Габи Генчева, Владо Любенов

Представете си стъпало от дялан камък: широко - да разпериш и двете си ръце, високо - най-малко една педя, а навътре - две! И от чист гранит! Ей такова стъпало исках да си сложа към лятната кухня на село. Но откъде?
Седя на един напълно обикновен камък до реката пред къщата ми, гледам я - тече си чиста и прозрачна, обгръща ме с пречистения свеж въздух и чувствам как ме зарежда с енергия и ме стимулира да мисля. Реката е голяма работа.
Мисля си - да взема онова стъпало пред страничния вход на старата ми къща и да го лепна на лятната кухня - ще се забележи. Пък и след някой друг ден ще ми се прииска да го върна. Не става така. Все едно с една обувка - ту на тоя крак, ту на оня. А всичко е старо в двора ни - не върви да излея стъпало от бетон до хубав реден камък. Ще се напука след две години, пък и грозно. Половината къщи на село ги развалиха така.
Временно съм сложил един пън - да се качвам в лятната кухня. Защото всичко трябва да си има дистанция. Даже и клозетът в двора си има стъпало, т.е. дистанция. Не може иначе - като дойде чужд човек, нещо трябва да го възпре, да се почувства малко по-долу от къщата, от лятната кухня, та даже и от клозета. Пък и друго си е да стъпиш на такова покрито с мъх стъпало - на поне сто години - зарежда те с енергия.
Накрая реших - ще наобиколя селото, току виж някой стар порутен двор ми предложи камък. Навремето всички къщи са си правели стъпалата, та и терасите от дялан камък. Отсреща, на около десет километра е хълмът Градец, там са се добивали прочутите софийски павета. Но до там да ида е абсурд - само с вертолет става.
Ето го дворът на комшийката Ваца - стоят си старите стъпала, макар и обрасли със здравец, стои си старата й къща, няма как да вземеш - ще развалиш всичко. На по-модерните къщи пък, само да приближа и огледам, и едни грозни кучета като залаят по мен - отказах се. Гледах по долищата, около селото, краката ме заболяха, но такъв камък нямаше.
Тайно да взема от някой запустял двор - хем не е редно да откраднеш, хем не са круши да ги сложиш в пазвата. Трябва лост, хора, каруца или мощна кола със стоманено въже.
Почти се бях отчаял, когато отсреща иде бай Кольо, все така едвам ходещ, скован от ревматизма си.
- Слушай, момче - рече ми той като разбра защо обикалям като несвесен селото, - знам едно място в горния край, да идем да проверим там ли е още камъка.
Беше ми неудобно да влача тоя добър старец с мен, но човек като иска да услужи - трябва да го оставиш.
След половин час и двамата дишахме тежко на една поляна - половината бунище - половината руини. На двора - две дървета и опънато въже - комшийката Пенка простира пране.
- Тука имаше един камък - поде бай Кольо, - такъв, като за стъпало, ама нещо не го виждам.
- Не знам - рече стрина Пенка, - този двор е на наследниците на Тодор Гарвана, питай тях. Пък кого да питаш - продължи тя, - то май остана само дядо Петро и внучка му, ама те не идват тука изобщо.
- Абе, трябва му на момчето такъв камък - рече чичо Кольо, - да го вземе, пък като дойдат наследниците - ще им го плати, както си му е редно. Или да остави парите на теб.
- Не може така - рече жената, - после цялото село ще каже, че аз съм замесена в тия работи. Вървете и питайте дядо Петро, той ако каже, че може - немам нищо напротив.
Бай Кольо се засуети, замърмори и взе да занича по тревата. По едно време клекна, разрови се в треволяка и викна „Намерих го!”.
Камъкът сякаш беше като потънал кораб в морето от треви и боклуци - на една страна, на „чорчек”, или, както казват за зарчето, лежеше „на калъч”. Помислих си, че бая труд ще трябва докато го откопаем. Иначе беше перфектен - личеше си, че е дялан от по-миналия век. Страшно ми се прииска да взема този камък.
- Къде живее дядо Петро - попитах аз.
Бай Кольо посочи някъде неопределено към хълмовете отсреща, които бяха почернели от сянката на облаците. И мен ми причерня.
- Благодаря ти, Пенке - рече чичо Кольо и ме дръпна да си вървим. Очите му светеха решително.
Тръгнахме обратно към центъра, където ни бяха къщите. Надолу беше по-леко. Заръмя лек дъждец. Бай Кольо сякаш не го забелязваше.
- Ти нали имаш кола - рече по едно време той.
- Имам.
- Знам един черен път, трябва внимателно по него - и после за един час сме при Петро Гарвана. Ох, да не беше тоя артрит - и пеша да сме отишли - и бай Кольо чак сега спря и погледна небето. Небето ни гледаше мрачно.
- А внучката? - попитах аз.
- Тя е в града - рече Кольо, - никой не я знае къде точно. Пък и тя… - не се доизказа той.
- Какво тя?
- Тя нема да си дойде на село.
Не казах нищо. Страшно ми се искаше да имам тоя камък, но, от друга страна, не беше честно да тормозя стареца. Един час път - кой знае какво ще е по тези баири. Вече наближаваше късният следобед. А утре рано аз си заминавах. Напипах портфейла си, беше в мен.
Бай Кольо усети, че се колебая и се запъти към моята къща. Знаех, че го боли като ходи, но той не си го признаваше. За него беше предизвикателство да отидем точно сега. Никога нямаше да приеме пари или друг подарък. Поспорихме още малко, но накрая се съгласих. Добър човек беше бай Кольо, а добротата убеждава най-добре. А и винаги можехме да се върнем.
В момента, в който стигнахме черния път, осъзнах цялата лотария на положението. Случайността решаваше дали ще спукам картера на БМВ-то на някой камък и ще ми изтече маслото или ще стигнем до незнам къде. Колата подскачаше неконтролируемо и аз само си представях как се връщаме пеша в дъжда, а на другия ден, зарязал всичко, организирам коне или магарета да ми теглят автомобила до шосето.
- Карай! - викаше вдъхновено старецът. - Давай!
Стисках зъби и се взирах в полутъмния тунел от дървета. Ако станеше нещо, тоя камък щеше да ми излезе златен - в тежест и форма - даже вече го виждах като един огромен златен блок, който мамеше със светлината си такива глупаци като мен. Но аз си представях, че камъкът е пред мен, че Бог е с мен в колата и, най-вече, че пътят под мен е мек и гладък като застлан с папрат и едва-едва пълзях по просеката. В момента когато старецът каза „Стой! Пристигнахме!” - изскочих от колата и се заврях отдолу да видя дали тече. Тревата беше толкова висока и гъста, че нищо не се разбираше. Знаех, че след няколко минути, ако мина назад, всичко щеше да е ясно, но старецът не ме остави - ако не побързаме, щяло да се мръкне. Заключих усърдно колата, включих алармата и тръгнахме напред.
Тогава изгърмя първата светкавица и облаците се приготвиха. След няколко секунди заваля гъсто и злобно и само яките корони на дърветата ни прикриваха донякъде. Върнах се бързо до колата и взех стария черен чадър от багажника. Бай Колю ме хвана под ръка, но после се отказа - пътеката беше толкова тясна и буренява, че само си пречехме. Той нахлупи каскета си и тръгна бавно, но решително пред мен. Вървяхме дълго напред, като си вдигахме краката във високата мокра трева. До коленете бяхме мокри, но вече щеше да е поражение, ако се върнем. След като преминахме долчината, бай Кольо посочи напред - горе на хълма белееше една стара порутена къща.
„В името на камъка”, си мислех аз, „Или в името на краля.” Все тая беше - на война като на война. Бях изкарал седем пневмонии, тая, дето щеше да дойде, щеше да е осмата. Чадърът беше излишен при тия ниски клони. Бях целият мокър и вледенен.
- Чичо Кольо - виках под бурята аз, - защо да не питаме внучката му за камъка, а!
- Защото това най-малко я интересува - отговаряше чичо Кольо.
- А защо най-малко я интересува - питах колкото да си чувам гласа.
- Ами защото тя е лека жена и такива тежки камъни не и требват на нея - подсмиваше се дядо Кольо и цепеше напред.
- Сигурно ли е? - питах аз. - Нали не се майтапиш!?
- Много сигурно! Питай в селото или в градо, ако не верваш!
- Шафрантия, така ли?
- Така!
Боже, за какво ми беше този камък от проститутка, дано дядо й Петро да е от сой!
Гръмна в небето и колата ми запищя с алармата някъде отзад. Поне я чувах.
- Може ли да я улучи гръм, колата - питах.
- Всичко е възможно - отговаряше.
Най-после стигнахме.
Една бяла къщичка стоеше пред нас сред китно дворче. Бяла овчица пасеше на двора. Като ни видя - вдигна глава и спря да преживя. И дъждът беше спрял. Само ситно ръмеше.
- Петро - извика Кольо, - ей, Петро!
Вратичката се отвори и по скърцащите стълби слезе бавно един висок и сух старец. Беше облечен в старо сетре, на краката си имаше гумени галоши. Но изглеждаше доста свеж и запазен.
- На 96 години е - намигна ми чичо Кольо. - Но изобщо не му личи. Ти стой настрана, аз ще говоря.
Поопипах си мястото, дето ми седеше портфейла. Каквото и да поискаше, щяхме да се разберем. В края на краищата тоя камък не беше златен.
- Дошли сме да те питаме за едно нещо на местото ти на село - започна направо чичо Кольо.
- Е! - рече дядо Петро. - Там няма нищо.
- Има. Има един зарит камък, ей толчав - разпери ръце Кольо.
- И що? - погледна ни подозрително Петро.
- Трябва ли ти? - попита Кольо.
- Какъв е тоя камък? - попита на свой ред Петро.
- Ми камък. Дялан камък от гранит. От Градец, нали помниш.
- Помня, как да не помня.
- Та за тоя камък, щом не ти трябва… Да го вземем.
Дядо Петро нищо не каза. Сякаш се замисли. Овчицата спря да хрупа и тя се замисли. Бай Кольо стоеше и чакаше.
- Не може - каза накрая старецът. Трябва да го видя и тогава.
Чак сега видях, че косата му още е черна, гарванова. Реших да се намеся.
- Да идем тогава да го видиш. С кола съм, ей там долу е. После те връщам!
- Оня ден ме окрадоха - рече дядо Петро и седна бавно на дървеното си стълбище, в което нямаше гранитни блокове. - Отишъл съм за дърва, и като се върнах - окрадоха ме.
Нямаше какво да кажа. Как живееше сам този старец тука, не можех да си го представя.
- Цигани трябва да са - продължи дядо Петро, - взеха ми агънцето, котлето и теслата. Само отверката ми оставили.
Бай Кольо закима съчувствено. Ясно беше, че старецът нямаше да тръгне.
- Дядо Петро, аз съм на Любен Гьошев сина - рекох. - Сигурно го знаеш. Трябва ми за стълбище да го сложа. Кажи колко пари струва, ще ти го платя още сега. Двайсет, трийсет, петдесет лева, само кажи!
- Без да съм го видял не давам - повтори старецът. - Може и да ми потрябва.
- Че за какво ще ти е на тебе този камък! - не се стърпя и бай Кольо.
Дядо Петро се изправи. Наистина изглеждаше много младолик. Особено с тази черна коса.
- Може и да строя там - рече той. - Внучката може да иска и тя да строи. Камък е, все ще ни потрябва.
- Не го продаваш, така ли…
- Трябва да го видя - отсече старецът. - Виждам, че сте били бая път. Но не го давам.
- Няма нищо - рекох. - Здраве да е.
- Много здраве от Пенка - рече и чичо Кольо. - Хайде, довиждане.
Тръгнахме обратно. По едно време се обърнах за последно. Дядо Петро стоеше до овчицата си, загледан някъде към баирите. Сигурно си представяше къщата, която щеше да построи с неговия камък.
…Колата ми беше здрава и още по-хубава, дъждът я беше измил. Пуснах парното да се стоплим. Можеше да е много по-зле.
- На път съм да се разочаровам от Рашковци - мърмореше ми през целия път чичо Кольо. - Много да се разочаровам.
- Ще строи - рекох аз.
- Ще строи, ами. И внучката му щяла да помага.
Пристигнахме по тъмно. Бай Кольо не даде и дума да се издума да му платя. Такъв си беше. Щях да му купя кутия с бонбони следващия път. Глътнах два аспирина с чай и заспах веднага.
На сутринта, преди да тръгна за София, слязох до реката. От дъжда беше придошла. Мислих си, че старата къща на дядо ми Петър е била точно там и реката я е отнесла. Всичко ще отнесе времето. И къщите, и хората, и даже черните дялани камъни. Седнах на дървения пън по-отстрани и се загледах във водата. Вече не мислех за нищо.
А там, в коритото на реката, пооткрито сега от бурните водоскоци на придошлата вода, затънал до половина в изровената тиня, но осветен от отблясъците на утринното слънце, лежеше потънал един огромен гранитен блок… И чакаше ме да го видя.