БРЕГОВЕ
БРЕГОВЕ
Една красива линия бележи
на сушата познатия профил -
при изгрева така прохладно нежен
и привечер така далечно мил.
Да бъда с вързани очи в морето,
да обикалям дни и нощи - пак
ще разбера, дълбоко ще усетя
къде минава моя роден бряг.
Ще вдишвам жадно жътвения полъх
на Добруджа с узрелите жита;
на Стара планина и Странджа долу
ще чуя как се носи песента.
БАЛАДА ЗА КАЛИАКРА
Старинна легенда живее
отколе из тия скали,
вълните потайно я пеят,
ветрецът я тихо мълви.
Припомнят за нея стените
на старата крепостна твърд,
шептят всрединощи звездите
за дивната момина смърт…
*
Било то отдавна, отдавна…
Нахлул поробител от юг,
зачернил той Добруджа равна,
дошъл посред жътва и тук.
Горели кръстците в полето
през страшните нощи и дни,
навред агарянци проклети
оставяли смърт, съсипни.
Без битка, без кърви не дали
дедите ни родния бряг:
от нивите тук се събрали
да срещнат свирепия враг.
През пушеци слънцето гряло,
звънтели отровни стрели,
но гордата крепост стояла
високо над тия скали.
Противникът вече обсаждал
борците и в гръб, по море -
той искал от глад и от жажда
народа да гине, да мре.
Привършили наште храната,
жестоко ги мъчел глада,
и викали глухо децата
към майките: хлебец, вода…
Врагът обещавал пощада,
но искал жесток армаган
(не пратят ли, старо и младо
ще мине под лют ятаган!).
Четирдесет лични девойки
поискал везирът залог -
с коси като житни ръкойки,
с очи като извор дълбок.
Най-лична мома Калиакра
повела другарки в нощта,
четирдесет верни другарки
оставили майка, баща.
Нощта била тъмна и глуха,
обсеяна с ярки звезди,
ветрецът от изток подухвал
и тихо вълните браздил.
Девойките тук, на скалата,
решили: да дойде смъртта! -
но страшна била тишината
и веела мраз пропастта.
Излязла напред Калиакра,
притворила тихо очи,
прошепвали дружките в мрака:
“Сестрице, не смея”… “Мълчи…”
И вплели се с дългите плитки
една до една - на венец,
та дружно, без страх да политнат…
Полъхнал ги тихо ветрец.
И миг подир туй Калиакра -
чайка с пребити крила -
се хвърлила с дружките в мрака
от тъмната, глуха скала.
Везирът видял изненадан
и сепнат, под плахи звезди,
венецът девойки как паднал
в дълбоките морски води.
Разказват, че буря извила
след честната момина смърт
и вражия кораб разбила -
с везира - в скалистата твърд.
Че нощем, облечена в бяло,
обгърната в лека мъгла,
незнайна девойка стояла,
на тая заветна скала.
А буря, когато закрие
небето и чайки пищят,
едничка звезда ще пробие
през тежкия мрак на нощта.
И идел ли кораб от север,
и носел ли братство и мир,
тя ярко лъчите си сейва
по пътя му в морската шир.
Но иде ли кораб с вериги,
но иде ли кораб от юг,
угасвала тя - и не стига
злодеят презморски дотук.
*
Това е далечно предание,
което към подвиг зове
народа в борби и страдания
през тъмния низ векове.
И все още някои стари
разказват по тия села,
че там, дето свети днес фара,
девойката нявга била.
А нощем над морските бездни,
в покритите с мрак висоти,
сред дружки - прекрасно съзвездие -
мома Калиакра блести.
COASTA DE ARGINT
И досега се чуди тук народа -
на суша и при корабния винт -
защо брегът, тъй стръмен и безплоден,
е бил наречен Коста де Арджинт.
След Еркене той става пуст, изпечен,
и с цвят на суха хума е пръстта,
дърветата остават надалече,
а заедно с тях - хлада и свежестта.
И за какво ли някаква царица
така нарекла тоя стръмен бряг
и тук, до трите стари воденици,
издигнала двореца с бял чардак?
Пръстта е суха, в лятна жега пари.
(Добре, че духат морски ветрове!)
Ех, братя мои - селяни, рибари, -
задъхани по тия брегове!
До днес ли истината не узнахте?
Царицата живя в разкошен парк -
от парка и от бялата й яхта
като сребро изглеждал тоя бряг!
Coasta de argint - сребърен бряг (рум.)
ЧЕРНОМОРСКИ БРЯГ
Живей със спомена за късно лято,
когато плажът е почти безлюден
и рядко някоя глава се мярка
и губи сред играта на вълните,
но вече натежава тъмно грозде
и зреят черноморските къпини
с цвета и едрината на врабчета;
със спомена за стълбите от бигор,
извити в чупка в стръмното край пътя,
които ти изкачваш с лека стъпка,
а аз те следвам всяко равно утро
и всяка късна вечер те догонвам;
със спомена за каменисто място
с една жена, която щъка в него
и не отвърна на съчувствен поздрав,
та ние млъкнахме и не видяхме
в далечината веселия кораб
и избуялия равнец по слога;
със спомена за оня дъжд нечакан,
венчал с дъга земята и морето,
как в суматохата на други хора
ний бягахме под твойта пелерина
сред мирис на озон и водорасли,
а чайките, строени като жерави,
отлитаха нанякъде, в безкрая…
