Георги Н. Николов

Книгата с това заглавие, дело на Христо Н. Соколов, вижда бял свят през 1904 г. в печатница “Либералний клуб”, София. На гърба й, предварително ще допълним, срамливо се гуши надпис: “Намира се за продан у автора. Цена 2? гроша златни”. С които Соколов, без съмнение, се е опитвал да компенсира гурбетчийската разходка, явно неудачна, до Страната на необятните възможности…
Можем да определим споделеното от автора като вид социален пътепис. Социално-негативното, сблъсъкът с несгодите, униженията и разочарованията, са неотменен елемент за българската емигрантска литература. Създавана в странство, или само натрупала суров материал за връщане в родината, тя не блести с оптимизъм. Писателите ни до 50-те г. на ХХ в. рядко успяват да се адаптират в непознатата среда. Превръщат се в работници-скитници, търсят препитания в най-черни занаяти из фабриките или на полето. С изключение на Матвей Вълев трудно ще посочим идилични картини в завещаното ни литературно наследство. Същността на международното човешко скиталчество изключва позитивните чувства по смисъла на съществуването си. Без крайна цел, с постепенно угасващи надежди, заменяни от апатия, то размива индивидуалното “аз”. Размива го в хилядната маса на отчаянието и само отделни творби, пълни с горест и неудовлетворение, олицетворяват нечий бунт срещу социалното неравенство и срещу зверския атавизъм в човешката душа…
“Отиванието в Америка…” не прави изключение от този тип литература. Видно е, че Соколов, който тогава живее във Велес, се решава на пътуването от крайна необходимост. И с това решение веднага се обрича на емблематичната трета житейска класа, за която права и привилегии в началото на миналия век изобщо не се предвиждат. Разказът му за пътуването до Белград в посока Бремен и качването му на кораба “Бранденбург” е броеница от сцени на обирджийство, лъжи и произвол върху емигрантските тълпи. Прави впечатление, че независимо от стъписването пред непознатата среда, пред мачкането на личността му заедно с достойнството на другите хора, Христо Соколов запазва остра наблюдателност. Установява, че славянството е поставяно винаги на заден план сред останалите народности и етноси. Че самото славянство е много разединено и това го прави лесна плячка за всякакви стремления, политически апетити, европейски приоритети. На материка… В търбуха на кораба също няма особена разлика: “Матросите почнаха да редят пътниците по отделенията, без да се смята, да ли са от едно място, вяра и народност. За тях е безразлично. Малко им важи, че някой иска да отиде при другарите си, и че с хората, които са при него не се познава. Дето поставят човека и там трябва да седи. Ако не се покорява, има и бой. Освен туй в случай на съпротивление, през цялото пътувание ще подстрекават пътниците, да се подиграват с него. Матроса е съдия. Той заповядва, той разполага и нищо по-вече. На Господа ще се оплаква човекът? След един час пътниците бяха по отделенията и никой не се виждаше на кувертата. Големия исполин погълна от пет хиляди души по-вече и настана тишина; както настава тишина на някое голямо дърво, при всичко от вечер да е имало цвърчение на него, от хиляди врабци и врани, а нощя, да отиде под него човек, владее съвършенно мир и тишина, ако и да спят на него пилците”.
Прекосяването на океана продължава започнатия разказ за обезличаване на човешкото достойнство, доколкото съществува все още. С гаври, лоша храна и незачитане на отделните човешки потребности. Все пак бъдещият емигрант, разлиствайки страниците, научава що е морска болест, как корабите в лошо време се предпазват от сблъскване и ако все пак се стигне до крушение, има много лодки и пливки (спасителни ризи) от гумаластика. “Пливките са направени от гумаластика, на които формата е като цигли зашити с дебело платно и с яки връзки, с които може човек да върже на гърдите, а ластикът е на гърба. Този уред спасява човека, ако се случи близо до крайбрежието нещастие, иначе напразно е всичко. Това е, че в случай на бура, защото от клатението на парахода падат: чаши, куфари, тенекии, шишета и други предмети, а това прави обща паника, не може да се стои, ходи и спи. Вълните се хвъргат чак на кувертата, а матрозите по цели денонощия тичат по кувертата, покриват с мушами входовете, поправят някои повредени неща, тъй щото настава цяла тревога”. Така, до стъпването на американския бряг…
Целият разказ по-нататък в малката по обем книга, от 70 страници, представлява смес от преразказ на част от историята на САЩ - главно за робовладелския период и за икономиката на страната. Върху този фон собствените му митарства напомнят отчет за зле протекла командировка, изпълнен с поприкрито неудобство. Защото с тръгването си от Велес е дал традиционното за всички емигранти обещание да прати на близките пари. Заминавайки, авторът не е бил изпълнен с оптимизъм, но попадането му в Балтиморския затвор, перипетиите пред селекционната комисия, заедно със стапящите се средства и надежди, го приземяват вече изцяло. Затова в пътеписа отделя специално място на раздел, именуван “Положението на работниците”. Днес, след повече от век, четем редовете с тягостно чувство. Но всичко споделено е истина така, както у нас времето след 1989 г. се върна в етапа на феодални взаимоотношения. Първите години на ХХ в. отвъд океана са царство на компаниите. Наетите работници се трудят по десет часа, спят в бараки, собственост на компанията, и пазаруват от нейни магазини. Работят и болни, а ако трябва да пътуват до града, то е пак с превозно средство на фирмата. В този омагьосан кръг се завърта и авторът, докато в съзнанието му постепенно се избистря понятието “експлоатация” във всевъзможните му клопки, уловки и явни деребейства. Като едно от тях е “но ворка” (изопачено от “няма работа” - б.а.), а докато има, картината не се променя кой знае колко: “Като дойде работника от фабриката, най-първо трябва да накладе огън, дето се трови от дим. Сетне носи вода, омива се, преоблича се, отива да купи храна, готви си, яде, спи и пр. Няма спокойствие, защото един пере, други обуща прави, трети готви и пр. Нощно време там е зрелище жално, печално, сърцераздирателно от охканията, пъшканията и стенанията на измъчените работници, щото на човека космите настръхват. От изпуканите ръце на работниците излизат най-хубавите неща, а тям се пада най-неспокойното, най-мъчното!” Този протест на Христо Соколов е индивидуалистичен, но социалните му прозрения, макар предадени в тромави картини, са верни. Между тях нарядко се прокрадват съвсем бегли природни описания и не те са главна цел на пътеписа. Основен център в книгата е темата за страданията на гурбетчията в странство. Те подтикват автора обратно към Европа след ново карантинно престояване в щатски затвор и поредни корабни митарства. “Връщанието е много, по-мъчно от отиванието. При отиванието, поне от части има веселие, защото се отива с надежда. При връщанието, представлява се твърде печална картина. Пътниците са по-вече от славянското племе, но няма нито 10% щастливци, защото връщат се: кой без ръка, кой без нога, кой без око, кой полудял, защото изгубил, кой е болен и пр. пр. Всички са натъпкани в едно отделение в вонещия въздух между разни болести, нечистота, клатението на парахода и пр. Особенно зимно време бива много мъчно. На кувертата не се стои от студения северен вятър; в парахода други мъчнотии и всичко това представлява ужас. Един плаче, друг пъшка, трети проклина дните си, четвърти не иска да живее и пр. Всички са уплашени, мълчаливи, замислени, глупави, разсеяно гледат и пр. В таково положение са 16 денонощия, до дето парахода преплува широкия океан. Като удари звона за обед или вечера, нито половин от пътниците не отиват да зимат храна”.
Можем да твърдим, че пътеписът на Христо Соколов не е единствен по характер в литературната ни история за началото на миналия век. Други емигранти, завърнали се в България, издават на свои средства книжици с преживяното от тях. Разглеждани сами за себе си, писанията им биха били самоцелни. Индивидуални, без художествена стойност и бляскави природни красоти. С преселническите вълни обаче, пътеписният жанр добива ясна социална мисия. Не да възпира следващите ловци на щастие, а предварително да ги освободи от илюзиите. Да постави акцент върху здравия разум чрез максимата “хубаво е там, дето ви няма”. Не е чудно, че след не много време, още към 30-те г. на ХХ в., в творбите на българските автори-скитници идеализацията на родината заема своето очаквано място по страниците. Тя не е самоцелна, нито моментно-носталгична. Както в диаспората, така в творбите, смисълът й откриваме във възпяване на мащабни исторически събития, в предпочитание към фолклорни и битови сюжети и български персонажи. Тези, които след скитанията бързо се връщат към корените си, нямат повод за идеализация. Повод за предупреждение, че по света има много мъка, страдание и потрошени надежди - да. Ако бъдат издирени други подобни творби, като “Отиванието…” на Соколов, в литературната ни памет ще се оформи твърде мрачен пътеписно-мемоарен дял. Обемно малък, с избледнели в годините имена, но с преживени митарства, описани достоверно. Необходим ли ни е?
Да. Както е потребна всяка българска стъпка по света. Защото времето заличава дни, събития, имена и те трудно, почти невероятно биха изплували обратно в услуга на съвремието. Както фолклорът на малоазийските българи и на сънародниците ни по островите на Средиземно море. Както литературните кълнове из Беломорието. Както опитите на самодейни автори в страните на Южна Америка. И в Австралия след първите преселения. И много по-близо: в Таврия, Бесарабия, Албания, Румъния. Факт е, че диаспората днес променя своя смисъл и предназначение. Потомците трето, четвърто, пето поколение не са български българи и посещенията у нас са вълнуваща екзотика. Не връщане в роден дом. Домът и коренът им са на хиляди мили оттук. Носиите, народните танци привличат, но манталитетът, начинът на световъзприемане, патриотизмът пулсират със знамето на държавата, където са родени. Нашата диаспора се увеличава със съвременни емигранти, най-вече млади хора. Разочаровани от страната си, без нови нравствени ценности, която тя да им е завещала вместо унищожените по 1989 г., те с нищо не я обогатяват. Освен с амбиции за просперитет, не винаги ставащи реалност. По аналогия с Христо Соколов и неудачна компания. Затова трябва, докато чакаме съвременните ни автори по света да се преродят за нов тип емигрантска литература, трябва троха по троха да съберем вече съществуващата. Тя е памет българска. В наше време страниците й, страданията й, нищо ли не значат за нас?.. Защото робията си е робия - вчера, днес, в цивилизованото утре. И вече на финала Соколов Многострадалний ни учи: “Някой богат човек има лозе за копане, а някой сиромах човек няма хляб за децата си. Богатия повиква сиромаха да му изкопае лозето и то да не се мисли за това, че сиромаха нямал и хляб на децата, та да му даде 5 гроша да прехрани децата си. Ловеца нощно време отива на полето, занася петел, остава го на лисицата да го яде, а той закрива се. Той никога не би гощавал лисицата с петел, ако не мисли да й одере кожата.” Което си е така откакто свят светува.