе. Но от минута на минута агата взе да става по-неспокоен. Току поглеждаше часовника си и сбърчваше вежди. Мина към половин час и той не изтрая:
- Какво стана с тая вода бе, Истояне! Времето за откланяне вече отминава, в грях ще ме вкарате!
- Прощавай, ефенди, ще дойде. Ама видиш как се засуши това лято. Пък ако на качката трябва да се изчакат четири-пет жени да си наточат харкомите, и то времето минава…
- Бе, как така, насред балкана сте, извор наблизо няма ли? Все така ли я карате?
- Има, как да няма! Ала все са далечко, пък в ниското край барата е мочурливо, водата не е сладка. Има връз село един хубав извор, Буботницата му викаме; от бял камък извира. И чиста, и студена, но е на половин сахат път.
Турчинът замълча намръщен. “Гяурска им работа!” - рече си наум, за да не обиди домакините. Помисли, па се обърна към Белака:
- Слушай, Белак чорбаджи! Добре е, дето си намислил хаджия да ставаш. Ала защо не им докараш на тия фукари(5) вода в селото? Да те благославят до края на дните ти, та и след това с добро да те споминат.
Кехаята озадачено го загледа, помисли минута-две, па му отвърна:
- Право викаш, Ибраим ага. То като ще е хаир(6), за всички да е. Е, хаджия да станеш, е богоугодно, но и такъв себап(7) да сториш на цяло село, не ще да е по-малко угодно на бога. Знаеш ли, струва си да се помисли. Сполай ти за умната приказка.

* * *

По мръкнало Тодор Белака се прибра вкъщи. Още от прага Рада го огледа:
- Какво става, Тодьо, нещо умислен си идеш? Нали спазарихте ерината?
- Мисля си за нещо, ама друг ден ще ти го кажа. Една голяма работа ми се върти в акъла, но ще видим какво ще излезе - бавно и разсъдъчно каза той.
Вечеряха със снахите и внуците, синовете бяха при стадата. Внуците за първи път виждаха дяда си така умислен и неразговорлив, та се смърморясаха.
Легна си Тодор, но сънят му бягаше от очите. От три години живее с мерака за Божи гроб, вече се виждаше с божигробска броеница в ръце да седи сред старците и да им разправя за чуто и видяно… И сега изведнъж - да се откаже! То и другото малко ли е? - цяло село да напоиш, всеки ден, като наливат на чешмата, името ти да споминат. Ама и за това трябва добре да си стори хесапа - то нагода, то изкопи, то майстори. Бая пара ще погълне…
Неусетно се унесе и заспа. Засънува, че цяло село се е събрало и го изпраща на хаджилък. Яхнал е той бялото муле, Рада - на черното; на самарите - нови кичени халища; дисагите - препълнени. Изпращат ги и заръчат - старите за божигробска щампа, младите - за чуждоземско гиздило. Замахна Тодор с ръка за сбогом и гласът на Рада го стресна: “Кротко бе, човек! Какво си се размахал на сън? Удари ме…”
“Баш сега ли трябваше да ме разбудаш - помисли си той кисело, - на най-хубавото място!” Сетне дълго се въртя и пак мислите за вар, за тикли(8), за харчлък не му даваха мира. По някое време пак му се яви сън. Хем сън, хем като наяве. Върви той, яхнал бялото муле, а пред него - Ерусалим. Пред висока каменна порта - много народ. Махат му с маслинови клонки… Досущ като посрещането на Исуса! - помисли си той, спомняйки си за зографията в Бачковския манастир. Досущ! Даже и Христос е изписан на бяла ослица, като него… Той се заслушва във виковете на посрещачите: “Слава на Белака! Слава на Белака!” - Брей, чудо! Още не е станал хаджия, а вече и по име го знаят… Някой извиква името му още по-силно. Отвори очи и се загледа през прозореца, огрян от изгрев-слънце. Лазар, комшията, го викаше за нещо.
- Брей, какви люде! Не те оставят да си догледаш съня! - мърмореше си той, докато се оправяше и излизаше на потона. Сетне хапна надве-натри, нареди на жената и на снахите някои работи за през деня и се запъти надолу към Солища.
Теньо Герзила го срещна зарадван и още от портата го запита:
- Какво става, наборе, помисли ли? Рада да не те е разкандардисала? Ще доведем водата, нали?
- Бе, да ти кажа правата, и хаджилъка ми е на сърце, и водата ме влече. То двете работи наведнъж няма да станат, ами дай да сторим сметка за водата, па след някоя година, ако е живот и здраве, пак ще се съберат пари за Божи гроб.
- Така те искам, Тодоре! По мъжки да отсечеш. Аз съм до тебе: каквото получа тая година от вълната - за водата го давам! Снощи поприказвахме с комшиите. И те са съгласни. Който няма пара, с труд ще се намеси. Дай сега да се прекръстим и да запрятаме ръкави!
Теньо повика още двама-трима съседи, разбиращи от дюлгерлък, и поеха пътеката нагоре. Каменен венец с едри борики правеше завет на селото, спираше северния вятър. Най-много за тоя завет завиждаха на солищенци. За него и за огледния простор на юг, към Карлък. Стигнаха извора. От дълбока пукнатина между два големи камъка бликаше изворът - студен и бистър! Сега се чуваше само бълбукане, но знаеха как буботи напролет и при порой. Оттам му идеше името - Буботницата!
Оглеждаха, мереха, умуваха - откъде трябва да се прекопае гириза(9), та водата сама да слезе сред село. Още веднъж Белакът се врече, че главният харчлък ще е от него, а солищенци ще помогнат повече с работа. Едно хвойново павурче със сливова ракия обиколи два-три пъти мъжете - за хаирлия! Тоя ден друга приказка не се чу - само за строежа и за това, че по-голям хаир на селото досега не е правен.
Белакът ги слушаше, седнал на напечената трева. Отсреща, в маранята, се белееха махалите на Гела, виждаше се и неговата къща. “Какво ще рече Рада? - мислеше си той. - Няма ли да го упрекне, че и нея беше запалил за хаджилъка, пък сега се отмяташе? Виж, момчетата ще го разберат. Те знаят какво е да носиш тежък бъкъл вода отдалече или мандрата ти да е далече от извор. Знаят те, че каквото се построи, то остава…
До Малка Богородица прибраха и последните ливади, ожънаха ръжта, та работата понамаля. Тодор Белака и Теньо Герзила оглавиха градежа. Започнаха най-напред с направата на киречница. С хубава топла вар се зидал каналът - бе им казал един майстор-чешмеджия, доведен от Белака да набележи откъде трябва да мине изкопът. Започнаха с прекопаването. Докато падна първият сняг, каналът и нагодата бяха готови. Напролет започнаха зидането. С тикли, камък и топъл киреч майсторите оформиха гириза. Накрай зазидаха главата на извора и водата потече надолу. През тези месеци Белака беше оставил всичката си работа на синовете. Строежът сън не му даваше. И макар да имаше притеснения и непредвидени разходи, на душата му ставаше все по-леко. Мисълта за Божи гроб го беше оставила вече. Ако е рекъл Господ, един ден и това може да стане. Засега водата, само водата е важна! Иззидаха и чешма с дялани камъни от пясъчник, с два пиринчени чучура, с корито, издълбано от дънера на вековен чер бор, дето не гние.
Навръх Голяма Богородица се събра цялото село на мегдана. Всички бяха пременени и радостно възбудени. Двоен празник беше днес за Солища. Край новата чешма се наредиха по-старите; моми и невести бяха презрамили кобилиците; в излъсканите харкоми слънцето дваж по-ярко блестеше. Баш майсторът се изправи и занарежда като на нова къща:
- Който съгради тази чешма, от здраве да не се куртулиса! Имането му като чучур да тече! На Божи гроб да иде и хаджия да се върне! На оня свят в рая да иде, под златна сянка да седи! Който пие от тази вода, името му да спомене и сполай за хаира да му рече! Амин!
Той отпуши двата чучура и те запяха като девойчета по сенокос. Тенювата стопанка приближи Тодора и му метна дар - бяла риза - с думите: Да си жив и здрав, Белак чорбаджи! Да обелееш като Карлъка зиме и пак млад да се усещаш за тоя голям хаир, дето ни го стори! То всички помагахме, ама ако не беше ти, все щяхме да чакаме ред на качката.
Сетне Велика се обърна назад и пое от снаха си мека пита със сирене отгоре:
- Хайде, баш-кехая, ломи за здраве!
Белакът се прекръсти, разчупи на две хляба, отчупи по малко, хапна с почит и продума:
- Сполай ти, невесто, за дара и за добрата дума! Сполай ви, селяни, за подкрепата!
Той положи едрите си шепи под сребърната струя, плисна запотеното си чело и дълго, ненаситно пи, сякаш три деня вода не бе виждал. След него се изредиха старците, стопанките, а невестите и момите чакаха ред с менците, заливайки се в смях и задявки. Лазар гайдаря наду меха, навири ручилото и подхвана бавно хоро. Наловиха се мъжете, а на поводника, засмян и зачервен, с бяла риза на рамо, запристъпя Тодор Белака. Всички погледи бяха вперени в него, като да се връщаше от хаджилък. Чак сега го заля неизпитвана друг път сладка тръпка: хаджия не стана, но стига му благодарността на толкова люде!
Късно след пладне пое към къщи. Бялото муле си знаеше пътя, не чакаше да му дърпат юздата. Чак сега усещаше Тодор умората от дългото напрежение. Но сладка умора беше това. Дай Боже всекиму такава умора! - мислеше си той, а пред погледа му още подскачаха двете сребърни струи под пиринчените чучури.
На вечеря край софрата се беше събрала цялата челяд за големия християнски празник. В погледите на всички, отправени към стария, се четеше нетърпение. Той развълнувано разправи за празника в родното си село и завърши с думите:
- Момчета, от мене да запомните: има радости, които и с пари не се купуват; има добрини, за които отплата не се чака. Да даде Господ и вие да изпитате днешната ми радост! Един ден и вашето име с добро да поменуват! Пък ти, Радо, не ми се сърди. Баба хаджийка не стана, но виж колко внуци на твоите ръце са изкутени, твоето име подновиха. Ти да си ми жива и здрава!

* * *

И пак се заредиха повече делници и редки празници: изпращане на стадата по Димитровден към Бялото море, посрещане на кехаите по Спасовден с гърмежи и китки. Така бе нареден календарът на хората под Карлъка, па и по цялата Родопа планина. Добри стопани бяха синовете на Белака, разбираха си от работата, а той къташе припечеленото. Пак се понатрупа пара и пак замисли за ходене на Божи гроб. Но след три години се захвана да доведе вода от Мечи бунар до Горната махала на Гела. Не идеше да не стори хаир и на своите съселяни; пък и опит вече имаше, та всичко стана някак си по-лесно. На десетата година след хващането на Буботницата раздели синовете си по новите им къщи. Той остана да живее при Иван, Рада вече се беше споминала. Но Ванювица беше урсус жена, трудно й се угаждаше, за всичко казано фучеше насреща недоволна. Един ден му рече: “Няма само тебе да слушаме, старчище изкуфяло!” - Като пепелянка го клъцна! Цял живот никой не бе го обиждал така. Хвана си той патерицата и бавно се запъти към ятака на Въгларниците. Тук си постла под старата ела. ?гледно беше мястото - половината планина се виждаше. Но гледката вече не го радваше. Току вдигаше очи нагоре и се прекръстваше, като да се усещаше по-близо до Бога. Тогава започваше дълъг разговор с него. Разпитваше го за световната наредба, за зло и за добро, за грях и за себап. И Господ сякаш го чуваше и му отговаряше с неговите примери, с това, дето беше видял и преживял. Само за едно не можеше да му отговори: защо става така, че хиляди хора да те помнят с добро, а някой от най-близките, за когото си живял, да вгорчи последните ти дни.
На третия ден по залез притъмня по-рано. Скоро иззад Карлъка изскочиха Юди пирински - черни хали, фучащи и настръхнали! Припадна мрак. Огнени камшици прорязаха хаоса. Гората страховито засвири. Едри капки и ледени зърна затопуркаха по покрива на колибата и по тревуляка. Старецът се надигна и се заслуша в тътнежа на сприята. После повдигна очи нагоре и с вяра в Господювия промисъл промълви:
- Господи, дойде ли съдния ми час? Да бъде твоята воля! Каквото можах - сторих го… Дано запомнят доброто, а не горчилката, с която си отивам…
Думите му преминаха в неразбираем шепот. Той се отпусна в постелята. Бурята, набесняла се бързо, вече отшумяваше на изток. Падащите от клоните едри капки го унасяха с кротко почукване, сякаш някой все не се престрашаваше да влезе при него. Сред техния глас той долови шуртене, което толкова му напомняше за неговите чучури. Белака се заслуша и блага усмивка застина сред избуялата му брада. Още преди да разсъмне напълно, Иван, синът му, влезе в колибата. Снощната буря го беше притеснила, вина преливаше в душата му и той не изчака утрото - тръгна да моли стария да се прибере вкъщи. Беше закъснял.

(1) аслани (тур.) - лъвове
(2) уврат - 2,5 декара
(3) Анладъм (тур.) - разбрах
(4) хесап (тур.) - сметка, разчет
(5) фукари (гр.) - сиромаси, бедняци
(6) хаир (тур.) - добрина, добро дело
(7) себап (тур.) - добрина, добро дело
(8) тикли (гр.) - каменни плочи
(9) гириз (тур.) - тесен канал