Ирена Панкева

НА УЛИЦАТА

Любов, не ме оставяй!
Почакай ме на прага -
не хлътвай в лабиринта на пътищата грешни!
Изгонени сме двете.
Светът е зъл и нагъл -
усети ли ни слаби,
с юмрук ще ни посрещне!
Светът е минотавър. Разгонен е. И мръсен.
Любов, къде без мене,
тълпата е жестока -
със камъни пребива! До смърт ще те разкъса.
Прави каквото правя -
вдигни глава високо
и гордо се усмихвай, макар и унижена!
Усмивката е сила, изпитана магия -
и ангела изпраща в кипящата Геена.
Усмихвай се измамно -
със теб не сме Марии,
а само ненаситни на ласки Магдалини.
Неистини сме ние, облечени в надежда.
Разблудни сме. Но верни. От хиляди години.
И Господ Бог ни вписа в светия си бележник.
А Никой ни изгони!
Сърцето му е чаша,
препълнена със мъка - пулсира и прелива:
- Любов, не ме забравяй, без теб светът е страшен!

Любов, не го забравяй!
И мен.
Ако съм жива.

ХЛОРОФИЛ

Старее баба ми без дядо.
Без мъж и къщата старее.
Стените само зеленеят,
до тухла сивото опада.
Старее баба ми без дядо,
че той от тука си отиде.
Да може някак си да види
за миг самотната й клада!
Но всъщност как ли е след края?
Дали душиците ни грешни
отиват в Ада или в Рая -
една измислица човешка?
Дали отиваме, където
прелива тленното в небесно?
Мълчи замислено Небето.
Мълчи и Черния обесник.
И баба, малко вироглава,
по-дълго иска да е жива,
с лозница къщата обвива -
в зелено най се оцелява!

ПРИЕМСТВЕНОСТ

Във друга реалност смъртта ни отвежда
и щом не се връщат душите обратно,
там значи е хубаво, има надежда,
че може човек да живее без злато.
Така, както можеха дядо и баба.
Макар да са вече два въглена само,
лицата им греят в кората на хляба
досущ като слънцето в житена слама.
И ето, че тук също може без злато,
в праха на предците ни бих се заклела -
използваш ли тайната мощ на маята,
по къшей ще има за цялата челяд!
Наистина златно е слънцето само,
но греят лицата на дядо и баба,
лицето на тате, лицето на мама
и моето грее - в кората на хляба!

ОРИС

Засвири ли вятър зелен
и заиграе гората,
планината е в мен
и аз съм във планината.
Извират живот и вода
между тревите наболи.
Каква слънчева резеда -
пролет е, пролет е!

Когато със златен ръжен
пчелина разрови лятото,
планината е в мен
и аз съм във планината.
Мирише на мед и смола
и ми е пълна душата.
Земята е в жълта пола -
лято е, лято е!

Отнеме ли вихър студен
последния дъх на листата,
планината е в мен
и аз съм във планината.
Кълби се над кладата дим,
а пламъчетата весели
се трупат на пъстър килим -
есен е, есен е!

Когато с пресипнал рефрен
отлитне и сетното ято,
планината е в мен
и аз съм във планината.
Подръпва ме драката с клон -
ех, важно е, че ни има
все още на снежния склон -
зима е, зима е!

И нощем, и в белия ден -
все тази истина свята -
планината е в мен
и аз съм във планината!

ТОЗИ ПЪТ

Ще ми липсват зелените облаци
със разлистени, рошави гребени -
може всичко да стане наопаки,
но умирам да бъда със тебе!

По планинските птичи пътеки
в битието се спускам по ноти,
но различен е градският екот
и един асансьор не работи!

А са много до горе етажите -
на тринайстия (как ли!) живееш,
и по стълбите тръгваш с багажа ми -
куфар с няколко зли ветровея.

Те са мои магьосани братя
и - случайно капака отвориш ли,
ще ме върнат веднага обратно -
да почакаме все пак асансьора!

Две-три бистри реки съм нарамила.
Как тежи нетъканата пяна!
Този път аз не съм се измамила
и за тебе ще седна зад стана!

РАЗВАЛЯНЕ НА МАГИЯ

- Сладка моя медена,
                лазарчова булчице,
казвай кой във курника
                върза лунна люлчица!?
Пуйките, кокошките
                мор ли ги отнесе,
та сега душите им
                пърхат в двор небесен?
Ти дали невеста си,
                или невестулка,
щом изгризваш тъмното
                със очи светулки?
- Слушай, батьо Лазаре,
                истината древна:
денем съм закичена
                със венец от невен,
демон пали през нощта
                в мене безпокойство.
Ти нима не знаеше,
                че светът е двойствен:
лесно лъже зримото -
                на едно значение
ясно само смисълът
                дава обяснение.
Още преди съмнало,
                по повеля Божа,
да запалиш огъня
                с невестулча кожа -
за да писне с утрото
                и детенце в люлка,
за да бъда твоята
                Лазарова булка!

АЗ И КРУШАТА

Нощта залива с черен туш
картината на руен залез.
Пред мен изгряват златни круши,
а никой крушата не пази.
Не съм ламя, не съм жар-птица -
във смугла крадла се вживявам.
Облизвам се като лисица,
но круши крушата не дава!
Ако бера - ще си изпатя -
зли шипове плетат закани.
Дори без смок, без трима братя,
тръпчивката сама се брани.
Посягам аз, но с нокти остри
тук още някой прави крачка…
И да се чудиш в мрака просто
коя от нас е по дивачка!

СВАТОВНИК

Рангел иде и разгръща
небесата, че без време
за невеста въртокъщна
Господ искал да ме вземе -
да му шетам и премитам
често облачните двори,
от брашното на звездите
да му меся питки горе.
Свети Рангел Душевадни,
с жълта ябълка ме каниш,
но за бели дни съм жадна
и е рано да пристана.
Попилявай се из мрака!
Господ иска да ме вземе,
но ще има да ме чака
още дълго, дълго време!

НОСТАЛГИЧНО

Моето глупаво, простичко щастие
бяга встрани от чекръка на времето,
лута се из стародавните страсти,
яхнало кон без юзда и без стреме.
Язди наперено с кални цървули.
В тесния джоб на абата му виждам
да се протриват съвсем хрисовулите
„На ползу роду” и „Обич към ближния”.
Спри да ме търсиш назад във годините,
бъркаш века, недорасло момченце!
Как не разбра, че тлаките са минало,
вехти картини - момите със менците!
Вече и в стомни вода не наливаме.
Вятър са всички Антимовски ханове.
Жалят за селото здрачните ниви,
глъхне без черги и станът на баба ми.
Глупаво мое, залутано щастие,
днес е Игнажден, бъди ми полазник.
Стига се щура из старите страсти,
тайно те чакам на баница мазна.
С теб доведи оня лют македонец,
по-страховит от пиринските ветри.
Той ще ни грабне стремглаво на коня си
и ще препуснем по пътя за Петрич!

БОЖИЧ

Извечносиня, разлата подница
под златодарна кравай - погача -
софра за живи и мъртви сродници
край дъбов огън,
прогонил здрача.
Елен люлее на двата рога
стооко слънце - икона стара
и нимба златна за Млада Бога,
но в църква с име Народна вяра.

Реве еленът, в надежда впрегнат:
- Едрей ми, слънце, расти, трапезо -
невести - ниви от плод да тегнат
и берекетът да е петмезен!
За триста низи ошав - гердани
не давай, моме, мегдан - колаче -
за теб се бият момци отбрани!..

Божич -
все още огнище значи!

СТЪПАЛА

Вихрено връхлита Мрака в планината -
тайнствен като бухал, чер като арапин
и, свещица бяла, гасне Светлината -
трепва и замира в мечите му лапи.
Не е непрогледен този черноризец -
от огнище жарко в хижа сред всемира
лествица сияйна в тъмното възлиза.
Светло е, когато постен боб увира
и ухае топла, златокора пита -
парата омайва и самия Господ!
Знаеш ли какво са рало, сърп и сито
с радост ще посрещаш и небесни гости.
Нивица ти стига колкото… да имаш.
Даже и в гората, в почва камениста
обич ако сееш и в най-люта зима
ще узрее прошка и ще жънеш истина!

* * *

Понякога денят се свършва,
долита мракът - черен лебед,
а твоят дух е клон прекършен
и никому не е потребен.

С усмивка светла и красива
през облаците се процежда
луната - дяволка лъжлива -
и пали по една надежда.

Рогатата луна събужда
илюзия за сбъднат жребий,
че още някой има нужда
от залък обич като тебе.

Но няма никаква пътека
и в тъмното не срещаш никой.
Луна, смили се над човека,
иди и слънцето повикай!

ОБИКНОВЕНА ПРИКАЗКА

Бърза животът в инертното русло -
празник и делник се сливат в едно.
Празни са думите, делнични - чувствата,
тича животът по сиво платно.

Но… има и дни като огнени пещи -
ти не си с мен и така се боя!
Има и нощи, населени с вещици -
ти не си с мен и не мога да спя.
И неспокойни минути прииждат.
С нож ме пробожда невярата в теб.
Подло съмнение образно вижда
как с Месалина си в някой вертеп.
Подло съмнение - виж ти как знае! -
мерим нещата със своя аршин.
Как се живее на изток от Рая -
да не сме ангели, всички грешим!
Слагам и аз месалинските чизми,
хуквам по доста познатия път -
с мисъл взривявам бардаците с измет -
да не ти стъпва там вече кракът!
Няма ли свестни ботуши чизмарят -
с моите стъпки към пъкъла, май
слънцето на любовта ни догаря,
а други приказки са с хубав край!
Пътят обратен за нас е затворен.
Заедно няма да тръгнем напред.
Всъщност какво е човекът без корени
и ще ни стопля ли споменът блед?!

Всъщност животът не е за пропускане -
нека оттук да започнем с едно
много красиво изречено чувство -
в гълъбов цвят, посред бяло платно!