Стойчо Стойчев

ПАРИ ЗА НАЕМ И ДЪРВА

„Пари за наем и дърва пратете…”
Така бе писал брат ми до дома.
Той учеше в града и често с трепет
четяхме кратичките му писма.

- Ох, как ли тая зима ще изкара! -
въздъхна мама, грохнала съвсем…
И тръгнахме със нея на пазара -
чувалче с боб дано да продадем.

Вървяхме пеш. А спирката на влака
бе седем километра надалеч.
Едва се съмваше и в полумрака
снегът скриптеше, лъскав като глеч.

Как бързахме, но се вървеше трудно -
пред мене мама, а след нея аз.
Наоколо бе пусто и безлюдно,
пронизваше ни утринния мраз.

И ето - бяхме вече наближили,
но зад завоя влакът запухтя.
И мама се затича с всички сили,
с чувалчето на гръб се втурна тя.

Но изведнъж на прелеза изхлипа,
подхлъзна се, подгъна крак пред мен.
И бедната ни стока се разсипа
върху чакъла чер и заледен.

На релсите, от влака закънтели,
подвила слабите си колена,
протегна мама длани посинели
към пръснатите бобени зърна.

Най-после я придумах да се вдигне,
да се отдръпне молех й се аз.
Сълзи блестяха в тъмните й мигли -
какво е мъка помня оттогаз.

Премина покрай клетата ми майка,
замина влакът, пускайки искри,
към оня град със лошата хазайка,
където брат ми чакаше пари.

В ОЧАКВАНЕ НА МАМА

Вървя по тихи, прашни улици
със дъх на дюли и шира.
Величествени, черни пуяци
разперват лъскави пера.

И пак ме кани притаената
вратичка с ласкав, топъл звук.
Това е моя дом. Вселената
започва и завършва тук.

Присядам тихо върху столчето,
забравено от сутринта.
Долита - равно и проточено -
на тракторите песента.

Запалвам „Слънце” и унесено
цигарата дими, дими.
А слънцето - лениво, есенно -
над мен от пушека жуми.

Не търся мама. Зная, че
до тъмно ще бере памук.
Едно вълшебно, златно паяче
ще й подскаже, че съм тук.

И тя ще тръгне - ох, горката ми! -
тозчас през блока разоран.
И непохватно във ръката ми
ще сложи твърдата си длан.

Несвършващи въпроси. Майчини
оплаквания. Новини.
И тоя тъжен укор: май че ни
забравяте на старини.

И после… после уморената,
добрата мама ще заспи,
без да узнае, че Вселената
на раменете си крепи.

ЗЕЛЕНА КРЪВ

Аз пак съм тук, потънал до колене
в росата на заспалото поле.
Наоколо е тихо, а над мене
щастлива птица пляска със криле.

И ме опиват сокове могъщи,
зелени шумове и ведрина.
Немирен вятър братски ме прегръща
и ме повежда в тебе, равнина!

Здравей, земя! Здравейте, млади ниви,
ти, мое чучулигово небе!…
Векът не може любовта ми жива
под пластовете дим да погребе!

Не може никой в мен да я затрие,
ни с друга обич да я замени!
Велика е зелената магия
на тия необгледни ширини!…

От теб, земя, от вас, поля зелени,
сърцето ми не ще се отрече!…
Ако случайно срежат мойте вени,
зелена кръв от тях ще потече!

БОЛКА

Домъчня ми за тебе,
моя люлко рождена,
домиля ми за тебе,
моя златна земя!
И внезапно във мене,
пламна болка стаена,
и призивно във мене
вятър бял зашумя.

Зашумяха край село клонатите брястове,
в коритата пресъхнали шурна вода.
И пастирите пак заподвикваха ласкаво
към отдавна измрелите свои стада.

Съживиха се спомени - живи погребани,
звънна утринно мляко във бяло котле.
Ранобудни петли със наперени гребени
заплющяха по сънни стобори с криле…

Но за миг бе това… В небесата осаждени
реактивна грамада заби своя клюн.
И луната в дворовете, дето сме раждани,
като жълта старица зачука с бастун…

И внезапно във мене
пламна болка стаена,
и призивно във мене
вятър бял зашумя.
Домъчня ми за тебе,
моя люлко рождена,
домиля ми за тебе,
моя златна земя!

ЗАВРЪЩАНЕ

Приеми ме, земя, до гърдите си горестни,
а южнякът над мене да вейне с крило!…
Аз се връщам при тебе, разяждан от болести,
с одимена душа, с нажежено чело.

Аз се връщам при тебе. Закони неписани
има още в живота гръмлив, бързотек.
Аз съм болен, объркан. В очите ми слисани
се разхожда в скафандър космичният век.

Разболях се от нерви и атомни стресове,
във кръвта ми се носят петролни петна.
И безсилни са всички мъдри професори -
тишина ми е нужна сега, тишина!

Но разбит е денят ми на яростни мигове
и от тях не остава за теб ни един.
И сънувам поля, небеса чучулигови,
пеперуди и слънце, синчец и пелин…

Приласкай ме, земя, до гърдите си пламенни,
на челото ми мургава длан постави!
Разтопи във сърцето ми лунните камъни,
излекувай ме, майко, с целебни треви!

Друго нищо не искам: зелено мълчание
и южнякът край мене да свири с листо…
Колко просто и колко невинно желание,
ала зная, че най-безнадеждно е то!

МЪЛЧАНИЕ

Боже мой, при кого ли се връщам!
Онемял пред вратата стоя:
върху прага на родната къща
се е проснала жълта змия!

Тя изсъсква край мене лениво
и се хлъзва по плочника стар…
На вратата виси мълчаливо
безучастен, ръждив катинар.

И прозорците - прашни, немити -
ме разглеждат със чужди очи.
Над обраслите с мъх керемиди
изкривена антена мълчи…

Колко бързо тук всичко замлъкна!
Колко страшно без хора било!…
И замислено куфара мъкна
към познатото мое легло.

И сънят ми над бездни ме носи,
газя в пролетни мътни води.
И луната - кълбо от въпроси -
трополи между редки звезди.

Ах, луната - висока и бледа -
плиска своята лунна боя!…
А на прага лежи и ме гледа
тая мъдра, извечна змия.

ИЗОРАНИ КОРЕНИ

Внезапно, властно проечава
един извечен глас през мен…
Аз никога не ще забравя
небето, вятъра зелен
и тоя мирис, туй ухание
на тръпна пролетна земя…
Какво огромно разстояние
лежи от мене до дома!
Въртоп, от грижи, думи, злоби
върти деня ми разпилян.
Пристегна ме, със златни скоби
градът, от детството мечтан.
А детството, полузабравено,
все тича по баира гол.
Едно момче е пак изправено
върху гърба на кротък вол
и гледа към града далечен,
протяга тъничко вратле…
О, тоя глас - дълбок, извечен,
гласът на тъмното поле,
което влиза със воловете,
с овцете, с медния си звън,
със кучетата и ножовете
внезапно в градския ми сън!
И късам примки, златни скоби -
блести пътека към дома!
Оставям книги, дребни злоби
и ето ме при теб, земя!…

Но колко изорани корени!
А на баира сух и гол
белеят се ненужни спомени
и костите на моя вол…

ТУК СИ ЧАКАН…

Тук си чакан, обичан и мил,
тук за тебе рекичката плаче…
Като питанка шия извил,
бавен щъркел в ливадата крачи.

Крачи той и те пита защо
сякаш друго небе заобича…
Свири вятърът с младо листо,
смок на камъка бял се съблича…

Променен, преоблечен си ти
с нови дрехи, с несигурна слава,
а над теб чучулига трепти
и железния трактор надпява.

И глухарчета леки летят,
и блести под лъчите водата…
„Забрави за обратния път!
Остани!…” - тихо шепне тревата.

Ще си тръгнеш ли ти, заменил
тоя шепот с тътнежа на влака?…
Като питанка шия извил,
чака щъркелът, отговор чака.

ЗЪРНО

Не станеш ли на хляб, стани на семе -
спокойно лягай в черните бразди!
Но никога, и в най-жестоко време,
храна за гарваните не бъди!

Това е моята съдба. Това е
на зърното пшеничено участта.
Тоз, който иска да ме опознае,
той трябва тук да дойде, сред пръстта.

Да чуе как пищи над равнината,
над голата смълчана равнина,
смразяващият ноемврийски вятър
и да усети първата слана.

Да преживее мойта дълга зима,
безмълвен под леда да издържи.
И ако смелост и достойнство има,
към жътвата със мен да продължи.

Такава е съдбата ми. Нелека
и страшна е, окажеш ли се слаб.
Ала ще има ли до теб пътека,
ако не станеш нужен като хляб?…

Не станеш ли на хляб, стани на семе -
спокойно лягай в дългите бразди!
Но никога, и в най-жестоко време,
храна за гарваните не бъди!

О, нека черно гарваново ято
над мен да грачи, рови и кълве!
Спокойно аз потъвам във земята
и чакам есенните дъждове.

ОПРЯЛ В ЗЕМЯТА ЛАКЪТ…

                               На Иван Попчев

Какво събитие за сетивата:
полегнал съм в полето на здрачаване…
Страхливо, със движения забавени
две мравки ме спохождат по ръката.

И тишина. И облаци подобни
на старите пастири от рисунките.
Щурците свирят - ще си скъсат струните,
и тръпнат сетивата ми свободни.

А как далеч са битките за слава,
безсмислените крясъци на модата!
Усещам се частица от природата -
и всичко друго искам да забравя.

И аз мълча, опрял в земята лакът,
а ти, земя, все тъй добра и топла си.
И тия кротки, добродушни облаци
със вехти огнива над мене чаткат…

СТАРЦИ ВАРЯТ РАКИЯ

Отдавна всичко е узряло и презряло,
дъхти на сок, на джибри и слана.
С полузагаснали огнища, застаряло,
селцето тъне в жълта мрачина.

Ала гори, гори едно огнище вечно,
там джибровката люта се вари.
Там сякаш друго време - бавно и далечно -
край тлеещите въглени цари…

Ракията на бавен огън се изпича,
припламва глъчка за какво ли не.
На тънка, топла струйка времето изтича
и дреме мракът, сгънал колене.

А капят в опустелите дворове, капят
самотни дюли… Тупат из пръстта.
И старците ракиени мустаци хапят
и дърпат за опашката света:

„Къде, къде си хукнал, песо вироглави!…”
Но отговаря весело щурче.
И пукат глухо ревматичните им стави,
и струйката тече, тече, тече…

САМОЖЕРТВА

Светкавици кръстосваха небето,
мучаха крави, блееха овце.
Прибра се всичко. Онемя полето.
Притича заек с тупкащо сърце…

А беше суша. Страшна и безкрайна!
Душа беряха житото, ръжта…
И тоя път ли облакът нехайно
ще отнесе със себе си дъжда?

И вдигна клони старата ни круша,
на пръсти се изправи, затрептя…
Внезапно цялата земя се люшна
и някъде прозорец иззвънтя.

И в оня миг на гърч и на уплаха,
в мига на чаканото тържество,
като насън очите ми видяха
как се разцепи бедното дърво.

Как се подпали, лумна като факла,
как пламъкът развяваше коси…
И облакът за крушата заплака,
и цяла нощ със сълзи я гаси…

А бързо покрай нея, съживени,
зашепнаха дърветата с листа.
Стърчаха клоните й овъглени,
вглъбени сякаш в тиха самота.

Стърчаха те - с отвъдна, тайна сила
като ръце, протегнати с любов
към мълнията, в миг съединила
живот и смърт във огнено кълбо.

СЛЕД ГРАДУШКАТА

Най-после тишина… Студена, лиха,
градушката валя и преваля.
Несправедливи мълнии гориха
до корен непокорните стебла.

С раздрана риза, голо, занемяло
и зъзнещо е мокрото поле.
Скъперническо слънце е огряло
над локвите с парчета синкав лед.

И аз вървя. Нозете ми се влачат
из ледената черноземна кал.
Какво очаквах, а какво дочаках -
с напразни ли надежди съм живял?

Ще бъдат нови семена посети
и нови кълнове ще израстат.
Ала горчиви ще са плодовете
и залъците дълго ще горчат.

Но мъка ли е, нека бъде горда!
Засявай семената! Работи!…
…И пак привързал скъсаната корда,
щурецът на надеждата скрипти.

НЕДЕЙ МЕ ПИТА…

                              На брат ми

Недей ме пита откъде се връщам,
защо съм свел замислено глава!…
Прокапала е старата ни къща
и в кухнята израсла е трева.

На село вече никой не живее.
Прихлупеният покрив се пробил.
Прогизвала рогозката, а с нея
и глиненият под се навлажнил.

И тъй, полека никнела тревата…
Не е, не е измислица това!
Там, дето мама слагаше софрата,
израснала е, братко мой, трева!

Една такава тъничка, висока
и жълта, сякаш никне върху гроб…
Нахвърлих се, заскубах я жестоко.
Виж, нося ти от нея малък сноп.

Недей ме пита откъде се връщам!

ТАХИМЕТЪР

То беше тъй отдавна, през детството ми беше…
Дойдоха земемери по нашите места,
разкрачиха триноги, опънаха планшети
и шарени жалони забиха във пръстта.

Какво ли цял ден мерят - се питах омагьосан
и двата бели вола навъртах все край тях.
И тайно аз желаех жалоните да нося,
и апарата странен с вълнение следях.

На тънката тринога блестяха като чудо
вълшебните му лещи, сребристият метал.
До тоя ден бях гледал единствено през слюда,
веднъж да го докосна - какво ли не бих дал!…

И ето че се сбъдна мечтата ми голяма -
стоях пред окуляра със поглед замъглен.
Но трепнах изненадан: каква е таз измама,
наопаки бе всичко застанало пред мен!

С краката си нагоре воловете пасяха,
дъбът отсреща беше надолу връх забил.
С главите си надолу и хората вървяха,
но колко осезаем светът се бе разкрил!

Тогаз мъжът до мене сърдечно ме прегърна,
погали кротко цайса и каза с тиха скръб:
- По-ясен тъй светът е, макар че е обърнат…
И тръгна той нататък с триногата на гръб…

Защо ли си припомням добрите земемери
и оня тахиметър с вълшебни стъкълца?
Навярно пак обърнат светът да ми се мерне,
по-ясни да ми станат човешките лица.