Донка Петрунова

Нарочно оставих последен болния, който живееше близо до пазара. Прегледах го, отказах кафе, въпреки че бях смъртно уморена. Владо щеше да намине вкъщи преди нощната си смяна, наумила си бях да приготвя любимата му салата от броколи.
На пазара гъмжеше от хора. Когато съзрях Владо, помислих, че е поредната моя халюцинация, тъй като откакто се влюбих в него, непрекъснато го припознавам в тъмнокоси едри мъже.
Този път не се заблуждавах. Той бе спрял пред сергия с картофи. Луда съм по пържени картофи, предположих, че е решил да ме зарадва и съвсем се разтопих. Тъкмо да затичам към него, той се извърна към възпълна руса жена. Попита я нещо, тя поклати утвърдително глава. Стоях като хипнотизирана докато той пое от продавача найлоновата торбичка, постави я в голям сак - доста издут, навярно от предишни покупки.
Коя е жената?
Хрумването, че това е друга негова любовница, при която той търси пристан от опустошителните урагани в живота си, ме вкамени.
Владо вдигна с една ръка сака, а с другата обгърна раменете на непознатата, придърпа я свойски към себе си и я поведе напред. Следващата им спирка беше пред сергия с моркови. Ритуалът от картофите се повтори.
Така пазаруват семейните двойки.
Дадох си сметка, че хората се обръщат към мене заради облещването ми, но в момента бях загубила всички навици на културна жена, за каквато се смятам. Главата ми се цепеше от въпроси без отговори.
Владо не беше първата ми връзка с женен мъж, но за разлика от другите, го бях приела насериозно, тъй като още при запознаването, когато едва ли е допускал, че ще станем близки, той съвсем чистосърдечно призна злополучния си брак с жена, която освен собствените си желания други не признава.
Този ден се е запечатал завинаги в паметта ми. Хирургът отсъстваше, Владо ме помоли да прегледам раната на ръката му. Подхлъзнал се на стълбището към мазето. Без да го питам, се заоплаква от съпругата си:
Допил й се нектар от дюли. Но сама да слезе - никога! Мазето било мъжко задължение. А кое е женско? В нашата къща такова не съществува.
На следващия ден се появи отново в моя кабинет. Отказа да продължи лечението при хирурга. При мен се чувствал като в детството си, когато го водели при добрия чичко доктор. Излъчвала съм нежна загриженост, каквато му липсвала в живота. Раната беше лека, изненадах се като пристигна, след като го бях вече уверила, че лечението е приключено. От вратата изтърси:
- Имам нужда да споделя с някого радостта си.
И без да го питам, обясни причината:
- Развеждам се. Жена ми се премести при майка си. Казах й, че предпочитам съжителство със змия вместо с нея.
Изненадата ми бе още по-голяма, когато си тръгнах за дома. Той ме чакаше на улицата с букет рози. Още от пръв поглед усетил, че аз съм жената на неговия живот. Радваше се като момченце - най-сетне съзрял спокоен пристан, далеч от ураганите, унищожили най-хубавите години от живота му.
Онова, което наблюдавах на пазара, беше на светлинни години от представата ми за двойка, живяла в окото на бурята. Прибрах се у дома със скъсани нерви.
Подхванах Владо още щом прекрачи прага. Ала той се изненада по-неприятно от липсата на вечеря, отколкото от моите обвинения. Отиде до барчето, взе бутилката уиски, която бях получила от признателен пациент, наля си в чаша, отпи голяма глътка и чак тогава най-спокойно обясни, че адвокатът на жена му я посъветвал да се върне у дома си до развода, за да не я обвинят, че е напуснала самоволно семейното гнездо.
- Според моя адвокат тя ще ме провокира към скандали, за да ме обвини в грубост. Той настоява да се държа коректно с нея до развода. Затова я придружих до пазара. - Отпи още уиски и с чашата в ръка настойчиво изрече: - До четвърти април, моля те, не ми звъни у дома! Не бива да й давам никакви козове.
За първи път Владо спомена датата на бракоразводното си дело. Но оттогава говореше за четвърти април като французите за четиринайсети юли. За него разводът беше равнозначен на падането на Бастилията, защото му предоставял свободата да живее с любимата жена - тоест с мен.
Така убедено разказваше за нашето щастливо бъдеще, че запали моето нетърпение. Един ден застанах пред календара и започнах да броя дните до четвърти април. Червеният цвят на датата размъти главата ми. Едва се стърпях да не го потърся у дома му, но като пристигна вкъщи, го подхванах от вратата:
- Четвърти април се пада в неделя, нито един съд не би нарушил уикенда си заради твоя развод. Извинявай, но започвам да се съмнявам в намерението ти да се разделиш с жена си. Ако е така, моля те върви си и забрави пътя за насам. Имам непоносимост към лъжци.
На невъзмутимостта, с която той посрещна моите обвинения, биха завидели всички депутати, когато застанат пред излъганите си избиратели.
- Виновен съм, мила, съвсем забравих да ти кажа, че адвокатът сбъркал датата. Делото ще бъде на шести май. Съдбата е с нас - това е денят на Свети Георги Победоносец. Той ще убие ламята, за да отвори нашия път към щастието.
Ламята - това беше жена му. Омразата към нея беше най-неизменното му чувство. Понякога чак ми ставаше жал за нея, но всеки мой опит да го омилостивя предизвикваше дивата му ярост. Била опропастила живота и кариерата му. Чак пяна изскачаше от устата му, когато разказваше за престижната си работа в една външнотърговска фирма. Заради нейните луди сцени на ревност бързал да се прибере вкъщи, пренебрегвайки важни служебни задължения. Отказвал срещи с партньори, ако поканата се отнасяла и за съпругата, тъй като тя и там проявявала тираничната си природа - налагала мненията си и често ставала смешна с категоричните си оценки за неща, от които нищо не разбирала. Направо се озверяваше, когато заговореше за сегашната си жалка работа в ателие за химическо чистене. Той, който можел със затворени очи да продаде и най-скапаната продукция, или да внесе почти без пари от пиле мляко, да се затрива над петна от олио и вино. Веднъж не изтраях - изразих гласно недоумението, което подмолно се бе задвижило в мене. Как се е справял в предишната си служба без компютърна грамотност и със стотина най-елементарни думи на английски и немски, а други езици въобще не владееше?
- Подчинените ми получаваха заплата именно, за да знаят тези неща. От мен се искаше да се справям с тактиката и стратегията на сделките.
Беше се вкаменил в поза на обидено величие: почувствах се неудобно, гузно замълчах.
Дойде най-сетне шести май. Приготвих празнична вечеря, облякох купената рокля за случая. Владо пристигна с вид, който от вратата попари всичките ми надежди. Жена му не се явила, заради заболяване. Нейният адвокат поискал отсрочване на делото.
Новата дата, която щеше да отвори вратите за нашето щастие, беше двайсет и седми юни. Ала моята интуиция не ме остави на мира докато не кацнах в районния съд. В списъка на бракоразводните дела за двайсет и седми юни липсваха имената на Владимир и Мариана Велчеви. Не ги открих и сред разглежданите дела на шести май.
Разобличих го още същата вечер. Въобще не позволих да ми обяснява. Отворих вратата и почти го избутах навън. След час той ми изпрати SMS:
Лъжата е най-малкото престъпление заради любовта.
Останах непреклонна пред неговата упоритост. Прекъсвах телефона, не му отварях вратата, не спирах на улицата. Само пред писмото не устоях, защото той не можеше да узнае дали съм го прочела или скъсала.
Отлагах развода, заради бездетната леля на жена ми в Италия. Дъщеря ни живее при нея, писа ни, че старата е безнадеждно болна. Разчитам на наследството, за да започна новия си живот с тебе. Позволи ми още малко изчакване. Лелята ще умре всеки момент. Много е богата, а за съжаление, аз съм безбожно беден…
Изведнъж Владо потъна сякаш вдън земята. Осъзнах колко дълбоко е влязъл в душата ми по надеждата, с която се хвърлях към телефона при всяко позвъняване или трепвах, чуех ли стъпки пред вратата. Потърсих го в ателието за химическо чистене. Възгруб мъжки глас ми обясни, че е в отпуск и веднага затвори. Наруших уговорката и позвъних у дома му. Даваше свободно, но никой не отговаряше. Едва след няколко дни чух гласа му.
- Къде изчезна? - несдържано попитах аз.
- Лелята почина. Бях в Италия на погребението й.
- У дома съм, ела! - спонтанно го поканих.
Пристигна омърлушен и жалък. Извини се, че не ми носи цветя - изчерпал всичките си финанси за пътуването в Италия.
- Поне да имаше защо - внезапно настръхна той. - Старата вещица въобще не ме споменава в завещанието си. Жена ми я е настроила срещу мен зимата, когато й гостува.
- Защо? - попитах машинално, докато съобразявах, че съпругата на Владо не е била при родителите си, както ми бе казал той, а - в Италия.
- За да ме държи в зависимост. Тя е чудовище, което се храни с унижението на другите.
- Разведи се!
Бях напуснала съпруга си, за да избягам от унижението на пренебрегната съпруга. Бившият ми мъж бе убеден, че изневерите са най-здравословното разтоварване от прозаичните неща в семейството, смяташе ги полезни за брака и до развода не проумя, че съпругите също като любовниците предпочитат да посещават заведения вместо да мъкнат торби, да готвят, да мият чинии.
Владо ме погледна, сякаш бях изтърсила най-голямата глупост.
- И да остана без покрив!? Апартаментът е подарък от леля й, разведем ли се, мигновено ще ме изгони.
- Няма страшно, би могъл да се преместиш при мене.
- Да й оставя апартамента!? Никога.
Апартаментът беше неговата гордост. Говореше с часове за подобренията, които собственоръчно бе майсторил в него. Без никога да съм била там, знаех къде е иззидал допълнителна стена, къде е направил сводеста врата, как е съединил кухнята с хола и колко красив е станал балконът, след като го бил остъклил и превърнал в зимна градина. Поне десет пъти бе чертал плана на апартамента, знаех наизуст разположението на стаите, както и тяхното обзавеждане. Направо се пукаше по шевовете от гордост докато изреждаше домакинските електроуреди върху кухненския плот - направен пак от него.
Все по-често издавах досадата си, а веднъж раздразнено попитах:
- Има ли нещо, на което да държиш повече отколкото на апартамента? -Понеже знаех отговора, подхвърлих подигравателно: - Не ти остава нищо друго, освен да се молиш на Господ да прибере жена ти преди теб.
- Уви, тя толкова обича живота, че прогонва всички болести далеч от себе си - въздъхна Владо.

Един ден най-неочаквано прочетох в жълтите хроники за самоубийството на жена му. Погълнала свръхдоза амитриптилин с бира. Обясненията на съпруга - че страдала от депресия и намерените в нейната дамска чанта касови бележки от аптеката потвърждавали версията за самоубийство.
Звъннах му веднага. Преди да съм изрекла даже една дума, той захълца и се завайка, че е загубил най-прекрасната жена на света. Последва ридание, преминаващо във виене, каквото помня от селските погребения в ранното си детство. Мъжки глас - навярно на негов родственик, ме помоли да го извиня - бил съкрушен от загубата на съпругата си.
Тях можеше да заблуди с безутешната си скръб, но аз мигновено си представих как е самоубил жена си.
Купил е амитриптилин - веднъж ме бе помолил да изпиша лекарство на негов колега, страдащ от депресия. Не му е било трудно да разтвори таблетките в бирата и да я остави в хладилника. От безконечните му оплаквания знаех, че жена му била любителка на бирата.
- Лочи като свиня. Никога не намирам бутилка, която съм оставил в хладилника.
Владо пристигна у дома десетина дни след погребението. Възползвал се от присъствието на дъщеря си, за да уреди наследството. Преливаше от задоволство, че ще бъде единствен собственик на апартамента, тъй като момичето предпочело къщата на леля си в Италия. Устата ми сякаш сама се отвори.
- Затри един човешки живот заради някакъв си пиклив апартамент. Отвращаваш ме!
- А казваше, че ме обичаш? - подигра ме той с такъв спокоен вид, че закрещях с пълно гърло:
- Махай се преди да съм повикала полицията! Върви си и повече не се мяркай пред очите ми!
- Напротив. Най-после ще се оженим. Ще се преместя да живея тук. Онзи апартамент ще дам под наем.
- Сметка без кръчмар. Казах съвсем ясно да се махнеш от очите и живота ми!
Със самодоволна усмивка той разгъна ксерокопие от рецептата, която бях написала преди време за уж негов приятел, страдащ от депресия.
- Допускаш, че си ме хванал в капан!? - подиграх го аз.
- И за най-глупавия следовател ти си моя съучастничка. А защо не подстрекателка? Лекарка си, измислила си най-подходящия начин да се освободиш от съперничката си. - Той перна закачливо носа ми с рецептата.
Всичко у мене възропта. Крещях и ругаех, но вместо разтуха усещах железните зъбци на капана. Не се почувствах по-добре и когато той излезе. В съзнанието ми се заби като свредел неговата тънка усмивка. Дълбаеше и разкриваше пред мене смъртно опасна бездна. Владо ме държеше здраво с тази рецепта. А и дори да съществуваше минимална вероятност да ми повярват, журналистите вече щяха да омърсят завинаги лекарската ми чест. Маската бе паднала и разкриваше истинското лице на Владо. Нямаше чувства, имаше сметка. Нищо чудно, след време да ме изрекетира да прехвърля апартамента на негово име, а след това да измисли правдоподобен случай да ме самоубие или катастрофира. Обществена тайна бе, че полицията предпочита да отнесе идеалните убийства към нещастните случаи, вместо да ги разгадава.
Стисках зъби докато той се настаняваше в моя апартамент. Още по-трудно издържах бракосъчетаването ни в общината. Не знам какво пошушна Владо на служителката, но тя предложи да участвам в церемония седнала. Случайните граждани, които той доведе за свидетели, на сбогуване ме изгледаха със съчувствието към безнадеждно болните.
Заживях като в лабиринт - непрекъснато търсех изход от положението си, а попадах в още по-отчайваща непроходимост. Владо нагнетяваше още повече унижението ми. Не стига, че живееше на мой гръб, но започна да проявява все по-големи претенции.
Търпението ми преля по време на грипната епидемия. Едва се довлякох до къщи - бях прегледала три пъти повече пациенти от обикновено, а отгоре на всичко вирусът бе пипнал и мене. Владо ме подхвана от вратата - как си позволявам да закъснявам, а той да стой гладен?
- Не съм ти слугиня.
Настигна ме в спалнята, освирепял от ярост. Стовари юмрук в гърба ми, а като се обърнах, ме улучи в лицето. За щастие, проснах се върху леглото. Между ударите той съскаше ехидно:
- Забрави ли, че ми дължиш свободата си?
Останах няколко дни у дома не толкова заради грипа, колкото за да изчезнат синините от лицето ми. Владо не влизаше при мен от страх да не се зарази. Оправда се, че имал проблеми със сърцето.
- Заради сърдечна недостатъчност навремето ме освободиха по-рано от войниклъка - обясни ми той през вратата.
Изненадах се. Зная силата си на лекар, положително щях да доловя признаци на увредено сърце при прегледите, които му бях правила. А и той никога не бе споменавал за преждевременното си уволнение от казармата. Не ми трябваше много време, за да проумея, че сърдечната недостатъчност, както и самоубийството на жена му, са били старателно подготвените от него пътища към по-удобен живот.
А защо и аз да не опитам?
Отвратителното положение, в което Владо ме бе натикал, сломи всичките ми задръжки. Инстинктът за самосъхранение излезе по-силен от съвестта ми. Страхът надделя над Хипократовата клетва, тъй като бях напълно на ясно на какво той е способен.
Или аз, или той.
Забравих грипа. Хукнах към аптеката. От следващата заран започнах да капвам в кафето му конска доза дигоксин. Той прие отпадналостта си, придружена с главоболие, гадене и загуба на апетит за грип и злостно ми натякваше, че съм го заразила.
На втората седмица положението му се влоши - пулсът спадна до критичната точка и, докато звънях на Бърза помощ, Владо издъхна.
Не случайно бях избрала препарат, който се разгражда напълно в организма. При аутопсията не откриха дори минимални следи от дигоксина. Постарах се да намеря заповедта за уволнението му от казармата. Диагнозата на медицинската комисия бе подкрепена с моето признание, изречено през сълзи:
- Не успях да се преборя с неговата небрежност към здравето. През целия ни съвместен живот само два пъти ми позволи да го прегледам. Обезпокоих се от състоянието на сърцето му, но той категорично отхвърли съвета ми да отиде на кардиолог. Отказа и лекарствата, които му преписах, не спазваше никакъв режим.
В протокола от аутопсията патологът без никакво колебание определи инфарктът като причина за смъртта му.
Оправдах отсъствието си от погребението с пристигането на дъщеря му от Италия. Тя наистина не ме харесваше. Случеше ли се аз да съм на телефона, когато звънеше на Владо, не пропускаше да ме клъвне. Веднъж дори ме укори, че съм изкушила баща й, тъй като не можела дори да си представи той да се влюби в друга жена. Откакто го помнела, той ограждал майка й с любовта на Ромео. Неговата нежност и внимание трогнали лелята в Италия и тя му завещала всичките си спестявания.
А пред мене той играеше ролята на напълно разорен от пътуването си до Италия!
Позвъних й ден след погребението на Влади. Осведомих я лаконично:
- Нямам никакви претенции за наследство от Владо. Приготвила съм вещите, с които дойде тук, ще ви ги изпратя.
Затворих преди тя да измисли как да отговори.
Влязох в една черква и запалих свещ. Молех се на Бог да ми прости страшния грях. Оневинявах се с войната на живот и смърт, а душата ми се гърчеше в безчестието.
Куполът над мене сякаш се отвори и съвсем ясно прозрях ада, на който се бях обрекла.
Завинаги бях загубила покой. Никога нямаше да изпитам радостта от най-върховните човешките радости - любов, семейство, успехи, признание. Запазих живота си, за да го изживея под непосилния товар на вината.
Изведнъж закопнях да съм на мястото на Владо.