Диана Димих

Откакто след раздялата започнахме да се виждаме отново с Никола, в началото се носех върху крилете на въодушевлението. Исках да свържем живота си завинаги, да сме постоянно заедно, денем и нощем да дишаме един и същи въздух. Спомням си една мисъл, която още като ученичка бях преписала в тефтера си: “Любов - това е желанието да остарееш с някого”. И досега мисля по същия начин. Връщайки се към Никола, аз се върнах към себе си, към изначалното си мислене. След мъчителната ни раздяла обичта се разгоря в мене като копнеж да сме неизменно един до друг до края на дните си. Но той не даваше да се изговори. Не, не и не! Имаше общ покрив някъде си там и не можеше да го остави на съпругата си, която вече знаела за нашата любов и постоянно му натяквала за преживените от нея страдания, за самотата й през годините, когато винаги е била пренебрегвана. Умело манипулиран от скрибуцането на една и съща струна, Никола изпитваше чувство за вина, особено сега, когато тя беше вече болна и като съпруг трябваше да изпълни дълга си към нея (макар че и тя, ако беше достоен човек, би желала да знае, че причината за оставането им заедно е обичта, а не дългът). При това положение, както досега, и аз не можех да мисля за общ живот с него. И се върнах към дългогодишната си самота, към отказа си от мечтата да имаме свое семейство и свой дом с него. Никога преди не му бях поставяла въпроса да се разведе, защото не исках щастие за сметка на разрушеното детство на дъщерите му. А и къде щяхме да живеем, след като нямахме средства? Беше ми го казвал много пъти. Ако той напуснеше семейното жилище, трябваше да бъдем под наем, което беше немислимо без достатъчно доходи. Съдбата така ни притискаше, че аз трябваше завинаги да се откажа от щастието да имаме семейство, от копнежа да му родя деца и да ги възпитаме заедно. Затова никога не съм му поставяла ултиматуми, не съм го измъчвала с настоявания да изведем тайната си любов на светло и с гордост да я заявим пред света, да бъдем съпруг и съпруга или да останем любими, без да се крием. Бях свикнала с това положение, бях го приела с примирение.
Нуждата от постоянна близост замених с непълно семейство - преди 18 години родих дете. Синът ми Камен порасна, сега е абитуриент и завършва гимназия с отличен успех. Поникнаха му криле и вече отлита от майчиното гнездо. След като си научи уроците, почти не се задържа вкъщи, дълги часове е навън с компания. А когато се върне, сяда пред компютъра, слуша музика и продължава да си бъбри с приятелите по интернет. И все пак ни остава време да споделяме и да говорим за бъдещето, за плановете му или за моите мисли, наблюдения и оценки, за всичко преживяно през деня. Присъствието на Камен е голяма утеха за мене. С жизнеността си той лекува моята самота.
Да, точно това изпитвам - остро чувство за самотност. През дългите години на любовта ни с Никола не познавах такова усещане, защото всекидневно бяхме заедно. Но сега, след като няколко месеца живях без него, опитвайки се да го забравя, и след повторното ни свързване, когато осъзнах, че никога няма да го имам постоянно до себе си и все ще трябва да се примирявам с двойствения му живот - да има семейство и едновременно да бъде с мене, реших да се разделим завинаги.
Тогава започнах неистово да страдам в самотата си. Усещах я дори физически - едно прерязване, пъплещо през гърдите като нажежаване. Горчилка, сбрана на топка, която се изкачва от слънчевия сплит към гърлото ми. Започнах да се боя от бъдещето. Какво ме чака - стари и болни родители, чиито сили с всеки ден все повече отпадат. Син, който иска да следва, да работи и живее в чужбина. И един любим, който не може да преглътне обидата от моя опит да го забравя и при когото старостта вече чука на вратата. Освен това той има свой дом и ако заболее, аз няма да мога да му подам чаша вода, няма как да се надвеся с ласка над леглото му. Затова по-добре е да сме разделени. Поне никой от нас да не се разкъсва от чувство за вина в настоящето, пък вината за изпепеленото минало - кой може да каже кому ще тежи повече? А и моите години нарастват. Не отивам към изгрева като сина ми, а се запътвам към залеза на живота си…
Колкото и да отпъждам тези мисли, те постоянно нахлуват в съзнанието ми. Ето и днес. Празник е - 24 май, а отново ще бъда сама. Камен ще ходи на тържеството пред паметника на светите братя Кирил и Методий. Плахо попитах мога ли да отида с него.
- Е, мамо, ще бъда със Слави.
- Нищо, няма да ви преча. Поне да тръгнем заедно.
- Ама първо ще ходим в сладкарница да се почерпим. Ще бъдем и със сестра му.
- Добре, добре, вървете. Аз ще се оправя…
Никога не съм се натрапвала на сина си, а ето че сега за пръв път опитах да изтръгна внимание към себе си и бях отхвърлена. Отдавна си повтарях - не мога да заема мястото на приятелите му, утре - на любимата му, на жена му и децата му. Много пъти сме ходили заедно с Камен на разходка, но когато е нямал друга компания. Когато и той се е чувствал сам. Днес аз имах нужда от него и той направи своя избор. Има една поговорка: “Една майка може да отгледа пет деца, но пет деца не могат да изгледат една майка.”
Броим дните до наближаващия абитуриентски бал на Камен. Снощи беше много въодушевен, подскачаше от радост и ми каза:
- Тия дни се чувствам страхотно. Много ми е весело! - прегърна ме, залюля ме край себе си и викна: - Хайде да те понося! Качи ми се на гърба!
- Как така, ще ти тежа. Недей, 48 килограма съм! - възпротивих се.
- Хайде, хайде, в училище и на дискотека съм носил Мия, Ванчето и Соня, и те са към 50 килограма. Даже танцувам с Мия на гръб. Давай, мамо, на конче. Качи се на стола и ме яхни! Бързо, виж колко ми е хубаво!
Не исках да развалям празника на душата му и приех, уйдисах му. От стола - на гърба му. Подхвана с ръце краката ми зад коленете и със смях и викове “Йе-йе!” и “Уха!” с лекота ме понесе из стаите. Смеех се и аз, но час по час изричах: “Стига вече. Хайде, пусни ме!” Щом слязох на земята, прегърнахме се и той сякаш преля в мене своята радост.
Но това беше снощи. Днес не ме иска на тържеството пред Народната библиотека. Има си своя компания, свои вълнения и това е естествено. Не е нормално аз, майката, да заглушавам самотата си чрез него.
Реших да изляза сама. Докато вървях пеша към Ректората, срещу мен се изнизваха пъстри тълпи с приповдигнато настроение - издокарани възрастни хора, семейства с деца, развяващи цветни балони, шумни младежи. Вървях обратно на движението. Предусетих, че празненството вече е свършило. И наистина, в градинката пред библиотеката се движеха само рехави групички, позакъснели като мене. Някои стискаха букетчета и ги оставяха пред скулптурите на солунските братя. Доближих се и аз до отрупания с венци и цветя паметник и се прекръстих. Мълком благодарих за буквите, за преводите на християнските книги, за цялото просветно дело на Кирил и Методий и техните ученици. После отидох до храма “Св. Александър Невски”, отбих се и до църквата “Света София”. Търсех църковно календарче, защото майка ми беше забутала нашето някъде и не можеше да го открие. Стигнах пеша и до “Света Параскева”, но навсякъде календарчетата бяха изчерпани - все пак месец май е. Открих чак в “Света Неделя”. Във всичките черкви се молех Камен да бъде приет за студент в България и чак след завършването си да запише магистратура в Италия, както го чух да споделя по телефона. На мен още не беше разкрил тази своя нова идея, вероятно приета от него, за да не ме остави сама у дома. Ако има късмет да постигне това, положително щях да се успокоя. Друго е да учи в чужбина на по-зрели години. Ще се справя далече по-лесно с трудностите, а и в България условията сигурно ще се променят и дотогава ще станат по-привлекателни за младите хора с добро образование.
Близките месеци са решаващи както за неговото бъдеще, така и за моето душевно състояние. Изпълнена съм с несигурност, постоянно се чувствам вътрешно изтръпнала. Погледна ли напред, виждам се напълно сама, особено като имам предвид мечтата на сина ми да живее и работи в Италия. Когато споделям с него ужаса от раздялата ни, той винаги ме успокоява:
- Ще те взема с мене, мамо. Само изтърпи няколко години. Искам да ти осигуря добър живот, а не да си броиш стотинките като баба и дядо. Учи италиански, запълвай си времето, подготвяй се да живеем заедно в Италия.
- Нали знаеш, че не мога без България. А не помисли ли за баба си и дядо си? Как ще ги оставим сами? Длъжна съм да се грижа за тях. Колкото повече остаряват, толкова повече ще съм им нужна. Ако днес могат да прекарат един месец без нас, утре няма да могат. Виждаш ги, че едва дишат и едва мърдат вече. Искам да съм завинаги с теб, но ти ще имаш семейство. В чужбина не е прието младите да живеят с родителите си…
Този разговор сме го водили много пъти. И всеки държи на своето. Трогателно е, че синът ми не свързва далечното бъдеще със старчески дом за мене, а иска да живея при него. Но предвиждайки тежестите, с които годините ми ще го натоварят, сама го убедих, че ако ме налегнат болести и се превърна в бреме за самата себе си, ще избера социален дом.
Камен постоянно е в мислите ми. Толкова е сърдечен, любвеобилен, хвърля се в прегръдките ми с нежни и закачливи имена. У дома единствено в него намирам опора, в още детските му плещи, възмъжаващи с всеки ден, както и в юношеската му психика, преплела интелектуалните амбиции с жаждата за забавления. Затова, откакто ме нападна чувството за самотност, се прибирам със страх вкъщи дали ще го заваря. Ще си бъде ли у дома, върнал ли се е от училище или от среща със своята компания? Вече дълги месеци наред наближавам с боязливи стъпки входната врата, зад която стои етажерката с обувките. Тя е първият сигнал за присъствието му у дома. Ако се е прибрал, веднага съзирам маратонките или всекидневните му кожени обувки. Тогава политам към стаята, прегръщам го и душата ми се изпълва с топлота и нежност, животът ми се осмисля и добива насока. Но когато зад вратата неговият рафт зейва празен, моментално сърцето ми се свива. Болка от самотата, страх от бъдещето, пустота и мъка ме сграбчват за гърдите и сякаш на мига се превръщам в робот. Започвам да действам по инерция, изпълнявам задълженията си, но без трепет и желание, с които бих пристъпила в дома си, ако Камен беше вътре.
Спомням си един случай преди 5 години, когато синът ми беше още малък. Родителите ми заминаха на роднинска сватба във Велинград, където щяха да преспят една нощ. Вечерта Камен се движеше от стая в стая като в клетка и изстрадваше отсъствието им.
- Колко е празно без тях! - гушеше се в мене и ме гледаше безпомощно, търсейки разбиране, близост и утеха.
Приласках го, не го оставих да се измъчва и си говорихме цяла вечер. А сега, пет години по-късно, същото тревожно състояние премина в мене и се загнезди постоянно в сърцето ми. Ден след ден, час след час.
И днес, на 24 май, отново се прибирам с изтръпнала душа. Какво ме очаква зад вратата - празен рафт или чифт прашни обувки? Пустота или човешко разбиране?
Отключвам и взирам очи в етажерката. Няма го! Мъчителен спазъм свива гърдите ми. Сама съм, сама! Откъде да намеря сили да издържа? Жестоко обърках живота си, вътрешните ми пластове се разместиха, опората в мене изчезна и всичко се обезсмисли. Като в несвяст размених няколко думи с нашите и хлътнах в стаята си. Какво да правя, какво? Как да излекувам разяждащата болка, с какво да запълня празнотата?
Седнах пред бюрото и автоматично включих компютъра. Започнах да пиша нов разказ за следващата си книга, разголих душата си, излях в думи цялата чернилка, задръстила ме отвътре. Писах, плаках… плаках и писах. Ровех в себе си, разкъсвах омоталите ме ръждиви вериги, изтръгвах от дълбините си стонове. Канарите от мъка, затиснали гърдите ми, се размърдаха и от тях взеха да се отронват отломъци. Пишех за измислените си герои, а всъщност вливах във вените им от своята кръв. Поолекна ми. Продължих да описвам чужди съдби и характери, да ги насищам с мои наблюдения и размисли, да рина камарата в душата си, да я разхвърлям наоколо, да намалявам тежестта й. Постепенно ми просветна. След няколко часа работа завърших разказа, облегнах се на стола и се почувствах полезна. Щом още създавам, щом мислите ми се подчиняват и мога да редя думи, да градя от тях образи и преживявания, значи душата ми е още жива. Седнах да пиша от безсилие пред живота, а се роди разказ с оптимистичен финал. Заредих го с летеж към просторите на светлината, дарих го с надеждите ми за осмисленост, в него разпериха криле обичта и грижата, доверието и предаността.
И на днешния празничен ден така сторих своя поклон пред създателите на нашата азбука.
А на свой ред буквите ме спасиха от самотата и ме изведоха на светло.