Красимир Бачков

Вече трудно се виждахме до другия край на масата от цигарен дим, когато Марко в спор с някого каза:
- Не е вярно, че казармата те прави мъж! Единствения път, когато съм се гордял със себе си в казармата, бе когато бях арестант. А както знаете, арестантът не се брои за войник.
- Че какво му е хубавото да си в ареста? - обади се опонентът му.
- Нищо! - загаси цигарата си Марко - Това се случи извън ареста.
- Е, хайде разкажи, де! - чу се от останалите и Марко започна:
- Бях школник в Ямбол. Пратиха ме като най-добрия от нашето поделение. Трябваше да уча два месеца и после да ме повишат в чин младши лейтенант. Школата ни се намираше в двора на казармата на танкистите. Един ден в час по физическа подготовка се сбихме с един танкист. Разбира се, веднага ни вкараха в ареста. Отначало се сърдехме един на друг и не си говорехме. А и как да стане, като на мен ми бе насинено лявото око, а на него дясното. Вечерта преспахме на дървените нарове без завивки, а сутринта ни качиха в една джипка и ни закараха на Червен баир. Старшината, който ни водеше, ни хвърли по една права лопата и обясни, че до вечерта трябва да изкопаем сто метра ров за телефонен кабел край пътя. За обяд ни остави по консерва боб и парче хляб, и недвусмислено уточни, че ако пак имаме глупостта да се сбием, ни чака военен съд. После джипката избръмча, а ние с танкиста останахме сами на пустото шосе. Коли не минаваха и ние, като нямаше какво да правим, се хванахме за лопатите. Беше краят на май, всичко наоколо се бе раззеленило, птичките пееха като луди, но трябваше да копаем. Теглихме си по една псувня с танкиста и започнахме работа. Край пътя земята бе твърда като камък, примесена с чакъл и червена глина, и ако успеехме до вечерта да изкопаем дори десет метра, щеше да си е живо геройство. Слънцето здраво напичаше, затова се съблякохме голи до кръста. На дланите ми скоро излязоха пришки. Седнах да почина, седна и танкистът. В това време отдолу по пътя забуча двигател. Скоро се показа стара „Варшава” с отрязана кабина като пикап. След нея пъплеше „Москвич”. Колите бяха тъпкани с цигани, които вдигаха силен шум с едно дайре. Видимо повечето бяха пияни. Като се изравни с нас, претоварената „Варшава” съвсем намали, за да включи на по-ниска предавка, и в същият момент от каросерията скочи едно момиче. Прибяга до мен, хвана ме за ръката и замоли със сълзи на очи:
- Спаси ме, бе бате! Краднаха ме тия сигани! Моля ти се, бате! Не оставяй да ме земат пак!
Двете коли спряха и от тях наскачаха десетина циганина. Сред тях се отделяше един, нагизден с бял костюм, зелена риза и червена вратовръзка. Вероятно бе бъдещият жених, защото приближи и се развика:
- Ти не слушай на нея! Тя не добре с главата! Тя на мене систра, ама щото ного бия, бяга! Пущи да я фанем!
Момичето едва ли имаше повече от десет-дванадесет години. Беше се скрило зад гърба ми и продължаваше да ме стиска за ръката.
- Тя да не е овца да я крадеш бе, серсемин? - озъбих му се, а той вече открито си призна:
- Нашти обичаи са такива! Не ги разбирате вие тия работи! Пущи момето, да не стане лошо!
- Тъй ли?! - хванах здраво лопатата аз, да ми е на сгода ако трябва да се защитавам. Циганите нещо си казаха помежду си и ме заобиколиха. Явно без бой нямаше да мине. В този момент зад тях като котка скочи танкистът и с лопата в ръце застана до мене. Обърнахме се един към друг с гръб, а момичето остана помежду ни.
- Който приближи, му срязвам тиквата с лопатата! А после ще ви съди военен съд! Хайде, елате сега! - закани се танкистът. Циганите се спогледаха и запристъпваха смутени. Една права лопата в ръцете на млади и здрави мъже като нас не е шега работа. Превръща се в сериозно оръжие. Те започнаха да спорят високо на цигански, но до нас не посмяха да се приближат. Докато се чудеха какво да правят, друга кола избръмча отдолу и нови цигани се намесиха в свадата. Тия новодошлите бяха роднини на момичето. Веднага двата цигански клана започнаха да се карат и псуват. Нас за момента ни забравиха. По едно време двама от противниците се сбиха. Видяхме как друг извади нож и патакламата съвсем щеше да излезе от контрол. Танкистът ме изгледа с присвити очи и предложи:
- Ако ги оставим, те ще се изколят! Половината са пияни като мотики. Дай да им начукаме кухите лейки с лопатите, че да мирясат!
Идеята му не бе съвсем лоша, защото един от новодошлите се свлече с кански рев, а от прободения му корем закапа кръв. Момичето писна и се втурна към него. Двама от тайфата на младоженците само това чакаха. Хванаха и я повлякоха към пикапа. Тогава дойде нашият ред. Не знам от къде дойде тая злоба у мен и то срещу хора, които изобщо не познавам. Завъртях лопатата и чух как се трошат ребрата на тоя, дето го млатнах. После лопата и на другия, а до мен встрани танкистът ги переше директно по главите. Само за миг циганската сган бе разпердушинена. На земята се търкаляха четирима пострадали и тежко стенеха. И като в някаква комедия, точно в този момент се изви военна джипка и заби рязко спирачки. От нея слезе старшината дето ни бе докарал и се развика:
- Е, сега вече я оплескахте! Ще ви бутнат веднага в дисципа, келеши такива! Където идете, все се биете като бесни кучета! Само затвора ще ви оправи вас!
- Чакай, бащице! - измъкна се отнякъде стар циганин, който до момента просто не бяхме забелязали. Той се поклони смирено пред старшината и продължи:
- Спасиха ни тия момчета, бе! Голямо добро направиха на нас! Господ живот и здраве да им дава!
- Ти какъв си бе? - тросна му се старшината.
- Аз съм един беден сиганин. Дядо съм на момичето, дето краднаха ония.
После много свойски хвана за ръкава старшината и започна на дълго и на широко да обяснява цялата история. През това време крадливите младоженци тихомълком се измъкнаха с двете коли. Дори не прибраха двамата пострадали от своите. След половин час безобразно дърдорене от страна на стария циганин, старшината си свали шапката, изтри изпотеното си чело и приседна на степенката на джипа. Погледна намусено към нас и запита:
- Излиза, че сте помогнали на тия хора? Тоя ако го слушам, медал трябва да ви закичим!
- Няма лошо, старшина! - нагло отвърна танкистът. - Може и някой ден отпуска да ни дадете!
Старшината се опули от невижданото нахалство и скочи като убоден отзад. Доста сръчно пипна едната от захвърлените от нас лопати и ни подгони.
- Аз ще ви дам една отпуска, копелдаци ниедни! Само да ви пипна, ще видите вие!
Ние бягахме по пътя, старшината ни гонеше, но без много да се презорва, а след него подскачаше старият циганин и се вайкаше:
- Ни можи тъй, дургарю капетан! Пущи момчетата, недей тъй! Мене удри, щом си тъй лют! Земи си хъза, че мирясай бе!
Старшината спря, изгледа кръвнишки циганина и го заплаши ялово:
- Като те хлопна с лопатата, ще видиш ти!
- Удри, дургарю капетан! - обърна гърба си към него старецът. Старшината захвърли лопатата, седна направо на асфалта и неочаквано се разсмя. После викна към шофьора на джипа да донесе тубата с водата. Той дотърча, старшината пи и я подаде към нас:
- Пийнете, апашори такива! След такава работа трябва бая да сте изморени!
Ей тъй се запознахме с Тончо. Така му бе името на танкиста. И до днес сме приятели с него. Желязно момче излезе, макар много да не зачиташе уставите и правилата в казармата. Истински танкист!
- А с циганите какво стана? - запита някой от масата.
- Какво да стане? Циганска им работа - равнодушно вдигна рамене Марко. - Прибраха ранените и от двете страни и си ги отнесоха в града. Повече не ги видяхме.
- А вие с танкиста?
- Отмениха ни ареста. Още тогава старшината ни върна в казармата. Каза, че не бивало да хитруваме и да си устройваме гладиаторски битки с циганите, докато нашите колеги си скъсват задниците да учат бойните дисциплини. Щото ако останело на нас, като нищо сме можели да запалим трета световна война с бабаитлъците си. Накратко, това бе единственото ми геройство през цялата казарма. Друг хубав спомен май от тогава нямам.
Някой отвори прозореца и димът започна да се изчиства. Марко се покашля и допълни:
- Хубаво беше и като марширувахме! Нашият взвод винаги набиваше с десния крак като минавахме край щаба. Ехото от цинтовите ни обувки дразнеше офицерчетата вътре и много ги ядосваше. Доста пъти сме марширували за наказание до вечерта. Ама си струваше! Абе, какво да говорим… казарма!