Георги Михалков

На вратата се почука и в кабинета влезе мъж на около трийсет и пет години, висок и строен, с леко посивяла коса и кафяви очи. Огледа се колебливо и попита:
- Вие ли сте господин Янакиев.
Янакиев стана от стола и му подаде ръка:
- Да. С какво мога да Ви бъда полезен?
Мъжът не отговори веднага, а го изгледа внимателно. Явно Янакиев не му вдъхна доверие и мъжът навярно си помисли: “Колко е слаб и дребен, а аз си го представех като скала.”
- Аз съм бащата на Иво, на Иво Пеев.
- На Иво ли? - учуди се Янакиев.
- Да.
- Как е, какво прави, отдавна не сме се срещали?
- Добре е, работи в Испания. Помоли ме да дойда специално при Вас и да Ви донеса това.
Мъжът отвори найлоновия плик, който държеше, извади от него бронзова статуетка - Дон Кихот и Санчо Панса и я сложи на бюрото.
След минута малко гузно до статуетката на бюрото сложи и един портфейл, вече поовехтял, но Янакиев веднага го позна.
- Заповядайте. Това е от Иво за спомен, да не го забравяте, както той никога няма да Ви забрави.
Янакиев се направи, че не вижда портфейла, взе статуетката и започна да я разглежда. Мъжът стоеше изправен пред него, но си личеше, че се чувства неловко и притеснено въртеше очи, сякаш беше виновен за нещо.
- И аз няма да Ви забравя, макар че сега Ви виждам за първи път. Много съм Ви благодарен. Само Вие успяхте да помогнете на Иво.
Янакиев се замисли. Не можеше да забрави Иво и сигурно никога нямаше да го забрави. Това беше първият му случай. Току-що завършил университета започна работа като обществен възпитател към общината. Когато се срещна с Председателя на Комисията, нямаше и представа с какво ще се занимава. Млада усмихната жена, тя се опита да го запознае с работата и със случаите, с които ще се сблъска. Разказа му най-напред за Иво. Сигурно това беше най-тежкият случай.
- Много трудно дете - каза госпожица Цекова. - Родителите му са разведени. Преживял е тежко развода. Баща му работи в Испания, а за Иво се грижат баба му и дядо му. Опитват се да го възпитават, но за съжаление възпитателните им мерки са с обратен ефект. Той се е затворил в себе си като таралежче, показало само бодлите си.
- Какви са провиненията му? - попита Янакиев.
- Какви - кражби. Краде непрекъснато и навсякъде. Краде от съучениците си, от учителите, от баба си и дядо си, обикаля големите супермаркети, от които също краде. До сега никой не е успял да го откаже от това. Изключително изобретателен е и ловък. Изглежда кражбите са неговият неосъзнат детски бунт. Така се е усъвършенствал в краденето, че вече е достигнал нивото на изкуство.
Янакиев се засмя. “Значи изкуство - помисли си той.”
- А на колко е години?
- Учи в шести клас. Умен е и добре се учи. Пари не му липсват. Баща му редовно изпраща пари - каза Цекова. - Не знам дали ще се справите, а и не вярвам, че ще се намери човек, който да му помогне.
- Сигурно е много трудно - промълви Янакиев.
След два дни се срещна с Иво в училището, където учеше. Помоли класната ръководителка Русева да му го покаже и тя доведе при него едно дребно момче с коса, която приличаше на бухнало капучино, с масленозелени очи.
- Здравей Иво, аз съм Деян Янакиев и ще ти помагам. Ще се срещаме често, ще разговаряме…
- Нямам нужда от помощ - прекъсна го враждебно Иво.
- Знам, но сигурно имаш нужда от приятели? - попита го Янакиев.
- И от приятели нямам нужда, за какво са ми?
- Как така? Не искаш ли да играеш с някого?
- Ако искам да играя, играя на компютъра.
- Това е чудесно, но понякога имаме нужда да разкажем нещо на някого, да го попитаме за нещо.
- Аз нямам.
Първият разговор с Иво беше кратък и Янакиев усети, че той изгуби, а Иво победи. Това малко момче наистина се беше затворило в себе си като в мида и нямаше желание на никого да покаже света, в който живееше. Янакиев се замисли. Иво нямаше нужда от приятели, нямаше нужда от никого. Крадеше сам като вълче единаче.
След този първи разговор с Иво Янакиев реши да се запознае с баба му и дядо му. И срещата с тях не мина по-добре. За баба му и дядо му Иво беше най-доброто дете на света. Те и пред себе си не искаха да признаят, че Иво краде и в хор твърдяха, че той нищо чуждо не пипа, а приятелчетата му, които крадат, нарочно набеждават него, защото го мразят. Така задачата ставаше трудна, нерешима и с повече неизвестни.
Почти всяка седмица викаха Янакиев в училището. Иво продължаваше да краде и то сериозно. Янакиев се опитваше по различен начин да му повлияе, изпробваше един или друг метод, но неуспешно. Дните и седмиците минаваха, а Иво сякаш нито го чуваше, нито го виждаше. Продължаваше да си живее така, както си е свикнал и както беше решил, че за него е най-добре.
Мина повече от година и един ден в началото на октомври директорката пак спешно повика по телефона Янакиев. Този път Иво беше откраднал скъп джиесем на негова съученичка.
Янакиев поиска разрешение от директорката и излязоха с Иво извън училището. Наблизо имаше сладкарница, покани Иво в сладкарницата.
- Какво искаш - попита Янакиев, - торта, боза, а може би сладолед?
- Нищо - отговори Иво, гледайки съсредоточено пода.
- Защо? Не си ли гладен? Виж какви вкусни торти има.
- Не съм.
- Сигурно нямаш пари и не можеш да си купиш това, което искаш.
- Имам.
- Тогава защо открадна джиесема на Лиляна, може би беше решил да го продадеш?
- Не съм го откраднал.
- Намерили са го в твоята раница.
- Някой ми го е сложил, за да ме натопи.
- Но Ели те е видяла, когато го измъкваш от чантата на Лиляна.
- Лъже.
- Добре. Да забравим какво е станало, но ако си истински мъж - няма да лъжеш. Предполагам, че си го взел, за да покажеш пак на другите момчета, че би могъл да вземеш всичко, което ти харесва, без никой да те усети, така ли е?
Иво мълчеше и сякаш беше някъде много далече.
- Сега ще изядем по една торта - каза Янакиев. - Тортата ще ти бъде награда, защото много малко хора умеят да вземат нещо без друг да ги усети. А всяка дарба трябва да се награждава, нали?
Иво продължаваше да се прави, че не го чува и не го вижда.
- Казах ти, не съм гладен и си гледай работата!
Обърна се и избяга.
Янакиев остана в сладкарницата и реши, че след като вече е влязъл, поне да изпие едно кафе. Поръча си кафе и когато момичето зад щанда му поднесе чашката, той бръкна в джоба си, за да си извади портфейла, и изтръпна. Портфейлът го нямаше. Не се осъмни и за минута кой може да го е взел.
На другия ден пак отиде в училището и се срещна с Иво.
- Вчера ти се разсърди и не можах нищо да те почерпя, но реших днес да те почерпя - предложи Янакиев.
- Казах ти, че не искам да ме черпиш! - сопна се Иво.
- Ела поне да се разходим.
С нежелание Иво тръгна с него.
В сладкарницата Янакиев поръча две големи торти и боза.
- Това, което вчера взе от мен ти го подарявам - каза той. - Нямам нужда от него, но може би ти имаш и нека бъде твое.
- Нищо не съм ти взел! - каза Иво.
- Добре, но ако някой вземе нещо твое, няма ли да ти е мъчно.
- Никой нищо не може да ми вземе.
- Така ти се струва. Не е ли по-добре да се опиташ да бъдеш в нещо друго най-добър? Да спортуваш, да тренираш карате или да се пробваш във футбола. Има ли нещо, което да ти е интересно.
Иво пак мълчеше, но след малко вдигна глава и бавно каза:
- Интересно ми е, когато съм с теб. Не викаш, не се караш, не заплашваш…
След този разговор Янакиев и Иво по-често бяха заедно. Той чакаше Иво след училище. Ходеха на мачове, на кино, а в събота и неделя вземаха една топка и отиваха в градския парк, за да ритат.
Годините минаха неусетно. Иво отиде да учи в друго училище и Янакиев отдавна не го беше виждал.

гр. София, 27.08.2009 г.