Панко Анчев

Излизането през 1951 г. на романа “Тютюн” от Димитър Димов се превръща в един от най-често и противоречиво коментираните факти в историята на българския литературен живот след Втората световна война. А може би изобщо в цялата ни литературна действителност. Никое друго произведение не се е посрещало и коментирало с толкова енергия и страст. Човек би казал, че с това то е изключително за историята на литературата ни, че бележи някаква особена нова епоха. “Тютюн” наистина е ярка творба, публикувана в преломен момент от историята ни. Но не е вярно, че романът сварва българската критика и литературната общественост неподготвени да го оценят вярно и по достойнство. По-вярно е да се каже, че той идва точно навреме, за да разреши някои неразрешими вътрешни противоречия в литературната ни действителност. Той катализира процесите на промяна в устройството на литературния живот, а и в живота на т.н. “духовна сфера”.
Не е случайно, че шумът около “Тютюн”, обсъждането му в СБП, реакцията на ЦК на БКП, както и по-сетнешното периодично връщане към този случай става все по политически причини и с цел да се разчистят сметки или за да се подчертае убогостта и жестокостта на миналото и се изтъкне правилността и високата степен на морал в настоящето. Всеки път, когато настъпи някаква съществена политическа промяна - било смяна на първото лице във властта, било на самата власт, споровете около “Тютюн” се извеждат като дискредитиращ предишните управници факт. Изтъква се недопустимата намеса на властта в живота на писателите и отнемане правото на творците и тяхната публика сами да оценяват произведенията на изкуството. Дискусията в печата и двудневното обсъждане на романа в СБП, писмото на В. Червенков до Д. Димов, както и редакционната статия на в. “Работническо дело” “За романа “Тютюн” и неговите злополучни критици” се представят като драстичен пример за тоталитаризъм в изкуството и литературата. Към това се прибавя най-тежкото обвинение: Димитър Димов е принуден да преработи романа и да се съобрази с изискванията на т.н. “нормативна критика”. Стигна се до там, че се говори (особено в късните коментари на “случая”) за “преднамерено литературно убийство” и т.н.
Политическите мотиви за оценката на един или друг факт в литературния живот или в литературния процес са едно и те трудно могат да се избягнат. Пък и едва ли е необходимо, когато се води политическа борба или политическа агитация. Но анализът и оценките на изследователя на историческото минало не бива да са политически. Той има предимството да гледа нещата от разстояние и спокойно да анализира същността и подробностите. Времето отсява страстите, успокоява нервите и дава възможност за повече обективност и точност.
Какво представлява “случаят “Тютюн” като исторически факт и за какво свидетелства той?
След 9 септември 1944 г. и по-точно - след окончателното установяване на еднопартийната власт в България след 1946 г., започва радикално преустройство на обществено-политическата система. Новото време изисква нови форми и нов език дори, за да скъса окончателно със старото. Писателите също участват в този процес, като на литературната критика се отрежда водеща роля. На литературата са необходими нови идеи за самата нея. Смята се, че новата литература не бива да има нищо общо със старата. В този стремеж, разбира се, се проявява и крайност, която поощрява субективизма, бездарието и схематизма. Тръпката, че сега ще се случи нещо изключително и че вече зрее истинската нова литература, изпълва същността на литературата и я прави нетърпелива. Никой не знае какво ще бъде това ново явление, което ще затъмни всичко предишно. Теоретичните схеми, родени от повърхностното познание на марксическата философия и естетика, дават някаква абстрактна представа, но живата плът още не се е появила. Най-важното обаче е създаването върху базата на Съюза на българските писатели една монолитна писателска общност, в която са събрани творците на словото и която трябва да ги държи единни и дисциплинирани, като ги насочва към важните за решаване творчески задачи. Общността трябва да оценява естетическите факти, а не отделните кръгове, литературните издания и групировки. Това вече е “нов ред” в литературния живот - ред, който изисква нова нагласа на писателската гилдия и я поставя в състояние, което тя не е изпитвала до сега. И докато се налага само да се правят събрания и да се декларира вярност и последователна твърдост, няма изненади и грешни ходове. Но ето че се появява една книга, която не отговаря на приетите нови стандарти. Въпреки това интересът на читателите е огромен. Праволинейните идеолози на СБП (между тях има и талантливи, и честни хора - без съмнение) са изправени пред тежко изпитание. Ако признаят, че тази книга им харесва, ще проявят идейна слабост и ще изменят на принципите си. Ако я заклеймят, ще влязат в противоречие с естетическите норми и с вкуса на публиката, а и със своя собствен. Ще излезе, че мнозинството харесва “Тютюн”, а “специалистите” го отричат. Тогава именно се задействат механизмите на “масовата общност”, на която е възложено да ръководи и контролира процесите и да се намесва в подобни сложни и противоречиви ситуации.
“Случаят “Тютюн” се отнася в Съюза на българските писатели, за да бъде анализиран и оценен “професионално”. Тук няма никакъв политически умисъл за последващо “литературно убийство”, за разправа с талантливия писател или нещо от този род. Т.е. никакви указания от ЦК за разгром на една или друга група, на едни или други творци не съществуват и не биха могли да съществуват. Става дума обаче за самозадействане на един утвърден вече механизъм за политическо “ръководство” на литературния живот.
Как действа този механизъм?
Няма да е пресилено да кажем, че романът просто стъписва литературната общност с мащабното разрешаване на проблема за “отразяване героичното минало” и “борбата срещу фашизма и капитализма”. Най-неочаквано един писател, който е смятан за “буржоазен”, се впуска в актуалната тема и я пресъздава реалистично, задълбочено и майсторски. Излезлите до тогава произведения на тази тема страдат от тезисност и шаблонност; героите са бледи, риторично произнасящи лозунги и заклинания. Липсва живият човек. Без да е участник в антифашисткото движение, Д. Димов вярно улавя сложността и противоречията, характера и духа както на буржоазията, така и на комунистите. Произведението е необичайно със своята художествена плътност и пълнокръвност. На мнозина им се струва, че е станало чудо. И точно това “чудо” създава объркването.
Вече свикнали да “получават указание”, литературните критици с нетърпение очакват да им кажат какво да говорят. Такова указание обаче не идва. А читателският интерес и шумът около романа нарастват. Хората го четат и се възхищават. Процесът заплашва да излезе изпод контрола на “компетентните”. Тогава именно се ражда идеята романът “Тютюн” да се подложи на публично обсъждане в СБП, за да си кажат писателите и литературните критици “тежката дума”. Изходът най-сетне е намерен. Намерена е и формулата на дискусията: романът е интересен и с право привлича интереса на читателите, но недостатъчно пълно е показана борбата срещу фашизма, образите на комунистите са слаб контрапункт на силните образи на Борис и Ирина; писателят трябва да работи още, за да отговори на високите изисквания на “социалистическия реализъм”. Така се води и дискусията. И тези, които харесват романа, и тези, които не го харесват, говорят по същество едно и също. Нито хвалбите са крайни, нито отрицанията.
В този дух е и най-пространната статия на Пантелей Зарев “За пълна победа над антиреалистичните явления”, публикувана във в. “Литературен фронт”, бр. 10/ 6 март 1952 г. Статията е типична за стила на времето и най-пълно съдържа в себе си духа на дискусията върху романа “Тютюн”. П. Зарев е “вътрешен” рецензент на ръкописа в издателството. Той препоръчва издаването на книгата, като прави уговорки относно цялостното звучене на творбата, като препоръчва на автора и издателството отстраняването на някои съществени според него слабости. Статията на Пантелей Зарев съдържа всичките белези на епохата: теоретизиране върху метода на социалистическия реализъм и оценка съобразно този метод. Тезите се налагат като обективни критерии. И всичко, което не се покрива с теоретичните постановки, подлежи на отричане. Критикът иска да бъде обективен, безпристрастен, изцяло подчинен и на естетиката, и на политиката. Това, разбира се, го подвежда и го прави краен там, където би трябвало да е предпазлив. Но пък му дава инерцията да изрази схващания, които не са неверни. Претенцията към романа е, че не е достатъчно всеобхватен, че не е творба, която да обхваща “всичко” - и най-вече мащаба на антифашистката борба. П. Зарев не приема най-добре изградените образи да бъдат на хора, които “принадлежат на миналото”.
Трябва да се признае, че бележките на критика в по-голямата си част са справедливи. Д. Димов си е поставил сериозна и мащабна цел, а е написал роман, който не отговаря напълно на своя замисъл. Комунистите в романа са далеч по-бледи от Борис и Ирина и това е в ущърб на художествената сила на произведението.
В този дух са и бележките на повечето от изказалите се по време на обсъждането в СБП, проведено на 8, 11 и 13 февруари 1952 г. Случайно ли е тогава, че Димитър Димов ги взима предвид при преработката на романа и във второто му издание се съобразява с тях. При това не „от страх” или конюнктурно, а като голям писател, който се стреми към съвършенство.
“Случаят “Тютюн” е своеобразно ехо на споровете и борбите между писателите-комунисти от преди 9 септември 1944 г. И никак не е случайно, че в дискусията не участват писатели като К. Константинов, А. Далчев, Ст. Загорчинов, Е. Станев, К. Петканов, Н. Райнов, И. Волен, Е. Багряна, а се включват предимно писатели-комунисти от преди войната. Романът “Тютюн” е новата им пресечна точка, критерият и за тяхното творчество и те използват дискусията като средство за решаване на стари сметки помежду си.
Днес може да ни изглежда смешно преображението на участниците в дискусията след рязката намеса на В. Червенков и публикуването на статията “За романа “Тютюн” и неговите злополучни критици”, но тогава такава реакция “от горе” е била тежък удар за потърпевшите. Тези факти са били знак за това, че дадената свобода на писателите само да дискутират няма да бъде безгранична и че в определен момент ще се появява върховен арбитър, който ще охлажда страстите и ще вразумява увлеклите се. Крайната оценка винаги ще принадлежи на оня, който ръководи и в чиито ръце е цялата власт.
След този случай дискусии от подобен род върху едно само произведение се правят в печата. Публични масови дискусии се организират по общи въпроси, на които се спори върху теоретични постановки. Защото за културата главни стават не толкова отделните естетически факти, а общите тенденции, целият естетико-художествен процес. Този процес не може да се олицетворява от един-единствен писател, а още по-малко - от едно-единствено произведение. Спонтанните изяви - било с цел утвърждаване на автор или творба, било за отричане на факт или явление - се свеждат до минимум и се ограничават до по-маловажни случаи. Изобщо, “случаят “Тютюн” трябва да се разглежда именно като начало на нов етап в организацията на литературния живот в България, поставен окончателно под партийно ръководство. Формите на организацията на ръководството му се проверяват и утвърждават в дискусията около романа на Димитър Димов.
“Случаят “Тютюн” вероятно трябва да даде и отговор на въпроса “Коя е истинската редакция на романа и трябва ли да гледаме на него като на нещо особено опасно от гледна точка свободата на словото”. Опитите да се преиначава историята, като фактите се изваждат от контекста, в който са породени и проявени, не могат да се нарекат научни и непременно са изведени от добронамереност и историческа почтеност. Политическият характер на “случая “Тютюн” не предполага непременно политическо тълкуване и политическа оценка. Той е част от българската литература, част от личната творческа биография на Димитър Димов и от съдбата на неговия забележителен роман. Радващото е, че писателят е извлякъл своите изводи и е успял да вземе ползи от дискусията. Защото именно втората редакция влиза трайно в историята на българската литература като истински роман-епопея за едно драматично време.
Всичко останало е груба спекулация и служи на користни цели…