РОДИНА
Споходи ме голяма радост. От другия край на света, от далечен океански остров се завърна детето с моя кръв. Бледо, прозрачно лице, виещи се тъмноруси коси, учуден поглед… Така го видях, вървящо по пътеката на огромната аерозала. Беше прелетяло половината небе на планетата, за да слезе направо от облаците в разтворената ми прегръдка.
Прегръщах го с ръце, с очи, с душата си, а ударите на сърцето ми люлееха целия празничен свод.
Когато преди три години се разделихме, бях сигурен, че повече няма да го видя. Раздялата беше един тъжен ритуал на надеждата: плисната вода на прага, за да му върви в новия живот, стръкче здравец, пъхнато в ръцете му миг преди да потегли колата, в която то седеше сгушено и уплашено, после три дни без похващане на метла в дома - поверие за скорошно завръщане.
А след това - три безкрайни години, в които не минаваше и ден без мисъл за него.
Единствена утеха бяха добрите вести, които получавах. Особено се радвах на снимките, където го виждах здраво и засмяно, макар и попаднало в необичаен свят. Въображението ми рисуваше остров с безкрайна зима и кратко лято, сурова природа със сребърни скали и самотни езера, пристанищен град с разноцветни дървени къщи, между които надничаха от далечината сини айсберги, хоризонт с бели корабни мачти и забулена в мъгла океанска шир…
То пристигаше с този свят в очите си. Друго нямаше в тях - защото децата нямат спомен от най-ранните си години. Гледаше Витоша като непозната планина, за пръв път виждаше и улицата, по която стигнахме до дома, а тя беше същата, от която тръгна преди години. Влезе като в чужд дом. Седна пред ниската масичка в хола, обсаден от разнежени погледи, прилежно постави ръце пред себе си - маниери, изградени сякаш в колеж, дори дишането му беше по-особено, изискано. И в пороя от заливащи го възклицания най-после успя да произнесе първата си завършена фраза:
- Мисля, че сънувам…
Не сънуваш, детето ми, шепнех аз, милвайки къдравата главица. Защото ако сънуваш, това значи, че и ние сънуваме твоя сън…
Започваше най-радостното събитие в живота ми: едно цяло лято с моя седемгодишен внук. Съдбата, обикновено разсеяна към мене, за пръв път ми поднасяше толкова щедър дар.
Детето повече не попита дали сънува, но учудването не слизаше от лицето му през всичките дни. След всяка разходка из града то се завръщаше с неочаквани въпроси. Недоумяваше например защо хората тук навсякъде говорят на български, докато там, на острова, така се говори само у дома. Естествено му се струваше не това тук, а онова там. Не можеше да си обясни защо улиците тук не се почистват и защо никой не се безпокои от това. Странни му изглеждаха хората, които шумно говорят в трамвая или се карат в магазина - добри ли са или лоши? Защо вечер никой не прибира кучетата и те спят на улицата? И защо съвсем непознати хора приятелски разговарят с него, какво хубаво им е направил, за да го обичат?
Търпеливо отговарях, детето разбиращо кимаше с глава, но въпросите така и си оставаха в очите му.
Най-трудно беше да му обяснявам историята. Събития, години, имена минаваха край него, без да го докосват. Само веднъж прояви интерес към миналото: попита кой е Васил Левски и какво е направил, за да го знаят всички. Зарадвах се на пробудения интерес, събрах цялото си умение и му разказах за страданията на българите под турското робство, за борбите им и за това колко смел и умен е бил Васил Левски. То слушаше с напрегнато внимание, видимо се вълнуваше. А когато разказът ми завърши, добави с тъжен глас:
- И аз съм под робство…
- Какво робство? - заинтересувах се аз.
- Под робството на Жана…
И обясни, че неговата съученичка Жана непрекъснато го измъчвала - късала му копчета от якето, пъхала му костилки в гърба, спъвала го по коридора, въобще все лоши неща, които то вече знаеше как се наричат: робство.
Този път аз останах с въпроси в очите.
Детето беше застанало между два свята - разбираше другия, чуждия, а недоумяваше пред своя, родния. Както нехайно въртеше малкия домашен глобус и с еднакво любопитство поставяше пръст ту върху далечния океански остров, ту върху малкото зелено петънце в южния край на Европа, така неусетно прелиташе само за няколко часа цялото това разстояние. То гледаше земята от самолетна височина: под него оставаха континенти и държави, морета и планини - всички с неуталожено движение в мислите му. То можеше да спре където си поиска, да бъде щастливо навсякъде… Може би така ще му бъде по-добре в живота? А може би ще му липсва една проверена от вековете опора? Нали всеки човек се нуждае от свой кът на планетата, където да може да се завръща, да коленичи, да търси спокойствие за разколебания си дух. Знаех само едно: детето събира цялата ми обич и съвсем не ми е безразлично как ще живее утре.
От няколко дни се готвехме да отидем на Витоша. Привличаше го телевизионната кула, кацнала върху издадена плоска скала със смешното име Копитото. Самата планина малко го интересуваше. Но още при първите завои нагоре то се притисна към прозореца на автобуса. Беше му интересно да гледа как градът постепенно се смалява в равнината, потънала в дим и мъгла, докато планината се разкрива пред него неочаквано близка, пищно зелена, голяма. Кулата го разочарова - толкова красива отдалече, в действителност тя се оказа една сива бетонна постройка, при това недостъпна, с няколко свирепи кучета зад желязната ограда.
Нямаше какво повече да гледаме и поехме нагоре по гърба на планината. Пътеката беше широка, отъпкана. Постепенно ни обгърна дълбока тишина. Въздухът заблестя с кристални искри. Над главите ни се разкри огромно тъмносиньо небе. Детето стъпваше като замаяно - не искаше да наруши дори с неволен шум вълшебството, което го обгръщаше. Минахме през огрени поляни с висока гъста трева, прекосихме килим от горски цветя, пред очите ни се изправи тунел от зелени гирлянди, посипани със светещи слънчеви капки… Тук детето спря и сякаш на себе си каза:
- Това не мога да го разкажа. Това само природата го разказва…
Говореше, а сякаш друг му нашепваше тези думи. Лицето му беше преобразено от удивление.
С още по-плахи стъпки преминахме през зеления тунел и се намерихме върху голяма обла поляна, откъдето се откриваше безкраен простор за очите. Струваше ни се, че сме стъпили на най-високия връх, над нас беше само небето.
Детето гледаше в далечината. Посочи с ръка и попита:
- Тази планина там България ли е?
Сочеше Стара планина.
- България е, детето ми…
Обърна се към снежните върхове на Рила:
- А това България ли е?
- Да, детето ми…
- А другата планина до нея България ли е?
- И тя е България…
- А още по-другата, най-далече?
- Всичко е България, детето ми…
То не можеше да повярва:
- Защо България е толкова малка на картата, а пък е толкова голяма?
- Малка е само на картата…
Изуменият детски поглед продължаваше да кръжи във всички посоки на далечината.
- Има ли по-красива от България?
Вече не чакаше отговор, а само си отговаряше:
- Няма! И по-добра няма! И по-тиха няма! И с по-хубава вода няма! И с по-чист въздух няма!…
Не му се връщаше обратно. Плахо попита:
- Може ли да останем тук вечерта?
Бяхме спрели пред планинска хижа.
- Няма да може… Ще се тревожат за нас.
Детето помръкна. Не исках да го виждам тъжно.
- Почакай… Ако в хижата има телефон, ще се обадим в града и ще останем. Да опитаме!
Детето просия. Непременно трябва да има телефон в хижата! Задърпа ме за ръката.
И телефон имаше, и свободна стая в хижата имаше… Бяхме попаднали наистина във вълшебен свят.
Никога няма да забравя тази нощ.
Седяхме направо върху топлата трева, наметнати с одеяла от хижата. Изпратихме залеза, посрещнахме луната, след това и първите звезди. По склоновете се спусна нощен вятър и отвсякъде зашумяха клони, листа, треви… И това не беше обичайният горски шум, а шепот, извиращ от самите недра на планината, упойваща песен на цялото пространство, очертано от възхитените детски очи.
И двамата мълчахме.
Чудно! - си мислех аз. - Ето че детето трябваше да се изкачи чак тука, за да усети своя корен. Значи думите се оказват немощни пред силата, която се излъчва от земята. Значи никой не може да приласкае по-нежно от земята, никой не може по-доверително от нея да прошепне на кръвта къде са нейните извори.
Детето полека се отпускаше в прегръдката ми. Клепачите му натежаваха за сън. По тях се сипеше бледо звездно сияние.
Обгърнал крехките детски рамене, аз се взирах в чертите на лицето му, търсех там отблясък и от своето детство.
А то дали ще запомни този ден и тази нощ? - продължавах да се питам. То вече е открило своята родина и в очите му вече няма по-прекрасен кът на планетата - но ще остане ли тази красота в тях? Ще го подкрепя ли тя в трудни дни? И няма ли нещо по-примамливо да потули светлината на тези озарени от обич очи, няма ли чужда сянка да хвърли забрава върху чувството, което с такава сила обсеби сърцето му?
Вгледах се в очите му. Те бяха притворени не за сън, а за друго; под мекото звездно сияние те блестяха със същото удивление, с което бяха открили своята родина. И това удивление - искаше ми се да вярвам - няма да се изтрие в тях от никого и никога, за нищо на света.
