Лиляна Славова

Стихосбирката „Нищо повече” на поета Красимир Симеонов е една невероятна книга. И наистина какво повече – тя казва всичко. Навлиза дълбоко в битието, в съществуването, за да ни разкрие един необикновен микрокосмос, в който човекът се докосва до мита за сътворението на света, постига познание и плаща неговата цена. В книгата се изговарят познати фундаментални опозиции: живот-смърт, видимост-невидимост, външно-вътрешно, тяло-дух, преходност-вечност. Но заедно с това тук светът се изживява и в неговата свързаност и цялостност. Човекът върви по пътя на познанието с едно подкупващо откровение, озарение и интуиция. Създава реалност, която се усеща като вездесъщност отвъд времето и пространството. Знае това, което другите смътно усещат, докосва се до неразгаданата тайна на живота и до скритата мъдрост, за да ни убеди, че те в един момент внезапно са станали ясни и несъмнени. Споделя неизразим с думи опит, получен в момент на прозрение. Извежда читателя в друго състояние на съзнанието и Битието в друго измерение. Издига се в по-високите сфери на мислене и осъзнаване.
Урокът на книгата „Нищо повече” е свързан с откритието, че за да научим езика на нещата, трябва да развържем собствените си познавателни възможности, да имаме мотивацията и желанието да се освободим от оковите на подръчната и, уви, вече банализирана реч. Драмата на съвремието е в това, че нещата ни говорят, но ние не ги разбираме. Откровенията на поета Красимир Симеонов са пример за овладяване на езика на пустотата, на камъка, водата, пеперудата. Той притежава магическата тайна да отключва митологичните пространства на земята: кладенците, нимфите, буболечката. Заедно с това има куража да започне трудното изкачване на Планината на преображението, воден от надеждата, че е възможно да се премине полето на мъртвите думи. В тези изпитания се ражда познанието, че един ден, когато ще „изплува запечатаната книга”, единствено победеният ще разчете нейните кодове, а не победителят. В затворената вселена на лирическия аз търпението ражда спасение. И когато си тръгва от това пространство и чува скърцането със зъбите на безподобните, той е открил посоката. Асоциативно тук се включва и образът на пеперудата, която обожава пламъка – един иманентен стремеж, от който “произлиза само нейната смърт”.
Родовата памет е преоткрита като гаранция за въз/раждане. В пръстта са телата, но там са и посевите, зърната, които възкръсват за нов живот. В това е отговорността на децата пред родителите в стихотворението “Нашите родители”. Така “лошото” стихотворение завършва с хубав край: “сливането на всички сияния в единствено”. Баладично спасен за своята участ, човекът поглежда към вечността и дава своите закони за БОГА:

Човекът спасява мравката.
Човекът спасява Бог.
/“ Първи закон за Бога”/

Да изчакаш камъка
да направи крачка.

И да му направиш път.
/” Втори закон за Бога”/

Когато тук откъснеш цвете,
някъде умира дете…
/“Трети закон за Бога”/

Чрез тези закони разбираме как в екзистенциалните ситуации на смъртен изход, написаната с малка буква смърт е проблематизиране на Голямата смърт. Когато откъснем цвете, убием куче или загива някой, разбираме какво значи Бог да е смъртен. Защото еднакво значими са големите и малките неща.
В “Най-после” съжителстват двата образа на живота: на идилията и на драмата. От актуалния човешки свят лирическият аз прекрачва прага на пространството без следа, за да зазвучи детската песничка на малката Дарина, която разказва за съдбата на малките човеци в стихотворението “Да”. Тук не заставаме пред смъртта като пред празно пространство. Тя се превръща в предизвикателен жест, който ражда мита за сътворението, за това, как се раждат звездите и потичат боговете. Поетът се взира в огледалото от едноименната творба, открива написаното в светлината, за да срещне парадокса на отказания смисъл: “словото притваря своята врата”. И в усилието за осмисленост и възможност за общуване спонтанно избухва настойчивото: “Разбивай огледалото!”.
В “Не вдишвай буболечките” между буквите се разхожда най-малката буболечка на света, която наближава края на изречението, без да бърза. Творбата проблематизира присъствието на езика, с който се комуникира пълноценно. Утвърждава опазването на словото като място, където се удържа и спасява човешкото. Защото сред розовата идилия на живота “вонят ужасно и те насилват/ без да ги помниш…” девет кладенеца с “девет чудовища с гаснещи погледи”. Срещу лъжите на земното и тленното се възправят тайнствата на вечното. Ако умът е лъжовен и непостоянен, извън него, където е светлината, е спасението.
Ние сме програмирани за обикновения свят, за пазара на всекидневния живот. Ето защо поетичната книга “Нищо повече” изглежда много по-различна. Тя е повече от предизвикателство. Защото трябва да разчетем легендата за съкровището на света, историята на сухата бяла река, езика на каменната къща и да разберем човека, който чака доволен потопът да го отнесе. Стихове като “Ной лежи във сняг от старост” провокират и събуждат многопосочни асоциации. Тази книга е една от малкото в съвременната българска поезия, която ни показва самовглъбението на един поет и ни учи как да се вглеждаме навътре. Държи ОЧИТЕ ни отворени за външното и в същото време тласка в обратна посока, потапя ни в съществото – до самата вътрешна СЪРЦЕВИНА. И там с изненада откриваме, че “целите отвътре сме божествени” и “душите ни виждат тайната/ преди рождението”.
Душата на човека съзнава себе си, прозряла връзката с душата на всички неща – е в ЕДИНЕНИЕ с Всемира. Само така става възможно човешкото битие да се слее с хоризонта на отвъдното и да се осъществи срещата с Бога и с Истината. Стих след стих поетът гради светове, гради мостове, за да свърже видимото с бреговете на невидимото. Знае, че границите на света не опират единствено до онова, което е достъпно и видимо за сетивата. Тайните на живота се носят и от незримите обичайно за човека светове и тези свои открития Красимир Симеонов споделя с нас, своите читатели. Така в “Нищо повече” поетът ни дава ключовете към “много повече”.

КРАСИМИР СИМЕОНОВ, “ НИЩО ПОВЕЧЕ”, 2008