БРОНЯ
БРОНЯ
Може би съм търпелив.
Или пък - добре възпитан.
Може би съм малко ритан
от живота милостив.
Всичко в себе си попивах.
На кого ли не простих!
И когато бесен бивах,
укротявах своя стих.
Да ме питаш - за какво!
Вкамени се мойта лава.
А под бронята корава
пак душата си остава
беззащитно същество!
УДАР
Ударът ме изненада.
Беше честен, не във гръб.
Беше поглед безпощаден,
пълен със човешка скръб.
Мислех си, че съм потребен,
че обичам, че съм мил.
А разбрах - отдаван в тебе
аз съм себе си убил.
И сега безплътен крача
срещу идещия здрач.
И като обезглавен палач
меча си зад мене влача.
ВЕСЕЛ ЛИ…
Весел ли ви изглеждам?
Душата ми хвърка.
Безгрижен съм аз и щастлив -
като шут!
Казват, че Хамлет
се правел на побъркан,
за да прикрие, че вече е луд.
Мойто дете
лежи
безпомощно на леглото -
между безумието и смъртта!
Страшен
символ
за крехкостта на живота.
И за безсилието на един баща.
ПОЕТИ
На артистичния секретар Пейо Яворов,
писаря Димчо Дебелянов,
коректора Христо Ясенов и другите
Понесли жребия да бъдете поети
във свят един с непоетичен нрав,
простихте ли му хляба си корав,
вий, бедни писари на боговете?
Трагични артистични секретари,
коректори на неграмотната съдба,
простихте ли му хапчето горчива свобода
и своите Демир Хисари?
И стига ли ви тъжната награда,
че свети златен тихият ви прах?
“За Омир още спорят седем града.
А той бе просил милостиня в тях.”
ОПТИМИЗЪМ
Не ме изненадва
ни местен глупак,
ни световните идиотщини!
Само не проумявам как
човешкият мравуняк е жив още.
Въпреки шекспировските ни вражди.
Въпреки титаничния егоизъм.
Въпреки героичния кретенизъм
на двайсет хиляди войни.
Може би нещо е вложено в нас,
нещо неизтребимо ни обединява,
въпреки смъртоносната страст
на човека да разрушава.
Просто зъби стисни и дълбай -
с корави корени,
с кости и мисъл.
За да стигнеш до скрития смисъл
преди своя безсмислен край!
САНТИМЕНТАЛНА АГИТКА
На времето и аз, братлета,
немалко с други покрещях.
Сега ценя два-три куплета
без удивителните в тях.
На стихотворните картечи
изпята им е песента.
Със младите поети днешни
прославям деликатността.
Сега се уча упорито
на тоя доста тънък труд -
културно да говоря, тихо,
и при това да бъда чут.
…А земетръсът продължава!
Спокойно,
всичко е наред -
за бала Ботев разучава
поредния си менует!
ПОЧТИ ЕПИГРАМА
“Още ли не си говорите?”
Смешен рицар на честта,
как с мръсника да се боря?
Някога
са се стреляли за такива неща.
Днес се чудят, че не му говоря!
НА ЕДИН ПРИЯТЕЛ
С теб забравихме боба и лучеца.
И понеже такава е модата,
си играем със думи учени,
както някога с топчета содени.
Уж заменяхме с фразите гладички
простотията на дедите си,
а сменихме на село ливадите
със мазетата на душите си.
Уж завиждахме на орлите,
а се гледаме като бици,
като бичи рога сплитаме
свойте остри амбиции.
С колко захар словата си ръсим,
и цитати за братството знаем,
а все още зад гърба си
вълчи ями копаем.
И ми става понякога страшно,
че забравихме думите прости
и ще трябва при майките наши
с преводачи да ходим на гости!
А ТИХ БЯЛ ДУНАВ…
Живейте хитро,
калорично,
без глупостите на поета!
…И Ботев
умно и практично
ще си остане при Венета!
И ще си плува парахода
по пътищата свои царски.
Без юнаци, без войвода,
без сто сандъка градинарски.
Ще плува весел. И обречен
да бъде кораб като всеки.
Без разлика дали е вече
„Принц Вюрстенберг”
или „Радецки”.
А тих бял Дунав, тих бял Дунав
виенски валсове ще носи.
И Козлодуйски бряг все още
ще чака
нецелунат!
1981 г.
ОТГОВОР
Вие искате от мене
хиляда и двеста стиха!
…Страшни,
кални и окървавени,
войниците ми се преброиха.
Не им достига числото!
Ала за колко броите,
че имат огън в очите,
че им е чисто челото?
Под жадния поглед на врани,
не във парадни карета
до смърт прохода бранят
моите триста момчета.
Шепа от тях да остане,
пак ще се бият, защото
по тия страшни балкани
не значи нищо числото!
