ПОЕТИ
ПОЕТИ
На Димчо Дебелянов
Понякога от мойте стихове
наднича месец, кървав като каска.
Поличба Божия ли ме зове
и аз забравям твойта земна ласка?
Забравям в къта малкия портрет,
писмата ти, дъхът им теменужен.
Опрял в прозореца лика си блед,
дочувам глас, че някъде съм нужен.
Излиза с бързи крачки. Зад рида
слухти и дебне като вълк войната.
Изправен срещу нея, аз ще бдя -
един поет, на пост сред равнината!
Ако загина - както и преди
под стрехите гнезда ще видят птици
и вместо мене друг поет ще бди
над старите кошари и орници.
ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ЗИМА
Ако не дойде рано полъх зимен
и не застине твоят глас в леда,
ще станеш ти поет, макар безимен,
и ще оставиш, може би, следа.
Сега си само нежен стрък във ваза -
без слънчева леха, без дъжд и здрач…
А пада мъртва птица над перваза
студенобяла като зимен плач.
И зазвъняват дворните салкъми
на скрежа в гибелния първи лъх.
О, не завързвай шала на врата ми
и не задържай волния ми дъх!
А ми върни пак лятната вселена,
простора син пред моите очи!
(Забулена от скрежа, ослепена,
душата на прозореца мълчи.)
ФРЕСКА ОТ ТЪРНОВО
Слушаш властния зов
на поднебие ярко,
моя земна любов,
моя малка болярко!
И те среща трева
с три зелени поклона.
И над твойта глава
бор навежда корона.
Трима майстори бдят,
звън от стъпки зачули -
твоя лик да вградят
в манастири и кули…
Пиеш синия зов
на поднебие ярко,
моя чиста любов,
моя грешна болярко!
СЛЕД ГОДИНИ…
След години спрял пред твоя дом,
пред вратата с двете тежки брави,
аз ще си припомня мълчешком
обичта, която ти забрави.
Но когато свирна, дали пак
ще излезе малкото момиче,
трепетно като градински мак,
с бял шибой, на пазвата закичен?
Не! Пред мене пътната врата
някаква старица ще заключи.
И със груб, пресипнал глас в нощта
ще завий едно бездомно куче.
Чакай, братко, двама да скърбим!
Днес и аз съм със душа бездомна.
В тия плочи като стара стомна
мойта младост нявга се разби…
И притиснати един до друг,
ще си спомним обич и измама.
А над нас - несретниците двама -
ще заплаче звездният капчук.
СЪЛЗАТА НА МАМА
Така те помня: рониш кукуруза,
приседнала под дворната лоза.
На милата, на майчината буза
светлее неизбърсана сълза.
А в нея - отразено - що ли няма:
небе, трева, над вишната дима…
О, сякаш в малката сълза на мама
се е побрала цялата земя!
СМЪРТТА НА СЕЛСКИЯ КОВАЧ
На Йордан Йовков
Предаде Богу дух среднощ ковачът.
Застуденя огнището с ръжена.
И искрите престанаха да скачат
като бълхи в жарта неразжарена.
Разсъмва се. Жарта мъртвее в пепел.
Дърветата изплуваха из здрача.
На ореха, тревожно с клюн заклепал,
разпраща траурната вест кълвача -
за оня, дето всички селски жалби
делеше с наковалнята си стара
и който облаците подковал би,
по-скоро дъжд при суша да докара!
Вестта лети. Тревите в сълзи лягат.
На гарван черното крило се мярва.
И само конят, спрял в зори на прага,
не иска и не може да повярва.
С очи, които с жал човешка плачат,
които сълзи по човешки ронят,
стои и чака, крак повдигнал конят -
да слезе от миндерчето ковачът.
МОЛИТВА НА ЖЕНАТА С ДЕТСКОТО ПРАНЕ
На Атанас Далчев
Понякога, по първи здрач,
на път към „Невски” - свещ да пална,
аз влизам в старата шивалня
при многодетния шивач.
Сред кройки и огледала,
тук всеки гост би клетва дал, че
шивачът с тежки очила
прилича на поета Далчев!
Здрависал ме, той пак боде
с иглата. А от Бога пратен,
на Далчев залезът доматен*
му свети в тънкото перде.
По далчевски ли или не -
жена му влиза с крачки къси,
натрупала върху гръдта си
от двора детското пране.
До полилея кръгъл чак
уханният товар достига.
През залезния полумрак
тя поглед към шивача вдига.
И с жар го стрелва. И мълчи.
И тъй припламва й сърцето,
че изсушила би с очи
на целия квартал прането!…
Ръце простряла, с рамене
заголени и с лакти голи,
жената с детското пране
за още ли пране се моли?!
