АТАНАС КАПРАЛОВ – ДАМГОСАНИЯТ НЕЖЕН СКИТНИК
Вече веднъж съм започвал свой отзив за поезията на Атанас Капралов с това, което бях писал за него преди време. Май ще трябва и този път да го повторя - „въпреки риска”… Но какъв риск е да повториш онова, което толкова рядко ти се е случвало да изпиташ? Да кажеш пак, че Капралов е сред малкото родени, а не създадени поети, че в неговите стихове звучи гласът на истината и свободата. И то не защото този глас трябва просто да се чуе, а защото такава е мисията, осъзнатата същност на поета. Да бъде свободен от условностите на света, да живее с Истината и да я изрича с цената на собственото си страдание, породено от ужасяващата й неосъществимост. От неприложимостта й в живота, не само в своя, но и в битието на другите, които понякога и въобще не си дават труда да я открият. А тя е в тях и ако можеха, ако само можеха да й повярват…
Добре, че истината понякога е възможна и в поезията, в стиховете на поети като Капралов, с които не ни се случва да се срещаме всеки ден. Изповедност и тъжна самоирония, неистов копнеж за взаимност, преклонение и даже култ към Словото, ненавист към пошлостта - това отличаваше и с това ме приобщи поезията в „Нежен скитник” - дебютната сбирка на този поет, която имах неповторимото усещане да прочета в началото на 1991 година, докато тя още беше „неродена”.
„Това са стихове, каквито не ми се е случвало да чета отдавна” - бях написал тогава. И още нещо, което ми беше направило впечатление - онова всепроникващо чувство на извисеност и надрастване на битието, което е толкова присъщо на Атанас Капралов, колкото може би и на всеки друг от истинските поети. И то по своему, разбира се. Уви, то не е само нравствена опора и небесно вдъхновение, а и стръмна Голгота, непомерен жребий за осенените от своя талант да го устояват…
Колкото горда и щастлива, толкова и незавидна е участта на лирическия „аз” в неговите стихове. Той сякаш е обречен на самота, на вечно скиталчество и неудовлетвореност. Духът му е орисан да се лута в безкрая, да броди в пустините на нощта, унесен да шепне своя безкраен „Монолог”… пред вече отдавна несъществуващите „миячи на улици”. Един сякаш от никого нечут монолог, който все е оставал без отзив и все така безутешно ще продължи да се рее из космическите пространства на самотността и мрака.
Неговата светла и истинска същност ще проблясва само за миг като златната рибка от едноименната балада, „ще опише дъга над морето” и отново ще потъне в глъбините на своята обреченост. Или пък ще подири утеха на брега /стих. “Сълза”/ в оня страшен и последен жест преди края, с който са си тръгвали толкова много поети, за да подирят и отвъд жадувания цяр за неистовите си терзания.
Защото талантът е и прозрение, което безмилостно убива илюзиите, напразната надежда, че може лесно да се спечели с „честност срещу хитрост” или пък само с думи срещу хищното жило на подлостта и клеветата. Словото, стихът, уви, понякога изглеждат само като „гърч на уловена пеперуда” и все пак те са бронирания щит, несъкрушимия меч на поета, заченат в магията на космическия дух и Божията всепобедност.
А с тях „Поетите остават живи”, сътвореното с обич и болка от тях е безсмъртно. Страданието е изкупление и път към безсмъртието. Заедно с това поезията на Капралов ни внушава и лично достойнство, презрение към лесния успех и евтината популярност /”Танго”/, отказ от мечтите за слава, които винаги си остават „кичови”…
Самоотричане и истински хуманизъм, ето още от белезите на стойностното в неговите стихове.
„Животът
е парад на егоизма!
Сърцата ни
са грешно програмирани!
За милиард идеи-фикс
умираме
под общия девиз
на хуманизма!”
/”Реквием за света”/
Е, някой може би ще долови в тези стихове и далечни реминисценции от други автори - това в наше време е вече почти неизбежно - но дори и да ги има, те пак са по Капраловски изстрадани и чисти. И се отнасят само до образите и стилистиката, до „вечността” на темите и житейските перипетии, придобили тук съвсем нова и оригинална художествена интерпретация.
Всичко това всъщност вече съм го писал. Сега, двадесет години по-късно, май няма какво повече да добавя. Или по-скоро не ми се ще да говоря много, защото от „Нежен скитник”, до появилата се само преди няколко години, последна засега, книга на Атанас Капралов - „Дамгосан”, сякаш наистина са изминали само мигове. В тях разумът и емоцията на поета не са се променили. Той само е станал още по-устремен и самоуверен в пътя си. И заедно с това помъдрял, а на моменти дори умозрителен. И то не защото е нямал поводи да изневери на творческата си същност, а защото и светът съвсем не се е променил, не е станал поне малко по-добър и различен. Поетът в него продължава да е все така истински, но той вече е и „дамгосан”. Макар формално едноименното стихотворение, дало своето заглавие и на целия сборник, да е посветено на Пеньо Пенев. Един от учителите и кумирите, доколкото обаче думата кумир може да бъде съвместена с егото на твореца.
Естествено е в последния сборник все по-отчетливо да тегне и умората. Духът на лирическия герой в едно от стихотворенията тук е „О.З.”. Е, не съвсем, разбира се, но това е важно и трябва да се подчертае.
„Далеч от суета и слава
с годините се скрих.
Животът, който ми остава,
жадувам да е тих.
Друг нека да лови куршуми,
друг - вълци да пасе.
След толкова войни безумни,
духът ми е о.з.”
/”О.З.духът”/
Сравнете сега тези две четиристишия, пък и цялото стихотворение от стихосбирката „Дамгосан”, с едно друго стихотворение - „Преодоляване” - от първата книга на Капралов, в което духът на поета все още е готов „да се пребори” с всичко в света заради душите на другите - „на всички / малки / незначими / хора”. То започва така:
„Духът ми вече ходи по вода,
напук на всяка земна гравитация.
И пие вяра;
диша свобода
и щастие”…
А след това - „Аз осъзнах / как той душа бере / на дребничките страсти във въртопа. / Засрамих се. / Представих си море / и хвърлих го във неговата пропаст”…
И какво става тогава? - „той вдигна като бог / луната / и / земята - тази щанга!… той литна клетвен…
„Майко,
твоят син
готов
е вече да ти служи.
Майко!”
Какво ли се е случило след всичко това. Нищо особено. Светът си е останал същото „Тържище”, на което „може всичко да се купи” и продаде, „може всичко да се види”. Светът не може да бъде променен от никого, народът - също. Но Поетът е този, на когото е отредена мисията да ги провокира. И ето, че лирическият герой на Капралов сякаш за миг се е поддал на изкушението да е „Пророк”, „Божи пратеник” - има такива стихотворения. Но сам знае, че и това ще е напразно, че в Божиите очи ще си остане само по човешки дързък и още по-подозрителен в очите на неумолимите земни властници.
Защото и апостолското слово ни учи, че „Господният слуга не бива да е крамолник, но трябва да бъде кротък към всичките, способен да поучава, търпелив, с кротост да увещава противниците, та дано би им дал Бог покаяние, за да познаят истината и да изтрезнеят като се избавят от примките на дявола, от когото са уловени живи, за да вършат Божията воля” /ІІ Тимотей 2:24-26/
И все пак не е ли истина, че
„В държавата на подлеците
поетът
ражда се
дамгосан.
В държавата на клеветата
поезията
е
присъда.”
Така е, разбира се, но и това вече е било писано, в случая то също е вече по-скоро израз на безпомощно отчаяние, отколкото на крепка духовност. Но как да устои духът, когато светът е станал вече „нужник”, а човекът до уши „заврян в лайната”!
„Тук е райското кътче, дето щом си подлога
я министър ще станеш,
я наместник на бога.
Тук е нашата крепост, дето честност е дума
мръсна,
подла,
подсъдна.
Да й теглим куршума!”…
За какво ни е Ботев!
Що за идол е Левски?
Вечно с пръст да ни сочат,
че сме твари безчестни”…
Кулминацията на стихотворението, озаглавено “Кръстопът към нищото” е по Ботевски дръзка и по Пеньо-Пеневски отчаяна. Но такъв е и общият тон на Атанас-Капраловата поезия в „Дамгосан”, вдъхновена от протеста на извисената личност, осъзнала до болка собственото си безсилие да се пребори с хаоса и едновременно с това сякаш решена самоубийствено да устоява себе си и своите истини с цената на всичко. В това е и магията на неговите стихове, покоряващата им власт и сила. Но това е все пак неземната власт на Словото, а Властта тук е различна и тя също настъпва -
„стяга се кръгът край мен
и чувствам -
краят наближава”.
/”Песничка за великия разпалвач”/
Тук няма милост или прошка - „Тук всяка заповед закон е / и няма място за протест”… /”Звание”/. Поетът също е войник и сам е избрал съдбата си да остане такъв до края. Но трябва ли щом „утре бой настане” да умре - „чуплив като стъкло” - за гузно продадената чест или за славата на някой „плужек”, някой „лилипут”?
„Аз бях войник, велиииик войник,
но не разбрах защоооо,
за бога!”
И с флага черен в този миг
Сърцето си покривам…
Сбогом.”
Народът-муле, яхнато от дявол, с „герб фалшив”, вече покорно е минал „под ножа на времето” и смърди „на тор”, смърди „епично”! Отечеството - „спи невъзмутимо”…
Родината-майка, онази тъжна, но достолепна „вдовица” от възрожденското ни минало, е вече „балканската курва” в очите на света. Унизена и поругана, тя е изоставена от всички от изток до запад и сякаш забравена. Дори от своите родни синове! Дошъл е сякаш „сополивия финал на твоята история, родино!” Душата на човека е „парцал”, с който се изтрива всичко /”Последна зима”/.
Каква е тази жалка участ? Откъде е това „Проклятие”, та вселената сякаш е тръгнала да се самоубива, земята е загнила - „като картоф в космическата нива. Оръфват го стопаните”… Земята е като апокалиптична „морга”, в която даже любовта - този „пресветъл химн на щастието, вечността, възторга”, плюе в нас отрова, плюе СПИН… Тогава?
Къде е тук поетът - този „вехт романтик, нахалост своя дух с евтин жест разпръснал”? Какво му остава сред този жалък маскарад, застанал като Хус връз кладата на самотата, превърнал се в „Жертва” на собственото си благородно стремление?
Може би споменът - един „Приказен гроб”, в който е заровена добротата и „мъртвата надежда за вяра и любов”, проблеснала „като жълъд” в онзи миг на „Сбогуване с бабиното сърце”? Или мечтата за Америка /”Българо-американски сюжет”, “Сълза в емиграция”/, пиянството /”Капан”, “Пияният”/?
„…На кръста си от думи проснат,
за кой ли път духът ти вие…
И ако кръстът не изгние -
сълзата ти самия космос
ще мушне като бик ядосан.”
/”Кръст”/
И в миг ще свърши всичко. Или трябва да се упъти към оня вечно съществуващ резервен изход на отчаянието - „Пред съда със насмешка / да признаеш вината си - ти си тук по погрешка”… /”Светове”/. Трябва ли и поетът да се унизи като всеки друг от тълпата, да се боричка „с обезумелия си разум” за слава, власт, пари, разкош… Да загърби всичко, даже себе си, да стигне „Краят на сапунката”? Но нали
„Навярно в твоя дар небесен
се крие тайнственият код -
как
този свят
да се замеси
за бъдещия му живот.”
/”Код”/
Така, че - „Към върха”, там има и спасение. Върхът тук е нещо като спасителния „Остров” на любовта от предишните книги - „Там любовта ме чака, там е Бог”.
„И нищо,
Че сърцето ще е спряло -
Животът ще избухне отначало
в мистичната родина на духа…
Но само, ако стигна до върха -
до спирката за вечността,
където
целуват се земята и небето”.
Тази целувка е началото на един друг свят. Тя е символ на вселенската любов, на възкресението.
Тя, любовта е „моят бог” за поета и „античната страст, от която е почнало всичко” /”Продължи ме, любов!”/. Мотивът за нейната красива и вечна власт също е ясно откроен в стиховете на Атанас Капралов. Той му е посветил почти изцяло книгата си - „Голота” /2002/, както и преди нея втората част от „Нежен скитник”, макар там любовното чувство да е останало все пак в сянка и на втори план. Стаил за кратко метежността на своя дух и тревожната острота на социалните си вълнения, в своята интимна лирика поетът изведнъж потъва в себе си. Той сякаш си създава друг свят - измислен и нетраен, но тих като пристан. Свой свят като олтар, пред който всеки миг е готов да коленичи за съкровена изповед и молитва. Той, разбира се, знае, че и „капката любов”, утехата на обичта не значи много в хаоса и суетата, които ни заобикалят, но все пак тя е някакво спасение, неземно блаженство. Тя е „капка бъдеще”, миг покой, мираж в пустинята на битието, докосване до непостижимото. Очите, устните, дори сълзите на любимата са оазис на нежност, към който неистово тегли душата - „пресушена от скитане”. Така се раждат стихотворения като „Урок по нежност”, „Скитник”, „Зимно капричио”, „Неверник”… Както и онази поанта на „Божествен знак”, която събира всичко:
„Ти не можеш да ме загърбиш -
аз съм твоят божествен смисъл!…
А под нас
като знак безсмъртен
този ангелски сняг
топи се.”
Понякога любимата е „изкусителка” и „самодива”, друг път е „ничия”, „с крехък профил” и „очи големи”. Тя е „най-тъжната жена на цялата планета”, но и „божествена рисунка във рамката на лунния прозорец”. Уви, почти винаги нейната любов се оказва жадувана като самоизмама, а вечността й си остава мимолетна и преходна. Истински вечни са може би само „озвездените рекички болка” по лицето на съпругата. Приела в себе си участта на поета и неговата неземна любов - „от името на цялата вселена”, тя все не стига да „заключи” скиталческия му дух „в небето под своите мигли” („Ключ”). И сякаш е орисана докрай да го дели със славата - пияна проститутка, да чува вечно онова „Танго”, което продължава да звучи в неговия свят, от самото начало, да си представя гибелните му обятия…
Стихосбирката „Голота” включва почти всички любовни стихотворения от „Нежен скитник” и може би още два пъти по толкова, все вдъхновени от силата и слабостта, от магията на любовното чувство. Те съчетават скръбната баладичност на Димчо Дебелянов и Димитър Бояджиев, завладяващата изповедност на Иван Пейчев и Христо Фотев, отчаяната дързост на Пеньо Пенев, игривата провокативност на Валери Петров и Недялко Йорданов… Но нека да не продължавам, защото „Голота” съвсем не е антология на нечии пресътворени чувства, а неповторима, съкровена, интимна изповед на един надмогващ себе си глас, на една неизживяна от никого досега емоция, бушуваща в невъзможните предели на собствената си неосъществимост.
Тази може би вече необичайна за днешния ден книга на любовта звучи едновременно и като копнеж, и като сбъдване. Тя е израз на словообреченост.
Както впрочем и цялото досегашно творчество на поета Атанас Капралов - дамгосаният нежен скитник на съвременната българска поезия.
18.02.2010 г.
