УТРО
УТРО
Вишната погали с клони
твоите коси,
нежен цвят над тях отрони
да ги украси,
метна шал на твойто рамо,
с капки оросен -
за да си красива, мамо,
в пролетния ден.
Слънцето на всяко стръкче
капна светлинка
и изглади твойте бръчки
с ласкава ръка,
в миглите остави само
пламък разтопен -
за да си засмяна, мамо,
в пролетния ден.
Идвам през тревата росна
с трепетно сърце
тихо с устни да докосна
твоите ръце
и глава на твойто рамо
да склоня смирен -
за да си щастлива, мамо,
в пролетния ден.
* * *
Скъпа моя, ти не ме кори,
че дошла е в тихите ми мисли
тази, в чиито очи се скри
залезът на детството ми чисто.
Вярвай, в този полунощен час
споменът се ражда неповикан.
Чувам в тишината нежен глас
като шепота на трепетлика.
Споменът сега е само сън
от неповторимите години,
плах е като полъха навън,
който люшне клонка и отмине.
Затова и ти не ме кори,
нека незаслужено не страдам.
Твое е сърцето ми - дори
в този миг, на другата отдаден.
Колко песни дремят в паметта,
с времето отлитнали далече.
Помним цялата им красота,
но не можем да ги пеем вече.
* * *
Не искай, не очаквай, не разпитвай…
И не докосвай с нищо този миг,
когато цял съм неизтръгнат вик,
когато цял съм шепот и молитва.
Не знаех аз, че крие още огън
отдавна преживяната любов,
че детството е незаглъхнал зов,
че споменът е пълен със тревога.
Не знаех… Но нима е късно всичко?
И непростима - моята вина,
че споменът с далечна светлина
над моя път изгря като звездичка?
Но ти през сълзи ми прошепна само:
“Звездите знаеш ли кога блестят?
Когато слънцето завърши своя път,
когато нашата любов я няма…”
О, повече не казвай, не разпитвай!
Не трябва да докосваш този миг,
когато цял съм неизтръгнат вик,
когато цял съм шепот и молитва.
ЗАВРЪЩАНЕ
На Ст.
Колко далече отидох,
пътища колко изминах,
за да узная къде си,
за да се върна при тебе.
Ето ме тук -
пропътувал
през неповикани спомени,
с длани Христови, пробити
от скръбните сълзи на мама,
с пепел в косите, довеяна
от закъснели сражения,
с белези на раменете
от знамена
непосилни.
Ти приближаваш към мене така нереално прозрачна,
че погледът мой те понася и цялата те люлее.
Твойте ръце полудетски са толкова слаби и малки,
че в тях едва се побира и зрънце от моята нежност.
В очите ти тъмнозелени толкова мъка е сбрана,
че моята плаха целувка по бузите я разплисва.
Всичко, което по пътя
събирах, докато те търсех,
всичко в нозете ти слагам.
Всичко от днеска е твое.
Мои да бъдат само
безсънните черни нощи,
твоите нощи,
пълни
със спомени и предчувствия.
ГРЯХ
…И слизаме по склона. А жаждата остава
неутолена в мен, неутолена в теб.
И вятърът към всяко дърво ни приковава.
И всеки клон присъда в ушите ни чете.
А залезът догаря. И тъжно, и красиво
звъни в далечината отлитащият миг.
Прощаваме се с него виновно мълчаливи,
ръцете ни се мятат отчаяно сами.
А беше миг огромен - една сълза безценна,
от вихреното време отронена за нас,
една безкрайна ласка на тъмната вселена,
на бъдещето властно един ликуващ глас.
Но ний не го приехме. Мигът, за нас изпратен,
сега потъва бавно в сияние и прах…
Прощавай, Миг! Прощавай, несбъднато зачатие!
И слизаме по склона, понесли своя грях.
ЕПОС ЗА ПЛАНЕТАТА ЗЕМЯ…
И се търкулнала
третата сълза на Слънцето,
най-засмяната
и най-горчивата…
ПРИВЕЧЕР
По улицата тичат двама влюбени
и се целуват чисто като в сън.
Полъхва вечер тайнствена и хубава.
Трамваите летят с камбанен звън.
И над тролеите изгряват лилии!
А двамата -
през белите черти,
през улични платна, реки, религии,
през преспи и катранени врати,
през жици от несъгрешими погледи,
през обръчи от целомъдрен хлад -
минават всъщност само да напомнят,
че този свят
ще си остане млад.
СЛЕД ВОЙНАТА
Ако загина на война,
жал никого не ще попари.
Д. Дебелянов
За някого след гибелта
нима ще има кой да жали?
Човекът - луд самозапален -
ще бъде прах и пустота.
Над своя гроб от огън жълт
смъртта едничка ще ридае,
защото без живота тя е
сама обречена на смърт.
Над хоризонта онемял,
над безутешната пустиня
небето пак ще бъде синьо,
но черна - цялата Земя.
БОЖЕСТВО
…Аз вече нямам друго божество!
Когато ме затрупа мрак - на мълния се моля
да освети със остър лъч залутания ми живот:
да ме спаси или срази -
по своя воля.
Навярно и в мига, преди да падна победен,
когато към небето за сбогуване погледна,
оттам ще бликне кротко озарение последно
от синя мълния,
дошла да се прости със мен.
И щом я видя, във очите ми ще слезе тя,
ще притаи в тях вечната стихия на всемира.
И под клепачите ми дълго ще прозира
последен лъч,
дошъл да потвърди смъртта.
ВЕЧЕРНО ОПРОЩЕНИЕ
Почакайте до вечерта -
при залез всичко става истина…
Тогава ще узнаете, че погледът ми е внимателно-печален,
че нося доброта, под миглите избистрена,
че всеки лист, тревица, шепот и мълчание
за мен са чудо, пред което смаян се навеждам;
и милостта ми ще узнаете към всички земни същества,
прозрачни в залезното опрощение, добри и нежни,
с очи спокойни на безсмъртни божества.
До вечерта почакайте, до озарението на деня…
За да се видим истински поне в залязващата светлина.
