Ангел Г. Ангелов

29. Иисус му казва: Тома, ти повярва, защото
Ме видя; блажени, които не са видели, и
са повярвали.
Евангелие от Йоан, гл. 20

В памет на А. Л.

Трясъкът беше трудно поносим. Хилавият телефонен звън едва-едва се провираше през разпасалата се метална музика, а всеобщият звуков терор се опитваше да смачка вътрешностите им.
„Трябва да го отбележим…”, Писателя се усмихваше със светлите си сини очи…
„Струва си…”, не се доизказа приятелят му. „Все пак истинското отбелязване знаеш кога ще бъде”.
„Знам…”
И не само знаеше, но и си го представяше:
Приятелите, добри, лоши, интелигентни, не чак толкова, талантливи, не чак толкова, благородни, ехидни, великодушни, не чак толкова, усмихнати, мрачни, присмехулни, забързани, отпуснати, енергични, вяли, всякаквите приятели бяха насядали безразборно върху току-що покаралата буйна трева на Поляната. Ухаеща преносима, саморъчно направена скара за печене на всичко годно за печене клечеше сред тях, пускаше миризмите си предизвикателно, перчеше се, правеше се на важна, номерата й не минаваха, посръчкваха я, съживяваше тя въглените си и така привличаше внимание върху себе си. Нямаше подредба, нито чаши, бутилките се лутаха от уста на уста, съдържанието им бавно, но непоколебимо се преливаше в телата на компанията, смесваше се то с бушуващите телесни течности на празнуващи хора… Писателя, прав, наметнал неизменното си кадифено сако, четеше от изписани листи, току-що разпечатани, прочиташе ги и ги захвърляше. Те политаха колебливо, въздухоплаваха секунда-две, извиваха краищата си, зачудени как да се приземят, после притихваха смирено и разсейваха плътта на току-що завършения роман като посяти семена, от които се очакваше да поникнат… Писателя се усмихваше, поемаше си дъх между две глави, поизплакваше си гърлото, подаваше бутилката нататък и продължаваше да чете. От думите му се появяваха героите, които той беше приковал към хартиените им ложета, настаняваха се сред компанията, някои от тях, по-нахалните, издаваха звуци с различен цвят, възторгваха се, мръщеха се, смееха се неуместно, радваха се, завиждаха на някои от героите, съжаляваха ги, гневяха им се, подиграваха им се, но накрая всички се примиряваха и се чуваше едно всеобщо „Такъв е животът…” Писателя не спираше, отпиваше кротко, бързаше да продължи, като че ли съзираше Края на Времето. Поляната бавно и неумолимо побеляваше, страниците полягваха с лице към тревата, гърбовете им се белееха и променяха всеобщия цвят на Поляната. Приятелят му го гледаше, радваше му се и неосъзнато се страхуваше.
„Дали ще успее?”, питаше се безмълвно. „Дали ще му стигне Времето?”
Глъч се появи, сред Поляната поникна трибуна от чимшир, Писателя застана зад нея, облегна се задъхано, поспря, но глъчката на компанията не преставаше да го подканя:
„Искаме, искаме, не спирай…”
Сакото на Писателя слънчево засия, празнуващите затаиха дъх, бутилките поспряха замислено и по Поляната се запрокрадваха изоставени талантливи мъже, умопомрачителни неверни съпруги, недосегаеми крадци, измъчени концлагеристи, самонадеяни нещастни палачи, убийци, които смятаха, че всичко им е позволено. Появи се и плахо Момче, приятелче на Писателя от детските му години, носеше то дебела неподвързана книга, крепеше я под мишница и лесно се забелязваше, че се страхува да не разпилее страниците й. Като че ли то донесе някаква особена светлина, която се стелеше над Поляната и тревата й започна да променя цвета си. Стъпките му бяха плахи, но ясно и недвусмислено го водеха към трибуната от чемшир. Писателя вдигна очи от Думите, усети другата светлина, съзря го и му се усмихна:
„От кога те чакам… Вече се страхувах, че наистина са те убили…”
Момчето с неподвързаната книга се усмихна измъчено и безмълвно се чу:
„Да знаеш какво преживях…”
Писателя си спомни как преследваха това талантливо Момче заради книгата му, болка пролази през гръдта му, замълча той, посегна към най-близката бутилка, течността й го опари и друго парене усети, но нищо не каза на Момчето с неподвързаната книга. Нагласи очилата си без рамки и Думите отново потекоха. Неговите хора оживяха и Поляната се раздвижи. Лутаницата се засили, сблъсъците произвеждаха малки и големи искри, от които по телата оставаха белези. Участниците в отбелязването почти забравиха за бутилките, спогледаха се невярващо, спонтанно и непринудено ръкопляскаха на по-ярките места от лутаницата.
„Браво, браво!”, викаха гостите и засилваха несъзнателно тържествеността на отбелязването. Светлината донесена от Момчето също се раздвижи и засвети празнично. Думите на Писателя се сипеха върху Поляната, подреждаха се и неусетно и вълшебно оживяваха. Някои от образите не можеха да се понасят взаимно и в такива случаи Писателя поспираше, излизаше из-зад трибуната и решително ги разтърваваше. Гостите на неговото отбелязване не смееха да се намесят - страхуваха се те да не променят нещо в образите, да не повлияят на по-сетнешната им съдба. Писателя се справяше сам, но личеше как се изморява, как го мъчат рожбите му, своеволничат, инатят се понякога, престъпват закона, развратничат… Особено възмущение предизвикваха крадците - тяхната наглост беше умело прикрита под различни благовидни форми. Трудно се разпознаваха те в образите на добре облечени мъже, красиви изискани дами или видни личности, популярни в обществото. Тяхното разобличаване беше трудна работа и точно поради тази причина Писателя се изморяваше най-много от тях. Веществото им беше хлъзгаво, лъскаво и изменчиво, съдържаше нещо пихтиесто и при допир предизвикваше погнуса. Трудно се хващаха, а при хващане се изплъзваха и оставяха слузести следи, които мъчно се отмиваха.
„Правим всичко възможно…”, чуваше се от различни краища на Поляната. „Правим всичко възможно, но не успяваме кой знае колко… Освен, че са хлъзгави, те са и много силни…”
Писателя чуваше притесненията на своите почитатели, опитваше се той да се намеси, но дори и на него те яростно се съпротивляваха. Оказваше се, че той само ги описва, пресъздава художествено образите им, а всъщност те си живееха живота, необезпокоявани разпръскваха в околното пространство особената миризма, смесица от благовоние и зловоние, заразяваха те всеобщия живот с деянията си и дори понякога се превръщаха в пример за подражание.
„Няма спасение, приятели”, казваха писателските очи, обърнати към собствените му почитатели, „…но и не можем да мълчим, каквото и да ни струва това…”
Приятеля му го гледаше с разбиране, Момчето с неподвързаната книга се опитваше да му помогне, а поканените гости смутено наблюдаваха как тържеството по случай представянето на новия роман на Писателя се превръща в мъка, страдание за създателя му и негова съдба. Образите - добри, лоши, чаровни, противни, добродетелни, порочни, всякаквите писателски рожби населяваха Поляната и колкото и странно да изглеждаше, Писателя обичаше всички. На някои от приятелите му това направи силно впечатление и по-късно с тази непонятна обич те си обясняваха жизнеността и безсмъртието на неговите герои.
„И в моята Книга е пълно с такива образи…”, не се доизказа Момчето, а след малко продължи без страх. „Някои от тях могат да ме убият. Но други са добри и ме обичат…”
„Всички сме в ръцете на Всевишния…”, усмихна се Писателя. И отново се зае с Думите.
Точно в този миг металната музика пак се развилня и върна Писателя и неговия приятел в задименото, полутъмно заведение.
„Да се махаме, а?”, прошепнаха единодушно с пълен глас двамата и допиха водките си. Писателя събра страниците на новия си, още неиздаден роман и припряно се сбогува…
В тукашния живот приятелят му не го видя повече. На отбелязването, организирано от негови почитатели, също не го видяха - той беше изпратил своите сътворени образи, които го представиха шумно и енергично. Никой от присъстващите не разбра, че те го бяха принудили да се сбогува така неочаквано и внезапно. Но приятелят му искрено се надяваше, че пак ще се видят - отвъд, на „другия бряг на реката”*…

* „Другият бряг на реката” беше заглавието на последния роман на Писателя, който той не успя да види, но на чието представяне присъстваше, мъдро и добродушно се усмихваше, никой не го забелязваше, но всички знаеха, че ги гледа… (бел. авт.)