ХЛЯБ
Беше 5 януари 1985 г. - сух зимен ден, обгрян от слънчево небе. Не можех да се успокоя от тревогите на ежедневието, които напоследък връхлитаха отгоре ми: болести, служебни неприятности и обиди за дреболии. В такова неукротимо състояние реших да посетя поета Дамян Дамянов в Боровец, където се намираше на почивка през училищната ваканция с трите си деца. С мен бяха синът ми Владислав и колежката ми Диана Димих, с която подготвях телевизионния филм за живота и творческото дело на поета. Поводът: да уточним с Дамян последните поправки по сценария.
Преди обяд с кола стигнахме във “Финландското селище”, където се беше настанил поета. Оставих вън пред хижата Диана и сина си, а аз се изкачих по ниските дървени стълби, покрити със сняг. През прозореца, с малка веранда отпред, се открои Дамян, надвесен над работното бюро - неотменната поза на поета, която познавах близо четвърт век. До него се шарнаха косите и на децата му. Долепих лице до стъклото и извиках високо. На прага ме посрещна жена му Надя и трите му деца: Петър, Райна и Явор. Дамян се беше вече изправил, извърнал глава към мен. Подпрял ръка на бюрото, ухилен до уши, той протегна ръка за поздрав. А аз занареждах:
- Тук ли живеете, бе бонбонери? В дървени бараки? Че едно време баща ми в такива яхъри държеше конете си, а вие…
Всички се смеят, ала най-много Дамян. Прегръщаме се и се целуваме подред. Радвам се аз, радва се и Дамян, и Надя бужури лице. Децата и те не остават назад, накачулени около дървената маса със закуските. Дамян стократно, както само той може да прави това, ме подканя на трапезата, макар да познава ината ми: от чужда стомна вода не пия! Този комплекс придобих от майка си още през гладните военни години. Когато отидехме някъде на гости, тя ми викаше:
- Щом си сит и не си жаден, няма да вземаш от хората. Щото долапът им може да е празен, стомната - до дъно изпита и на тях да не ми е до тебе да те гощават и поят, ала го правят от гостолюбие! И да не ги е грях от господа! Затова няма да вземаш нищо чуждо. Ще бъдеш не алчен. Тъй ще се спазиш от хорски срам и подигравки!
Така, от привичка във възпитанието, или от вродена гордост, но и до днес не посягам към чужда софра. Райнето - дванадесетгодишно момиченце, с маслинените очи на “татко Дамян”, с добродушна щедрост загребва от чинията пълна лъжица с тахан и настойчиво я насочва към устата ми. Чудя се как да отклоня вниманието на това чувствително дете, затова само с върха на кутрето опитвам. Осемгодишният Явор и той се надпреварва със сестра си да ми поднася парченца нарязан кашкавал. Ала гласът му внезапно потъва в учудено смеещия се вик на Надя, че месото, което оставила през нощта на верандата в някаква кутия, изчезнало. Куче ли, вълк или лисица, но месото го няма. Най-сигурно е бил вълк, заключава Надя. Хем се смее, хем се ядосва, защото парчето месо щяло да им служи за храна през тези дни: нямало откъде да купят друго сега. Утеших я, че ще отида да купя ново в селището и станах да вървя. През това време повиках отвън Диана и сина ми да влязат на топло. Докато траяха новите взаимни поздравления и пожелания за Нова година, а децата се заприготвяха да ходят на пързалка, предложих на Дамян докато търся месо, да прегледа последния вариант на сценария.
Цял час обикалях селищните магазинчета. Кост от умряла риба нямаше - не месо. Върнах се при Дамян, а всички останали - малки и големи, бяха вече отишли на пързалката. Зарадвах се, че ще поговорим сами върху работата ни. А то ядец. Сценарият стоеше на масата непобутнат. Вместо него беше преполовен пликът с портокали, които бях донесъл за децата. Чистачката със запретнати ръкави стоеше права над бюрото с Дамян и мляскаше без мяра. Да дъвче барабар с кесията, но пречеше на работата ни. Сетих се за думите на моя стар приятел (лека му пръст), артистът бай Димитър Пешев:
- Човекът е като виното. Няма нужда да изпие цяло буре, за да разбере дали е хубаво или вкиснато.
За да освободя Дамян, а и себе си от нахалното присъствие на тази жена, запитах с “началнически” тон:
- Дамяне, какво стана? Прочете ли всичко?
- До втора страница само… - отвърна той, гледайки с неудобство ту жената, ту мен.
- Как до втора? - вметнах с повишена строгост. - Че какво прави цял час? Нямам време, разбери. Трябва веднага да се връщам в София, а ти имаш още 22 страници да четеш. Моля те, започвай веднага! Бавиш ме. Сядай и чети, а през това време аз ще отскоча до станцията на артистите. Докато се върна - да си свършил!
Чистачката разбра намека ми. Бързешката мушна в джоба на престилката си нов портокал и без “благодаря” напусна жилището.
Нямах никаква работа в станцията на артистите. Нямаше какво да правя и навън в този студ. Но исках да оставя Дамян самичък, за да може спокойно да прочете поправките, та после наготово да го обсъдим. Стъпките ми безцелно заскърцаха по замръзналия снежен път. Когато стигнах до станцията на артистите, отново се върнах. Тук, на завоя, внезапно нахлу и ме задуши гъста мъгла. Обви ме призрачно в студените си вълма и понесе напред в непрогледното. На три метра нищо не се виждаше. Ушите ми замръзнаха, краката се вкочаниха. Седем пъти отивах и се връщах по този път, докато отново проникнах във финландското селище. Тук мъглата изведнъж се вдигна и слънцето блесна през боровете на южния планински склон. На малкия кръстопът пред хижата на Дамян неочаквано срещнах Надя Петкова - жената на писателя Любен Петков. Едва се познахме. Набързо узнах, че била на почивка с децата си в Ситняково и сама дошла през гората, за да се видят с Дамян и жена му. Но като разбрала, че майката и децата били на пързалката, а Дамян зает с бързия прочит на “някакви материали”, излязла навън да чака.
Беше изминал повече от час и половина, откакто оставих Дамян да чете. Влязох без чукане в антрето и… се вцепених. Дамян го нямаше! Погледнах към сервизния ъгъл - също. Навсякъде беше празно. Силно разтревожен от внезапното му изчезване, застанах сред жилището с ръце на хълбока, без да знам какво да правя нататък. И него ли го беше отвлякъл вълк като месото? Глупост беше дори да произнеса такова нещо, но при състояние като неговото, когато крачка не можеше да пристъпи без чужда помощ, къде можеше да бъде? Тогава изпод грамадната дървена маса дочух да шумоли нещо странно. “Паднал е”, беше първата ми мисъл, наведох се бързо и… застинах от изумление. Уловил се за единия крак на масата, приклекнал на колене, изгърчил крехкото си тяло и проточил шия, Дамян събираше от пода трохите, разпилени от закуската на децата му. Вземаше ги една по една, слагаше ги с тръпнещи пръсти на масата и отново се навеждаше към друга троха. Поразен, невярващ и развълнуван до просълзяване от тази постъпка, чийто смисъл веднага се разбираше, аз го запитах:
- Какво правиш, Дамяне? - и сам се наведох до него под масата. Раменете ни се докоснаха, очите ни се гледаха в упор. Задъхан от неимоверното за него усилие, Дамян отрони с хрипав глас:
- Събирам трохите… - и ме погледна с такава детска виновност, смут и страх с големите си черни очи, сякаш беше извършил позорно деяние. Знаех и разбирах отговора на въпросите си, и въпреки това го запитах наново:
- Защо ги събираш?
Дамян приведе главата си, все така държейки се за масата, а ръката му застинала с троха между пръстите.
- Да не се тъпчат… Това е хляб, Станко…
Просълзен от преклонението му пред хлебната троха, отроних:
- Ех, Дамяне, братко… Да прегънеш цялото си страдание пред една троха, да коленичиш като пред светиня, това е…
Дамян не издържа и през сълзи заговори:
- Изкарвали са ме скъперник, когато възпра някого да хвърли хляб. Не съм скъперник. Но нямам сърце да иде на боклука онова, което е дадено от Бога за човека. Не мога. Хлябът е като праотеца…
Думите му звучаха като монология за светостта на хляба и живота, която не съм в състояние да предам. Защото над думите говореха очите на поета, сълзите му, жестовете.
- Защо хората хвърлят хляба? Защо тъпчат трохите? Някои изливат в канала цели тенджери с ястия като майката на жена ми. Защото не знаят как е поникнал картофът и е узрял доматът. Не знаят как е кълнило житното зрънце, през колко потни човешки длани е преминала хлебната троха. Дай залъка си на кучето, на мравката, на птичката, на гладния, но не го хвърляй! Никога не хвърляй хляб!…
А аз си помислих: В едно повдигане на хлебната троха от земята не се ли оглежда нравственото извисяване на човека?…
След няколко години, когато описах тази история и я дадох на Дамян да я прочете заедно с Надя, върху горното бяло поле на първата страница поетът написа:
“Мили Станко, благодаря ти, че тъй живо и хубаво си спасил от забравата този чудесен миг!”.
23.01.1988 г. Твой Дамян”
