Димитър Казаков

* * *

Игрите детски край мелничките по дерето, където пролет беряхме теменуги, вече ги няма. А споменът дълбае кладенец. Водата пак тече по дерето. Обрасли в храсталаци и коприва, стърчат останките от тези мелнички, почти сринати до земята. От тази пустота замира дори желанието да се завърна в село и потърся романтиката на моето детство.
Тук, под върбите стари, близо до брястовете големи, де шумеше водата от мелничното водно колело, с венчета на главите в пролетния празник деца се събираха. И в този обряд на празника на ранна пролет, накичени с теменуга и клончета върба, се връщаха с песни край моя дом. Минаваха и пееха пред всеки дом с ритуалната царица, нагиздена от цветове, растящи по брега на шумното дере.
Баща ми на двора конете бе изкарал. Димеше парата от тор до малката ни оранжерия. Прескочил плета, аз се взирах надвесен под стъклата, със захлас гледах дълго нежните растения разсад домати, рано от баща ми посадени. Той пръв в селото ги изкарваше на пазара на мегдана. Стоях до него с протегната глава, помощник пръв на баща си. Така растях и дойде ден на моето кръщение. Следващата пролет.
Малките кончета танцуваха от радост, изкарани на двора от баща ми. Той пръв урок ми даде, като стисна шепа мокра глина и направи мъничко конче и ми го подаде. Там, на припек до зида, роди се у мене твореца.
От нявгашното ми кръщение на тъй крехкото ми детство като нежна перушина израсна мъдростта, загребана като че ли от дерето…

12.05.1960 г., София

ПЪРВИТЕ ГОДИНИ НА ПАМЕТТА МИ

През лятото ходех с баба си из селото да събираме яйца. Тя беше търговка, правеше боза за сборове и панаири и врачуваше. А мелницата тракаше през това време и мелеше булгур или ярма. Израснах в тази атмосфера, като гонех юрдечките по дерето и си жулех с коприва босите крачета.

* * *

Като дете майка ми все ми се караше, че си цапам и късам дрехите. Ходилата на стъпалата ми забираха четири пъти от натъртване. И какво може да остане от дрехите? Цървулите си носех вързани на торбата през рамо, понеже им се късаха вървите.

СПОМЕН

Баща ми вече беше болен, но ходеше на нивата с майка ми. Сутринта сложиха в една торба хляб, чесън и сирене и ме заведоха с конете до поляната, намираща се близо до дядовата Кольова мелница. Заиграх се аз в детския си свят, загубих се в играта си и конете се загубиха. Като тръгнали нагоре, под Плетището, стигнали чешмата в Козлека, пили вода, качили се на каменната кариера и прекосили пасището и се натъкнали на нивите със зелена царевица. А аз, горкият, търся ги из поляните, надничам зад плетища и трънаци, търся ги в деретата и плачещ се прибрах вкъщи чак вечерта. Трудно ще ни бъде с конете, каза баща ми и реши да ги продаде есента.
Продаде ги и купи една стара крава с голямо теле. Зимата то порасна и пролетта се мъчихме да ги впрягаме с майка му в колата. С останалите пари от конете баща ми замина за София да търси доктори да го лекуват от болестта му. Трябвало много пари и той стоя у леля ми месец-два и си дойде. От общината ни казаха, че той вече е на гарата и си идва с общинския файтон. Ние, децата, наскачахме и се втурнахме по надолнището да го посрещнем, а майка ни - след нас. Но тя не беше радостна, знаела вече, че няма полза от ходенето му в града. Спряхме пред файтона. Баща ни седеше неподвижно. Не знам какви чувства е изживявал, но между нас е стояла вече смъртта.
Лятото той прекара много тежко. Брат ми му носеше вода от чешмата. Със сестра ми помагахме на нивата. Копаехме, жънехме.
Трябваше вече да бъда мъжът в семейството след като на другата пролет баща ми почина. На гроба му когато бяхме, небето блестеше от пролетното слънце и в живота имаше толкова радост. Хвърлихме мека пръст на гроба му и се прибрахме. Майка ми плачеше, като се криеше от нас. Аз не плаках. Не можех да разбера какво точно става, какво е животът, какво е смъртта. Пред мене беше изправен собственият ми живот, в който бях потънал в едно забвение.
Дълги години след това плаках за смъртта на баща ми, когато неговото присъствие ми беше толкова необходимо. После, след време, ме беше страх да се върна към спомените си за него. След като той почина, грижата за малкото ни стопанство бе подета от детския труд - от брат ми, сестра ми и от мен. Всичко това ръководеше майка ми: кога да орем, кога да сеем, да берем плодородието от нивите. Съвсем малък се налагаше да товаря колата с чували, които бяха по-тежки от собственото ми детско тегло. Най-тежко беше по жътва и вършитба, когато нанасяхме с дървени вили сламата в стария плевник, наследен от прадядо ми, който го беше купил от един турчин. Тогава гълтах огромно количество прах. Дълго след прибирането на сламата тялото ми бодеше от осила. Идваше есента, имаше време да ходя да паса кравите и телетата. Телетата бяха пораснали вече. Отидохме на пазара на съседното село да се прощаваме с тях. Когато ги продадохме, изпитахме дълбоко чувство на тъга от раздялата след другарството ни от дългите дни в полето, привързаността ни пророни сълзи с чистотата на детската емоция.
Трябваше да се вслушвам в майка си и да работя под ръководството й всякаква земеделска работа. От нея учех земеделието. Вуйчо ми каза един ден: от този човек земеделец не става, независимо че е много работлив и пъргав, умът му е на друго място. Братовчед ми знаеше имената на всички хора, на всички ниви, кучетата от селото знаеше как се казват, а аз бях неспособен да запомня тези неща. Те не ме вълнуваха. Като копаехме цвеклото един ден запитах братовчедка си, която беше гимназистка, как стоят звездите на небето. Тя ми обясни, каза ми имената на звездите и други неща. А в училището учителят за мене казваше: той е най-слабият ученик, но задава най-трудните въпроси.
Не обичах училището, защото там допълнително ме унижаваха, като ме караха да уча неща, които учителят не желаеше да ги направи разбираеми. На този садизъм е поставена днес и дъщеря ми, но тя е отличник и какво ще стане с нея като я премажат с тези знания, не знам. А някога раснахме нормално. Колкото ум не ни стигаше, вземахме го от природата. Не пишехме домашни. Бяха вече минали първите години на училището и есента викам на Борката, с когото седях на един чин: кажи ми за буквите, които забравих през дългото лято. Той строго се изправи с примерно мълчание и не ми помогна. Беше попски син. Баща ми и неговият баща не бяха със сходни убеждения, но се уважаваха. Учителите ме ругаеха, че не мога да чета, че сричам. Живеех в срам от тези учени учители.
Аз се готвех за мъдрец. Бавно, последователно натрупвах знания по своя път. Изследвах този свят, директно участващ в него и влачех след себе си бедния школски товар. И накрая открих, че съм новатор. Погнусявах се от всяка баналност. Всяка „законност” на знанието обявявах за „незаконна”, защото „узаконеното” в учебника знание се подигра с мене и влезе в остър конфликт… Затова си обичам живописта. Там можеш да отричаш всичко и да си строиш пирамидата на личния си морал, мисъл и закон - внушението в платното, което имам право и предлагам като познание и измерение на своя ум.

с. Царски извор - София (1960-1975)

СЕЛИ КАБАК

Времето изтри от паметта ми много хора, имащи име добро и богатства и почести. Остана да стърчи в спомените ми високата фигура на бедняка дядо Мойсей. Той не се стремеше нито към богатство, ни към бабаитлък, какъвто проявяваха хората, ползвайки цялата сила на глупостта си. Нямаше ни коне, ни каруца, ни ниви, единственото му богатство му бе останала малката къщичка, наследена още от турско, намираща се почти в чаршията на село Крал Бунар. Сутрин селяните изкарваха пред портите си овцете за паша, а дядо Мойсей с дългата си гега и кожена торба тръгваше след стадото за паша към Горната поляна над селото. От там спускаше овцете към Сели кабак. Минаваше със стадото край чешмата, после отиваше надолу-надолу по сипеи и баири с поляни, обрасли с дива шипка и тръни. След като овцете се отпуснеха, дядо Мойсей, вслушвайки се в звънливата песен на хлопките, сядаше до тях, а до него заставаше приклекнало кучето.
Росата вече падаше от тревата, денят настъпваше. Каруци тракаха някъде над баирите и глъч на деца се чуваше - селяните бързаха за копаене на лозята, защото пролетните бурени напираха, затоплени от слънцето. Земята ухаеше на живот. Теменугата вече беше прецъфтяла, но великденчета жълтееха по поляната. Дядо Мойсей се излягаше, отпускаше се, затваряше очи и се вслушваше. Дочуваше нежни звуци от земята, които потъваха в душата му като зов към неизвестното.
През целия ден сред стадото - самотен. А тази самота го издигна над другите, защото той бе надживял страстите човешки. Прекланяше се пред своя тленен път със смирение пред природата, в която бе потънал като същност.

* * *

Слънцето се издигна високо и припари земята по сипея. Дядо Мойсей се наведе, взе в ръката си една каменна стрела, по-малка от кутрето му. Въртя я из ръцете си, преобръща я и занича, после погледна нагоре към небето, търсейки като че ли ваятеля на този каменен куршум. Зимата беше промила повърхността на сипея и малките камъчета със слюда сребрееха огледално. Той събра още каменни стрели и ги сложи в торбата. Стадото тръгна след него. Когато стигнаха пладнището, овците минаха под върбите, качиха се по пътеките до чешмата. Дядо Мойсей напълни кратунката със студена вода и слезе долу под крушата. Овцете също слязоха, наредиха се една до друга, забили глави в земята. Дишаха като в сън.
Зимата старата чюрясала върба беше паднала на земята и сухите й клони стърчаха. Той я приближи, извади ножа от пояса си, отсече един клон и докато овцете се напладнуват, дялаше кречетало. Част по част изработваше всичко внимателно, след което ги сглобяваше, завърташе с дясна ръка и птиците разклащаха клоните на върбите и отлитваха подплашени. Ние, децата, играехме, бъркахме в дупките на сипея и, хванали кукувича опашка, с птицата тичахме към пладнището. Овчарят ни посрещна, приближи се до нас, докосна изплашената птица, като че ли искаше да я утеши. Постоя малко, мълчейки, сетне каза: деца, вземете това кречетало и ми дайте птичето. Децата се съгласиха. Затракаха, бягайки към кравите и биволиците, за които бяха забравили, че ги пасат.
Дядо Мойсей подържа птицата в ръце. Сетне побърза да я пусне на свобода. Той знаеше какво е свободата. През междусъюзническата война го хванали в плен. Там срещнал милостиви хора, които спасили живота му. Той носеше в себе си най-голямата рана - раната на несправедливостта между хората. Пожела и изкупи свободата на това невинно, нежно и красиво птиче. А то, горкото, излитна от ръката на овчаря с разтуптяно сърце. Завъртя се зад върбите, издигна се нагоре. Писукайки, се наклони и отново се спусна надолу, сякаш искаше да се докосне до дядо Мойсей.
Кучето през това време скочи, разлая се. Овцете наскачаха. Двата овена, настръхнали, стояха неподвижно като пред звяр. Овчарят извади свирката си и засвири. Овцете се успокоиха и тръгнаха след него…
Днес старите върби на пладнището са вече потънали в земята. Водата от чешмата - съборена - продължава да тече надолу. А духът на овчаря вече витае над пладнището, пазещ своите спомени.

* * *

Беше началото на април 1945 г. В село Царски извор по рохката мокра пролетна угар, бос, с цървулки на рамо, прекосявам нивите с измършавелите от дългата зима крави след последния училищен звънец. Вече е обед и пролетното слънце топли най-сърдечно.
Пристигаме в местността Изгорялата воденица, на припек. По синорите на лозята вече е прецъфтял минзухарът. Кравите пасат ту старата суха трева, презимувала от есента, ту крехката, още нежна и плаха със своята деликатна зеленина тревица. Обувам си цървулите, защото земята е още студена. Лягам по корем. Забил ръце, нозе и глава в земята, като че ли да се слея с нея, се вслушвам в тишината и леко долавям звуци от сърцето си. Продължавам да се вслушвам и този звук се слива с общия стон на вселената. В един момент аз като че ли съм само проводник на тази симфония, в която живее моята всемирна молба, обич и надежда пред великото неизвестно съдба.
Кравите пасат и аз ги гледам легнал и техните перспективни измерения се проектират върху фона на небето, където кръстосват малки пойни птички и леки облачета.
Пролет лозината и дряновите пръчки са най-добри за плетене на кошници и това е моето голямо удоволствие. Докато кравите пасат около мен, с нож в ръката дялкам и правя нещо. Някаква сила ме влече, някаква страст неукротима витае в мене, бързо ми идват идеи: човешки фигури от глина и от камък, монети от пръст, релефи от пясъчник…
Тогава за мене театърът не беше изкуство, а зрелище, музиката бе просто за слушане. Писателя смятах за човек на изкуството, но не познавах живописта. Не съм и мислил, че може да съществува такова изкуство, макар да бях вече един малък творец.

* * *

Есента 1941 година баща ми изкара от обора конете и при големия зид на плевнята ме качи на коня, който беше кротък, а сам поведе кобилата. На улицата, когато се показахме, се зададе камион. Когато се разсея прахолякът, тръгнахме към моста да водим конете на паша. Пасяхме ги на ливадата до изгорялата воденица. Едва стигнахме касапницата с големите брястове и по пътеката откъм мелницата се зададе баба ми Тодорица, молеща за помощ баща ми. Той слезе от кобилата, върза конете под големия бряст и отиде долу при водното колело. Поправи един от зъбите на зъбчатото колело на оста, въртяща капака на караджейката. Дойде при мен, качи се на кобилата и продължихме надолу, слизайки по наклоненото шосе.
Минахме завоя на Ангеловата мелница и вече се намерихме накрая на селото до Боруна, където вечер момите се смееха. Внезапно конят изцвили, стъписа се. Гледаше към една кола с оборска тор. На нея - Кирчо, а баща му води кравите. Точно в този момент кравите се отделиха от колата. Прицепът се беше откачил от нея и колата политна към дола, прескачайки малки падинки. Момчето се изсули, падна пред нея по корем. Колата подскочи, прескочи падинката, в която се беше намерил Кирчо, претъркули се няколко пъти и се разпадна на части Те се разтъркаляха и паднаха на дъното на дерето. Бащата се завтече към детето си. Докато стигне до него, то надигна глава. После бавно се изправи. Не каза нищо. Стоеше неподвижно и мълчеше. Бащата прегърна сина си, понесе го на ръце. Той плачеше от радост. Момчето не заплака. Може би размисляше за изпотрошената кола? Без нея те не могат да живеят. (После бащата събрал останките и коларо-железарят я сглобил наново.) Баща ми беше скочил от кобилата, но развръзката стана толкова бързо, че той не можа да се притече на помощ. Ние продължихме наново към Изгорялата воденица. Стисках гривата на коня да не се изсуля през врата му, защото надолнището продължаваше. Стигнахме чешмата с резервоарите за пръскане на лозята, напоихме конете. След кратко време се озовахме на нашата ливада. Върбите край дерето, обрасли с храсталаци, хвърляха сянка на зелената есенна трева. Лятото беше дъждовно и втора реколта се очакваше есенен сенокос. Пуснахме конете, заприщихме ги, да не ходят и тъпчат тревата за косене. Седнали отсреща, под старата чюрясала круша, садена нявга от мелничаря, ние плетяхме кошница от лозина и дрянови пръчки, които аз с ножа чистех от кората. Така баща ми ми предаде своя опит и това беше първият ми урок по художество - да се плете кошница.
Пролетта, каза ми той, ще ходиш с нея за череши на лозето в местността Сърта.
По едно време се зададе чичо ми с черната и с бялата крава, той - в колата с братовчедите ми. Минаха през нашата ливада и спряха в нивата под синора, обрасъл с бъзе. Чичо ми дойде при баща ми и започнаха да се разправят за междата. Мереха с един прът разстоянието от върбите до крушата. А ние с братовчедите заприщихме дерето. Съблякохме се и клекнахме в големия вир, който сами направихме. Слънцето едва се промъкваше между храсти, върби, буйна растителност, в която живееха змии, гущери, таралежи. Водата също носеше изненади. По едно време братовчедът изпищя - рак го хванал за крачето. Той подскочи, хвана се за един корен, излезе от дерето. Побягна към баща си. Ние, слисани, си подавахме главите, но останахме във водата. След малко чичо ми, взел коша, който лежеше до колата и беше за хляба, дойде и наловихме раци и дребна риба. Събрахме сухи клони, накладохме огън. Когато стана голямата жар, напекохме на керемида наловената риба и раците.
Беше вече минало обяд и докато се хранехме край огъня, небето притъмня. Чу се гръм. След това отново - гърмежите се усилиха, засвяткаха светкавици, зашумя над нас дъбовата гора. Първите капки дъжд падаха по голите ни темета. Прекарахме колата с добитъка на място, където не пада гръм, и, стаени под каруцата, полумокри, напъхани в чували и чулове, затрупани един до друг, подавахме глави. Баща ми беше донесъл старо сено и направи нещо като колибка, ползвайки ритлите на колата. Дъждът се изсипа, но гърмежите продължаваха.
Когато всичко като че ли отмина, откъм сипеите се чу - вика някой. Той слезе, прекоси шосето и дойде при нас - разтреперан мокър дрипав циганин. Страшно стана, вика, отидоха козите. Когато се изкачихме на високото до голямата круша, стърчаща като ориентир над пладнището, гледаме - козите мъртви. Един клон от крушата паднал. Дънерът - разцепен. Овчарчето и то убито от гръмотевицата. Циганинът побягна към селото, като викаше нещо неразбрано. Задуха вятър. Всичко наоколо се люлееше като пияно. А в душата ми имаше мрачна тишина, която преминаваше в ужас…

05.12.1960 г. - с. Царски извор

* * *

Свечеряваше се. Слънцето се надвеси над Църковната гора, зачерви небето. Дядо Стою притвори вратата на мелницата и със стомната за вода тръгна нагоре по вадата към кладенчето. Отсреща се зададе дядо Кольо гайдаря, като мърмореше нещо. Къртица беше продупчила вадата и водата не стигаше до водното колело на неговата караджейка. От прозорчето на близката стара мелничка се подаде третият мелничар - дядо Иван. Той прескочи вира под водното колело, провря се под старата, паднала над дерето върба и седна до старците отсреща над големия водопад, под трънливите плетища.
Поляната бе оживена от пристигналите цигани катунари. Мелничарите гледаха към тях, седнали с гръб към залеза. Започнаха дългите си разговори, потънали в спомените на дългия си живот. Циганите, предусещайки настъпването на зимата по-рано, бързаха да прекосят Стара планина и да стигнат Беломорието, да презимуват там на мекия климат. Пролетта рано-рано те пак поемаха на път за Румъния и така преминаваха Българско всяка година по два пъти, носейки своите пророчества, калайдисваха съдове, ковяха сечива и панти за врати и правеха най-своеобразни бели.
Катунарите спряха на припек до селото в близост до течаща вода и пасище за конете си. Разпрегнаха ги от шарените каруци. От тях наскачаха циганчета. Жените събраха сухи клечки и старо сено, накладоха огън. Опушиха мерата. Дигнаха шатрите, където ще пренощуват.
Неспокойните цигани, изморени от пътуването, прегладнели, влязоха на групи в селото, като че ли ще атакуват неговото вечерно затишие. Побутнаха тук-там врати, предложиха услугите си и накрая, разочаровани от недоверието на селяните, слязоха в чаршията. Решени да не останат гладни, те надникнаха през прозорците в кръчмата, но не влязоха. Поеха пак да обикалят селото, но всяка къща имаше куче и цялото село не стихнеше от неспокоен лай. Нощта вече беше настъпила. Помъчиха се да откраднат кокошки от една крайна къща, но излезе стопанинът и светна с фенерче.
Циганите като че ли се прибраха в катуна, но в нощната тъма просветна светлинка в храсталака по дерето над водопада. Светеше прозорецът на бабината ми мелница, първата, най-близката, почти в самото село.
Баба Тодорица насипа коша с царевица. Регулира зърното да пада като капчук към триещите се камъни и влезе в малката стаичка на мелничката. В стаичката мъждукаше маслено газениче. Сложи две цепеници в огнището да поддържат огъня. Обърна се към мен да ме завие. Не спях. Притиснат до стената, завит в един чул, почти облечен, свалил си бях цървулите, подавах детската си глава и гледах в светещите въглени и парата от котлето на камината. Тя излиташе навън в хладната нощ, сгушена в дерето, пълно с тайнства и страхове. Вечерта баща ми ме бе оставил да преспя при баба в мелницата. Изморена от възрастта и болните си крака, които лекуваше с репей, тя се излегна на дървеното легло до мен, постлано с козяк, набит с брашно.
Неочаквано се почука на вратата на мелницата. Баба ми излезе от стаичката, но не взе светлината със себе си (в полунощ, каза ми, никой не идва тук). Усъмнила се в хората вънка, извика „Кой е?”. Циганите помълчаха, па се обадиха: „Отвори вратата да си кажем що сме, бабо!”. „Не отварям по това време, късно е.” Погледна през малкото прозорче, широко една педя, видя циганите в мрака - навъсени като вълци стръвници, работата им не е чиста.
Те тръгнаха надолу покрай вадата, налучквайки в тъмното пътеката. Слязоха до запустялата мелница, прескочиха вира през избуялия свирчок и бъзе.
Мелницата на дядо Иван беше кацнала над сипея срещу водопада и тракането й се сливаше с монотонното шумене на водата. Вратата беше отворена. Кошът с брашно се беше препълнил и дядо Иван пресипваше с лопатката в чувала, когато върху него скочиха циганите. Заблъскаха го, смотаха го между чувалите и той, уплашен, примрял от страх, не мърдаше.
Циганите вдигнаха по един малък чувал с брашно и тичешком излязоха. Старецът се надигна и пипнешком се добра до ловната пушка на сина си, която висеше на стената. Завтече се навън и стреля по бягащите цигани. Изплашени от изстрела, те паднаха на земята и запълзяха, влачейки чувалите след себе си. Така пресякоха шосето и побягнаха към катуна.
Дядо Иван се подпря на каменния зид, стиснал в ръка пушката, да се посъвземе от нападението. После влезе, тракна след себе си дървената врата, залости я, като постави всички секрети и мандала. Все още разтреперан, отвори малката вътрешна вратичка. В стаичката с джамала печката бумтеше. Смъкна джезвето от поличката и си наля гроздова ракия. Сложи го на печката - да си направи греяна ракия, за се успокои от сполетялото го в нощта.
Сутринта баба ме изпрати. Минахме по пътеката косо на сипея и, излезли на шосето, гледаме: стражари с разсилния на коне водят навързани с въже цигани. След тях пристъпват малки циганчета, цяла сюрия дрипави хлапаци, немити от рождение.
Отгоре се зададе баща ми. Водеше конете на водопой. Малкото конче буйно подскачаше около кобилата. Кучето отдавна вече ме бе посрещнало и бягаше пред мене. Кончето ме позна, спря и се загледа в мене. Бях сред свои. Но носех със себе си неспокойствието от преживяното през нощта. Този спомен щеше да ми остане и през зрелостта - с тъга и с чувството за някаква загадка…