СТРАННИК
СТРАННИК
На гърба си метнал
зимната несрета,
малко попрегърбен,
доста побелял,
със зеници грапави
дращеше човекът
по врати притихнали
в стария квартал.
Скърцаха обувките
във калта замръзнала,
две хлапета правеха
къщички от сняг.
Той вървеше бавно,
а всъщност много бързаше.
Подранил ли беше,
закъсня ли пак…
Откога се връщаше,
откога сънуваше
цъфнали кокичета,
сянка от липа.
Спомени разгръщаше
и насам пътуваше -
да прелисти няколко
страници назад.
Чакаше да види пак
гълъби на покрива,
искаше да бъде пак
онова момче -
да откъсне вишна,
да прескочи локва,
да брои звезди
над спящото градче…
А сега минаваше
тихо между къщите.
Стъпкани кокичета.
Рухнали липи.
И звездите, Господи,
сякаш не са същите.
И човекът
бавно,
тъжно
се стопи…
СНЕЖНА БАЛАДА
Снегът е синоним на нежна болка,
на всепрощаващ и прощален жест.
В невидима и приказна двуколка
пак отзвучава вчерашното „днес”.
Снегът великодушно ни забравя,
засипва ни по снежния си път,
а после продължава и тогава,
когато стъпките ни тихо спрат.
Снегът е неизвестното начало,
а след това - невидимият край.
Прекрасно непрозрачно огледало,
предчувствие за непредсказан рай.
Снегът е звън на звездно среброструние
над заскрежена брезова кора.
С усмивка снежна щом снегът целуне ме,
навярно ставам малко по-добра.
* * *
Преди да бъдем влюбени,
настъпи ранна есен,
прозорците премрежиха
очи срещу дъжда.
А той със четка пъргава
бои студени смеси
и нарисува двама ни
сред тъжен водопад.
Преди да побеждаваме,
започнахме да губим,
объркано се лутаме
сред думи и мъгли.
Все някъде забравяме
по някой спомен хубав.
И след това олеква уж,
но повече боли…
ПЪТУВАНЕ
Под неочаквани съзвездия
и романтични снегове
вървяхме, за да срещнем бездни
на път към свойте върхове.
Събуждахме се все по-влюбени.
Бе светла нашата тъга
и шумно, слънчево пътувахме
до вчера може би.
Сега
пред колесницата годините
разстилат своя вечен път.
Все повече неща са минали.
И все по-малко
предстоят.
МОСТИК В БУРЯТА
Елате, късогледи капитани,
отказали да носят очила.
Елате, безнадеждно неразбрани
предвестници с прегракнали гърла.
От моя мостик бурята прилича
на полудели сребърни везни.
Като коси на островно момиче
тя ни прегръща, за да ни спаси.
Отвъд неподозираните бездни
на страшния усмихнат океан,
зад блясъка на мълниите бесни
очаква ни сънят недомечтан.
Там четката ще улови най-сетне
единствения и най-важен щрих
и онзи фар угаснал пак ще светне,
ще прозвучи най-хубавият стих,
вълните ще намерят свойта суша,
а бреговете - своето море.
Във техните сказания заслушани,
митични истини ще разберем.
И лунен прах, останал от мечтите,
ще ни извае слънчеви криле,
и болката, в очите ни разсипана,
морето в своя вик ще погребе.
И свойте сънища недоизмислени
ще видим пак по огнения път -
очаквани, забравяни, пречистени,
те няма в утрото да се стопят.
Не виждате ли - мачтите разплакани,
възкръснали сред морска светлина,
са свещи във ръцете на децата ни
по тъмните пътеки към Деня.
ПРЕДИ ЗАЛЕЗА
Настъпва сребърна и алена,
почти неземна тишина.
Изгрява
малко преди залеза.
Сред водопадна светлина
се втурват и потъват нашите
самотни длани и мечти.
В отблясъка червен на страстите
се стапят нашите черти
и бавно стичат се във сълзите
на малките ни синове.
Те искат да пораснат бързо.
Тях всеки изгрев ги зове.
А ние влизаме във залеза,
превърнати на светъл дъжд.
Дали децата ни разбрали са,
че сме изгрявали веднъж?
НАРИСУВАНИ МИГОВЕ
Съдбата ми е лунно-слънчева повърхност.
Там нечия ръка рисува дни и нощи.
И често някой странен сън се сбъдва,
а друг ме чака, но не го сънувам още.
Ръката предусеща колко време ще рисува,
навярно знае и какви са цветовете,
кога ще ме връхлита буря и кога ще я преплувам,
и как след миг ще искам да избягам
от коварното безветрие.
Ръката е навярно много мъдра.
Познава очертанията на душата ми,
защото тя ги е изваяла.
Познава всеки тъмен и невидим ъгъл
и слънчевите просеки край тях,
които са останали.
Ръката ми се струва толкова позната.
Познавам възлите на ставите по дългите й пръсти.
И белега триъгълен в основата на палеца.
И синкавата графика на вените,
дланта прекръстили.
В решетката от линии заключени са тайни
и пулсът ги пренася
върху трептящата повърхност на съдбата ми.
И ги превръща в мигове -
отлитащи,
измислени,
безкрайни.
Аз вярвам в тях.
Рисувам ги.
Очаквам ги.
ПЪТЕКА
И невъзможно - като съвършенство,
неземно - като слънчева сълза,
нечакано и неблагословено,
но победило - странно как - снега,
то затрептява със зелени клепки,
нахлупва шапчица от пламък бял
и сяда тихичко, съвсем по детски,
на завет до чимшира престарял.
В неповторимия му порив има
прекрасен символ на безкрайността -
бял спомен от отлитащата зима
и щрих зелен, загатнал пролетта.
Със пръстчета невидими изплита
пътека над паважа заледен.
Пътеката
се качва
до звездите.
По нея идва пролетта
след ден.
ЗАЛЕЗ В БЯЛА РАМКА
Розови залезни карикатури
върху лилавия фон на небето -
стъпки на тайнствена четка, разтурила
всички закони на битието.
Бяла кора на брези неразлистени
тихо сребрее в средата на думите.
Белият лист подозрително чист е.
А във душата -
безлуние.
