Разговора води Диана Димих

Стиховете на Иван Николов притеглят с приглушената си изповедност, с пастелната багра на рисунъка. Лирическият герой на неговата поезия има нужда от малко - “планини от работа и троха от любов”, от “насъщния хляб и насъщната дружба”. Това е всичко за твореца, който всеки миг, сякаш незабележимо, отстоява своята нравственост срещу грубостта и инерцията.

- Винаги ли Ви е нужно вдъхновение, за да посегнете към перото? Не идва ли то в процеса на работа?

- Вдъхновението всъщност е емоционален тонус и повишено желание за работа. Изключително важно е човек да поддържа този тонус, да подклажда у себе си желанието за труд. Когато работата му се услажда, можем да кажем за един творец, че той е в непрекъснато вдъхновение. А щом постоянно живее със своите творчески задачи, тогава няма нужда изкуствено да търси и вика вдъхновението.

- Какво цените повече у своите приятели писатели - таланта или характера?

- В литературата вероятно е имало много повече таланти, отколкото реализирани писатели, затова смятам, че в основата на едно творческо дело трябва да лежи истинският човешки характер. И в този смисъл винаги са ме привличали онези автори, които са показвали не само талант, но и характер. Литературата е едно дълго усилие и ако нямаш характер, ако нямаш нравствена сила, не би могъл да устоиш на лесните съблазни в живота. Ето защо от моите приятели поети повече ценя онези, които имат силен, установен характер, имат здрави морални устои. Литературата все пак е една съпротива на делничното, на баналното, на пошлото, затова мисля, че характерът е най-важната съставка на таланта.

- Във връзка с това Ви моля да разкажете за сътрудничеството си с Андрей Германов. Вашите дружески шаржове, които се появяваха по страниците на литературния печат, а по-късно и в отделна книга, привлякоха интереса и на специалистите, и на широките читателски кръгове. Това беше изненадваща съвместна артистична проява на двама творци на словото.

- За съжаление, един ярък поет и великолепен човек като Андрей Германов си отиде твърде рано. Един от празничните спомени на живота ми беше близката не само човешка, но и творческа дружба с него. Той беше от онези хора, които наричаме възрожденци по характер.
Малко е да се каже, че той имаше сериозно отношение към литературата - той я смяташе за дело на своя живот. Доста години другарувахме с него, но особено близки и активни станаха нашите приятелски връзки, когато започнахме работа върху книгата “Парнас около нас”, за която говорите. Като всяка надарена личност Андрей Германов не можеше да се побере единствено в словото. Той се оказа великолепен художник-портретист. По нашите писателски събирания той ходеше със скицник и флумастер и се мъчеше да улови характерните черти на всеки от хората, които познаваше. Така започна общата ни работа. В нейната основа легнаха, разбира се, неговите шаржове, после идваше моят текст към всеки от тях. По този начин се роди нашата книга. Върху една от своите стихосбирки той ми е написал автограф с пожелание: “Да успее веселото дело, с което сме се заловили”. Това весело дело беше именно общата ни книга “Парнас около нас”.

- Имате ли в архива си още шаржове, които не сте включили в книгата?

- Да, излизането на това томче не означаваше край на нашето сътрудничество с Андрей Германов. Ние продължихме да работим и всъщност малко преди неговата смърт уточнихме окончателния вариант на втора книга, която, за разлика от първата, съдържа не само графични и словесни портрети на писатели, а и на хора от други жанрове на изкуството. Там има шаржове и епиграми за наши изтъкнати артисти, художници, естрадни певци. Тази книга е готова и ще се появи като продължение на първата и като мой личен спомен за един от най-чудесните творци, които съм имал възможност да наблюдавам отблизо.

- Вие сте автор на поетичните книги „Кактусова алея”, „Подземна вода”, „Мъжка сянка”, „В средата на живота”, „Изповедалня” и др. Но освен като поет, известен сте и с пристрастията си на преводач. Как стигнахте до превода?

- Първото томче със стихове на Есенин ми попадна около 1957-1958 г. Превеждал съм го дълго и мъчително - с години. Най-ранният резултат от тази работа бе голям сборник с преводи, някои от които след време се появиха в първите Есенинови издания на български. Много по-късно издателство „Народна култура” ми предложи да съставя един сравнително пълен том със стихове на Есенин. Дълго работех над преводите, дори и над тези, които бях публикувал. Събра се солиден сборник, който през 1984 г. излезе в поредицата „Световна класика” на издателство „Народна култура”.

- Ваша е и първата преводна стихосбирка на Марина Цветаева у нас.

- Привлечен бях от необикновената житейска и творческа съдба на поетесата. Стиховете й се оказаха твърде сложни като стилистика. Освен всичко онова, което наричаме женско възприемане на нещата, при нея има остър драматизъм, широк мъжки размах и своеобразно боравене със стилистичните средства. Точно то ме накара да лиша сборника от някои стихотворения, които сметнах, че са непреводими. Все пак се опитах да подбера най-характерните произведения от различните й творчески етапи. В онези години тя наистина беше едно от най-големите ни открития. След това беше съвсем естествено да премина към Анна Ахматова. При цялото различие в характерите им, те имат нещо твърде общо - святото им отношение към литературата.

- Какво определя интереса Ви на преводач?

- Винаги съм пристъпвал към превеждане на чужд автор според личния си вкус, но и със съзнанието, че художественият превод е кръвообращение между две литератури.