СЕДМАТА
СЕДМАТА
След седем години зла зима помете
лъжите на седем лета.
Телата ни бяха оскъдно облечени,
душите - безкрайни крила.
Безкрайни пред края, без време, но вечни -
поехме по пътя натам,
където грешилите търсят безгрешност,
където е светлият храм
на жадното тяло и кротката мисъл,
на трудно простеното зло,
където кълнили са скритите истини…
И знае ли някой защо
по-скоро буквално, по-малко преносно,
се спънахме в седмия праг -
едва ли защото числото си носи
митично-мистичен заряд…
По пътя залезе последното слънце
на седмата пролет добра.
На жаркото лято последното зрънце
погребахме там, под снега.
И седмата зима дойде за разплата
сред късния летен кипеж.
Студена и строга, облече телата
и сипа в косите ни скреж.
Сега няма полет - върхът е далече,
но все още крачим натам -
безкрайни пред края, без време, но вечни
и всеки със себе си. Сам.
ПОСЛЕДНАТА БРАЗДА
И времето ни накъся, и дните си отиват
в недоораната бразда на тази крайна нива.
Под нас е топла угарта - последен хляб ти меся
и капвам в теб като сълза в добра дъждовна есен.
И потрепервам по ръба на късните ти нощи -
ще зрея там до сутринта и, недочакал още,
да те докосна със очи - ти сам ще ме изплачеш,
но преди първите петли зад прага ще прекрача…
Защото времето горчи и дните си отиват,
и зная ли дали и ти от таз последна нива
ще си заминеш уморен две педи преди края
и този дълъг ред пред мен ще води към безкрая…
Но аз ще те причакам там - пред прага на браздата
и няма да те пусна сам - поискай ми ръката -
да минем сетната черта! Дали ще свърши всичко,
ако в цъфтежа на ръжта крещя, че те обичам,
ако в очите на смъртта запаля двойка свещи
и легна в топлата бразда със всичките си грешки…
Под нас въздиша угарта - последен хляб ти меся.
И стихвам в теб като сълза в добра дъждовна есен.
10.07.2009
НА ПЪТ
Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив…
Вл. Висоцки
Пред изхода фатален не позирам -
запомних всеки мост изпепелен.
Но знам, че път все някак се намира
да стигне и през огъня до мен
добрата, безнадеждно болна вяра
и с нея да осъмна на инат,
да дялам върху старата забрава
с длето от спомен - блед, едва познат
една пътека - може би последна…
Когато месечината оре
през нощната чернилка на небето -
звездите му да разделя на две…
До изхода фатален пътеводно
да стигна със поне една от тях
през страх като от чумаво безводие,
през суха жажда и настръхнал глад…
Накрая да деля на две софрата
с разсипан хляб на хиляди трохи
и в яловата пазва на браздата
да чакам ново семе да заври…
Със изхода фатален не флиртувам.
Ще тръгна преди първите петли…
За утре от сега не пророкувам,
че Бог високо… Гледа и мълчи…
