(по материали от литературното и публицистично наследство на Захари Стоянов)

Тошо Лижев

…
- Бой на умиране, червата му из устата да се подадат тая нощ - каза моят ага и даде наставления… да блъскат.
…наредени двама по двама (затворниците турци - б.а.) взеха позиция от вратата да удрят сиромаха българин, щом се той подаде, като му оставиха една тясна пътечка. …вдигнатите юмруци започнаха да се слагат отгоре му като бакърджийски чукове. Удивително, че той не само не се помоли, не само не извика, но дума си не отвори устата да продума. Турците кипваха още повече. Кого ще да питат - дърво говори ли?”(1)
Неизвестният българин - Захари Стоянов дори името му не узнава - проговорва едва когато на третия ден примира от глад и жажда. Този инат е и пасивен протест, и една инстинктивна, рефлективна позиция на защита; не е имало време да се размисля и преценява обстановката, нито съзнание за някаква обществена значимост от резултатите на поведението. И как другояче може да се държи простият селянин? В една огромна многонационална държава, където стадият на варварщината още не е изживян, където кой откъдето свърне граби, бие, обезчестява? В какво е намирал опора българинът - във фалшиво-бомбастичните уверения на султанските фермани, в безпристрастността на заптието или в справедливостта на закона?
„…туй българите са глави дебели. Уж хора, които цели петстотин години само слушали, изпълнявали заповеди и се покорявали на турците, а гледаш че им липсва нещо, се куцат, се простаци и недодялани. Влезе в селото им околийски началник, човек царски, те се излеврили пред кръчмата или на боклука като рязани турци, нищо не искат да знаят”. Това са редове от „Чардафон Велики”, където Захари Стоянов е малко по-друг като писател: хуморист, майстор на гротеската, на тънката ирония и „антрактния” виц (елементи, набелязани още в първите му книги). „Чардафон Велики” с хумористично-ироничния си тон на повествование разкрива, макар и в малко подсилен, „зевзекаджийски” план, интересни черти на българския характер.
Робската психология също има двойствена същина. Лицевата страна е комплекс от такива черти, които, колкото и да ни са отвратителни, са един от факторите, способствали за оцеляването на народността. По-интересна е другата страна на „медала”. Тя обяснява появата на един общонационален белег: резервираното отношение към всякакви величия, авторитети, абсолюти и догми, отслабването на култовия момент, ограничаването и „затворянето” на българската душа в тесния кръг на индивидуалистичната лична философия (локален патриотизъм, силна привързаност към семейството, родното огнище и парчето земя, прекалено робуване на личния интерес). Робството е научило българина да почита властта и атрибутите й, но само външно. Юридическата същност на Отоманската държава е представлявала в някои отношения чиста фикция. По отношение на поробените народи това е неписано правило за всички времена и епохи. Но у нашите вековни поробители се е проявило в своята крайност. Поколения наред българинът е губил доверие в обективното съществуване на всякакво право и справедливост. Султанските закони, които сякаш са били изфабрикувани „да замажат очите” на културните европейски държави, са били и са се приемали като блъф. „Основните положения на Хатихумаюна, които се отнасяли преди всичко до българския народ, останали неизпълнени до края на турското господство в България. Портата не обезпечила гаранциите за честта, живота и имота на поробените. Произволите, грабежите, насилията, убийствата, разбойничеството, рушветчийството продължавали да цъфтят под благосклонната закрила на турското правителство.”(2)
Същевременно българският народ се е отнасял с истинско почитание към руския император, златните еполети на генералите и величието на руската държава. От психологически аспект това е лесно обяснимо (плюс фактора славянска солидарност). И руският цар, и руската държава са били много далеч от нашето отечество. От разказите и сведенията за тази почти легендарна за него страна българинът е приемал за достоверно само положителното. Такава е и психическата нагласа на отделния индивид. У всеки човек съществува представа, че далечното, което вече му е спечелило с нещо симпатия, е по-добро, по-съвършено. На него той приписва най-хубавите неща, които липсват в собствения му живот.
Когато обсъжда политически и социални проблеми, българинът е склонен да полемизира, да хвали, осъжда, внимателно да преценява (и то твърде словоохотливо - сцената в кръчмата на село Шипка); но когато същите въпроси насочат острието си към него, той променя тактиката, става двуличен. Тоест има една „лицева” философия, наситена с пламенност, с широта на мислите, но и своя негласна, казано с един съвременен израз - философия на задния двор, пропита с недоверие към чуждите декларации и обещания.
Най-добър аргумент в полза на тази теза е рязкото отслабване на култовия момент в съзнанието на нашия народ. Най-новата ни история от Възраждането насам не познава нито един момент на особено силна пропаганда на атеизма. Тя просто не е била нужна. Сгъстените темпове, с които се формира нацията, не й позволяват да си създаде здрави традиции. Християнският бог е бил необходим докато е представлявал единствения водораздел, с който народът инстинктивно се ограждал от посегателствата на чуждия елемент. Първите етапи в обособяването на нацията за мнозина са и първи стъпки в отхвърлянето на една хилядолетна заблуда. И, както при надживяването на цялото наследство в душевния мир на роба, се стига до крайност. Няма да бъде прекалено, ако предположим, че религиозният ритуал се запазва по силата на навика и сам става навик. До името господне се прибягва само когато всички други средства са изчерпани, когато всички надежди са загубени. Когато въстаниците осветяват знамената на въстанието в божия храм, не правят това с някаква сляпа надежда в неговата помощ. По-скоро този тържествен акт с цялата си пищност и театралност служи за повдигане на общия дух и за сетивно утоляване на разгорещените страсти. Бунтовниците не се комкат с разводнено вино, а с кръвта на първите заклани турци! В битката не вървят с името на бога, а с едно знаме, на което има две думи: „Свобода или смърт!”. Тази дилема заменя религиозното верую. В нейно име са добре дошли всякакви християнски ритуали и атрибути на църквата, стига да вдъхват кураж, стига да служат по някакъв начин на святото дело. Златният кръст от поибренската черква, който носи отец Кирил пред хвърковатата чета, е едно предизвикателство към турците и историята, символ на пробудената гордост; той е загубил много от своята митологическа същност. Апостолите, както се изразява самият Захари Стоянов, проповядват „словото божие”. А църковният служител, същият този отец Кирил, подчинява пастирските си обязаности на общото дело. Ето какво казва той на българина, който идва да се изповяда при него: „Доколко турци мислиш да заколиш? Колко фишека си направил? Ако нямаш 300, то за тебе няма комка. Ножът ти намазан ли е с масло? Ами пушка и пищови имаш ли? Сухари приготви си ли?”(3) Повелята за борба заменя библейските мъдрости и единствен култ за българина тогава остава дебелото шишане и острият нож.
Как контрастира турският характер и в това отношение! Не ми е думата само за фанатизма, за сляпата вяра в непогрешимостта на Мохамедовите догми. Фанатик като фанатик турчинът мрази чуждата вяра (всички нетурски народности на „неверници”, гяури или френк-гяуру), но я уважава като такава. Кога се е случвало до април 1876 г. турчин да влезе насилствено в християнска черква? Да се глуми над черното расо и кръста? Азиатският примитивизъм е добра основа за тъпото преклонение пред всякакви ритуали, тайнства, символи, към непознатото и неразбираемото. (Спомнете си оня случай, когато старозагорските въстаници се спасяват благодарение на облеклото си - униформа на чиновник от Хиршовата железница.)
Грубоватата, недодялана и несложна душа на турчина уважава „всякакви авторитети”, робува на хиляди предразсъдъци и се прекланя пред всичко, което в неговите очи представлява нещо по-голямо, нещо по-„бабаитско”. Абсолютизирайки цената на своите качества, турците изпитват дълбоко уважение към всеки, който ги притежава. Оня пък, който ги изявява във висша степен, е за тях едва ли не кумир; те го съпровождат до самата бесилка с царски почести. Именно по тая причина турските затворници се отнасят далеч по-уважително към „баш комитата” Каблешков, отколкото към невзрачния Джендаки. По-късно турският военачалник, който се вози в талигата до Каблешков, смята това за чест. А в Русе, след разбиването на Хаджидимитровата чета, „тоя ден, който докарали Караджата, из… улиците тичали няколко телали със запенени уста, които… викали колкото им глас стига: „Днес ще докарат българския  к р а л  Кючюк Стефан, затова който желае да го види, нека върви на сарая, хъ-хъ!”(4) С проницателността си на писател от висока класа Захари Стоянов вижда как тази типична особеност на турския характер неволно играе роля на будител за помръкналото самочувствие на българина. Точно след горния пасаж той веднага добавя: „Аз мисля, че тези ясни гласове на тържуствующите телали са били десет пъти по-полезни за българите, отколкото всяка една брошура с революционно съдържание.” И още: „Ако някой българин и да не знаеше защо е минал Хаджи Димитър, то турският заптия му обаждаше: „Той е ваш баща, пезевенк.”

*
Останал сам, гладен и измъчен, паднал духом след гнусното предателство на дядо Вълю, Захари Стоянов попада на обикновен български овчар. Той не само не се трогнал от молбите му, но му заявил, че ще му даде хляб чак след като го заведе в село Шипково да го види агата.
Може би този епизод не е най-характерен за атмосферата, владееща тогава сред най-непросветените слоеве на българското население. Наброявайки тридесетина случаи на предателства само в Троянския балкан, Захари Стоянов простичко въздъхва: „Виждаше се работата, че по онова време и по понятията на тукашните хора предателството не съставляваше още порок.”(5) Ниската степен на национално самочувствие не позволява на грубия неграмотен овчар да приеме предателството като престъпление. Младата нация не е създала атмосфера на неприязненост и осъждане към това деяние. В много случаи предателствата са „облагодетелствани”, защото вътрешната борба се води само срещу задръжките на собствената съвест. Ако я има.
Двойственият и противоречив характер на българина, поставен под натиска на бурните исторически събития, подсилва трагизма на епохата. Но, разбрали причините, които са го формирали именно в този вид, ние започваме по-непредубедено и естествено да приемаме силните контрасти и противоречия на фактите, в които прозира същината му. Естествено, повечето качества, за които ставаше до тук дума, не са подтиквали към предателство. Те са оная страна на психологическата конструкция на българина, която пасивно премахва евентуалните задръжки, благоприятства „съзряването на подлостта”; в най-добрия случай - не става пречка.
Българинът притежава и изключително ценни за самостоятелно развитие на нацията качества. Едно прословутото ни ученолюбие е достатъчно да характеризира народа ни в най-положителна светлина. В „Записките” има едно интересно наблюдение. Затворникът Захари Стоянов и конвоят му наближават град Троян. „Най-замечателното здание в този град по онова време, българското училище, измазано с жълта краска, гордо и величествено стърчеше над останалите домове. Тоя идол на българската цивилизация като да съставляваше ироническо противоречие с предателските наклонности на околните колибари, от които пострадаха толкова бунтовници.” Струва ми се, че съпоставката е направена не толкова да се натякне за „предателските наклонности”, колкото с целта да се утвърди този „идол”, който разпръсква в душата на българина петвековния мрак.
Интересно е отношението на турците към предателството и към личността на предателя. Нито в мемоарите, нито в другите книги на Захари Стоянов, никъде няма случай, когато турчин играе ролята на издайник. Често пъти у него принципът на гостоприемството взема връх над естественото чувство на омраза към врага. „…турците не отстъпваха да не покажат своя мерхамет… Като вървяхме из планината, разказва Н. Обретенов, С. Пенев, другарят на Войновски, зърнал една говедарска кошара, в която стоял стар турчин и си варял кафе. Ние заградихме кошарата да му не дадем време да избяга и можехме да го запушим вътре, без да се помръдне. „Ага, виждаш работата в що се състои, ние сме комити като две и две четири; но от вас не искаме нищо друго освен хляб” - казахме ние на поуплашения ага. Той отговори, че ни е познал, преди да му се обадим, и ни покани учтиво да насядаме. Свари ни по едно горчиво кафе… а после се разпореди и за ядене. На тръгване, когато всинца се изправихме напреде му да му благодарим като на баща и Войновски извади да му даде една лира за доброто гостоприемство, той отблъсна парите и каза, че не е ханджия и че като ни е нахранил, изпълнил си е мюсюлманската обязаност. После ни показа пътя, като ни предупреди къде имало башибозуци и где не. Българите не постъпяха така. Освен предателството, ако някой измежду тях се намереше по-добър, той питаше най-напред колко пари ще му заплатим за труда!!…”
Примитивното стъпало, на което се намира турчинът, е поддържало у него една своеобразна гордост на принципа. Безхитростен и прям, той винаги предпочита откритото действие. Неговият морален кодекс изключва подлостта и измяната. Независимо у кого, при какви обстоятелства и кога турците се срещат с техните носители, с присъщата си естественост изказват дълбокото си презрение. В техните очи предателят е човек от по-долно качество. Българите селяни, които залавят Захари Стоянов и го предават на турците, напразно се мъчат да спечелят благоволението на агите с цветистия си разказ за хващането на комитата. Със смесица от ирония, презрение и съчувствието на обективен автор жертвата възкликва: „Бедните, та те не получиха по едно аферим даже!” След няколко дни в троянския затвор, ставайки свидетел на слабохарактерната и глупава постъпка на Ганко, Захари Стоянов сухо отбелязва: Той се презираше и от самите турски затворници. Като минуваше покрай прозореца, те говореха на нисък глас:
- Бе пезевенк, затова ли стана комита, да гориш хората?”

*
Чертаейки контурите на нашата национална физиономия, медвенският овчар не си служи само с примамно подсвиркване и с кривак, с бяла и черна „краска”. От живи, действителни личности той гради типове на основата на богатите си впечатления, като изчиства излишното и осмисля същественото. Типове със свой особен, индивидуален характер. Струва ми се, че тъкмо тук, в детайлите, които различават стотиците му „герои”, той се придържа буквално към фактите, придавайки им съответната естетизация. Разбира се, там, където не са достигали лични наблюдения, или го е изисквал писателският му инстинкт, се е развихряло неговото богато въображение.
Такива са и предателите. С тази разлика, че на въображението се надява здрава юзда. Става въпрос за ония няколко имена, зад които авторът е имал възможност да се „порови” в душевния свят на техните носители. Пътят към предателството понякога е доста сложен. Необходимо е преди всичко наличието на предпоставки в самата личност и някакво „стечение на обстоятелствата”. Външно реализационните моменти си приличат, но мотивите и хората са винаги различни.
За удобство при анализа ще си послужа с известна класификация на образите. Ще ги разпределя, малко условно, в четири групи, според социалното и културно стъпало, на което се намират, различията в конкретните подбуди и ситуации:
1) Предатели от невежество, пълна липса на национално самосъзнание и дори на лично достойнство.
2) Национално предателство от позицията на класовия интерес: „мемлекет чорбаджии”, висше духовенство, част от буржоазията и част от интелигенцията.
3) Родоотстъпничество, в основата на което лежи деградацията на личността като „обществено животно”.
4) Издайничество, което се обуславя от чисто психологически фактори.

4
„Аз поисках милост от християнските башибозуци, като им казах „братя”.
- Брат ли? Такъв брат като тебе, който е излязъл да хвърля пушка на царя, ние не искаме да имаме - отговориха двамината, а третият ми цапна една плесница по страната, защото съм противоречал.
В разстояние на две минути аз бях вързан, но така ревностно, щото гърдите ми бяха изпъкнали напред. Радост и тържество блещеше по лицата на победителите.”(6)
Християнски башибозуци! С такава синтетична точност Захари Стоянов определя робската психология на своите предатели. Според примитивното им в национален аспект съзнание предателството не е порок. Никакви съмнения в благоразумността на постъпката, никакви вътрешни терзания. Бунтовникът не е техен брат и те са длъжни да постъпят според закона. Тяхна позиция (доколкото може да се говори за такова нещо) е позицията на врага. Те действат даже по-усърдно, с робско старание да спечелят благоволението на господарите си. Само лъжата, че ще заведат пленника при българския чорбаджия подсказва някакво смътно колебание.
Нравственото състояние на тази категория Захари Стоянов рисува в образа на друг (!) свой предател:
„От най-напред аз го помислих, че е селският чорбаджия, но охлузеният му калпак противоречеше на това предположение. Работата скоро се осветли и аз узнах, че напреде ми не стои друг никой освен моят предател, който ме видя надвечер при малкото момче и се затече да извести в селото.
- Как си, аратлик? Защо не ме почака при момчето, когато тръгнах да ида при тебе, а избяга в гората? Ти мислеше, че ще да се отървеш? - каза предателят така спокойно и хладнокръвно като да правехме пазарлък за някоя продажба.
Той се гордееше със своя подвиг. Седна близо до мен, като ядях хляб, и почна да ме безпокои и закача с разни думи. Най-напред ме нападна, че съм бил човек без вяра и без съвест, защото съм ял мръсно (блажно) в петък; че светът щял да пропадне като от нас хора и други такива.
- Малко остана, ефендим, да изтървем от ръцете си тоя комита, ако да не бях го видял случайно. Макар и отдалеч, но щом му мярнах дрехите, от един път ме преяде в сърцето, сетих се, че тоя човек не е от чистите - говореше той на турците, които малко внимание обръщаха на нашия разговор, защото си шепнеха нещо тайно.
- Ей, пезевенк, всичките бълтари да бяха верни като тебе, то комити ни един не можеха да живеят в балкана; но какво да се прави, че мнозина ги поддържат - каза старият турчин, който неволно, виждаше се работата, отърва думата пезевнк, но и предателят нема дързостта да го поправи.
- Но оттук нататък не само че няма да ви предавам вече комитите, но и аз сам съм намислил да ставам такъв - каза предателят.
- Защо бе, Петко (името на предателя)? - попитаха зачудено и двамата турци.
- Защо? Вие знаете - отговори Петко сърдито. - Тоя мръсник (т.е. наша скромност) комита ли е или е някой бей? Защо сте го оставили да се разполага с вас заедно, да прави кеф с вино и ракия, а не го вържете за врата о прозореца като мечка или да му ударите едни букаи на краката?
- Холан, Петко, остави го на мира. След толкова мъки и гладуване по балкана нека си почине тая нощ… Колкото за букаи, което е в реда си да ги турим на краката на един хапус, не можахме да намериме - отговориха турците.
- Вземете ги от мене, ей сега - отговори Петко и изскочи из вратата навън.
След десетина минути той се върна ухилен, че сполучил да намери едни конски букаи, които удари на краката ми с влизането си още.”(7)
Разбира се, прекалената ревност е повече от хамелеонщина, не толкова от омраза към непознатия бунтовник. Поразява друго: липсата на елементарно човешко съчувствие, да не говорим за някаква етническа солидарност. Постъпката се диктува от подсъзнателни импулси, канализирани в една инерция на обезличената робска психика.
Този вид предателство е най-често, най-„масово” явление. Десетки овчари, селяни, хора „от долна ръка”, неграмотни и изостанали, довършват работата на башибозушките потери и войската. Смело може да се каже, че съдбата на разбитите четници и въстаници - това се повтаря с някаква жестока методичност! - се е решавала от тях. Но Захари Стоянов често съзнателно потулва негодуванието си и дори се отнася със съжаление.
Майка и баща продават родния си син бунтовник на турците. Какво по-тежко, какво по-чудовищно престъпление може да си представи човек?! На проницателния писател родолюбец не остава нищо друго освен да въздъхне и смекчи впечатлението си от постъпката, която иначе, в други условия, би предизвикала погнуса. Те са го сторили, казва той, „кажи го от глупост, кажи го от робско настроение…”(8)
Не може да бъде друго неговото отношение. Мислимо ли е да изискваш от тези хора това, от което ги е лишила историята? И пак се получава някакъв парадокс - озлобението към тях отпада, защото в мотивите на предателството им няма лични подбуди. Предателят е убеден, че именно така трябва да постъпи. Той често дори не крие намерението си пред жертвата. Няма алтернатива, няма двоумене, няма колебание или страх от последствията.

*
Без недомлъвки и уговорки Захари Стоянов разглежда всички чорбаджии като потенциални предатели. „Представителите на това подло съсловие, което наравно е угнетявало своите беззащитни братя заедно с турските главорези и по тая причина не е желаело да няма агата, беше противно на всякакво въстание или протестации против турците…”(9) Тях Захари Стоянов нарича „кръстени турци” и „черни души”. Върху тях излива цялата си ненавист и презрение. Защото и характерът на постъпките им, и подбудите, и отраженията са съвсем други. Преди всичко чорбаджиите, имайки все някакво съзнание за народностната си същност, „работят” в по-голям „мащаб”. Те предават цели чети, комитети, вършат „вътрешно предателство”, деморализират въстаниците като „шушнат по кюшетата”. Класовата ненавист е двигател на техните действия.
Когато нахвърля с няколко щрихи портрета на Маню Денев, Захари Стоянов в действителност типизира: „Имал име българско, говорел на тоя език, но душата му била черна, убежденията му читашки, сърцето робско.”(10) Тази обобщаваща характеристика приляга на всеки чорбаджия предател.
В случаи на единични предателства подбудите са различни, но се действа все по един и същ начин, все дълбоко в основата на мерзката постъпка личи класовата позиция: „Бащата на Петлешков Ангел чорбаджи, който му бил пастрок и по тая причина не обичал завареника си, като всеки чорбаджия не закъснял да стане предател без никаква награда от страна на турците.”(11) В отделните представители на чорбаджийското съсловие са концентрирани всички черти на робската психология на българина. На очната ставка в Сливен медвенският чорбаджия говори на съселянина си на турски език и лъже, че не знае български. В Копривщица неговите братя арестуват водачите на въстанието с цел като ги „предадат вързани на войската… да спасят своите глави”. В Русе на съдебния процес срещу 17 Ботеви четници „българите еветчии настоявали за бесилка”, въпреки че „няколко души турци от съдилището останали при особено мнение да се замени смъртния приговор със заточение”.
Като класа с неясно, несигурно бъдеще, чорбаджийството се е плашело от неизвестността - при турците е било на върха на социалната стълба, а какво му е гарантирал утрешният ден без „заптийската касатура” и „благоволението на султана”? Загниването на класата (може би по-точният термин е прослойка) се изразява преди всичко в нейната деморализация - превъзходна основа за разцъфтяването на „предателските й наклонности”. Частнособственическото чувство доминира над всичко. В такава висока степен, че придава нещо уродливо, ненормално на носителя му. Един единствен път - в пределите на разглежданата тема - Захари Стоянов искрено и свободно се смее, когато разказва за по-късен момент от живота на предателя дядо Беню Цървулджията. След Освобождението разбойници залавят този чорбаджия. Като не успяват да го изнудят за пари, те решават да го заколят в собствената му мандра. Преди това главатарят на разбойниците заповядва да заколят един овен от стадото на чорбаджията. „Господин войводо”, провиква се дядо Беню, „не бива ли вместо овен едно яренце да заколите, те са по-сладки…” По-късно оцелелият чорбаджия ще обясни постъпката си така: мило му било за овена, защото струва по-скъпо. И това - в момент, когато неговата глава са притискали към дръвника!
Към тази категория предатели Захари Стоянов нарежда и няколко представители на младата българска буржоазия. „…разликата между Панарета Рашев и Евлогия Георгиев от една страна и Григорий Дорстоло-Червенски и Стефана Карагьозова от друга беше само тая, че първите живееха в Румъния, а вторите в Турция. Всъщност те бляха екземпляри от един катехизис: първите наричаха младите патриоти бозаджии, а вторите - чапкъни и нехранимайковци.”
Обединителен елемент с чорбаджийството е класовата ненавист към „скитниците и псувачите”(12) „Когато четата на Хаджи Димитър премина Дунава при Свищов, на втория ден чорбаджийската дружина се известила за дръзката постъпка на младите патриоти… един от нейните членове, именно Христо Георгиев, се затекъл при руския консул, комуто съобщил неприятната новина за минуването на четата. Какво е станало после това, мъчно е да се узнае; само това е факт, че после няколко часа русчушкият валия знаел, че една чета българи минала Дунава. Комитетът на старите отишъл още по-нататък, той взел ролята на доносчик, защото протестовал от името на българския народ, че четата на Х. Димитра няма нищо общо с народа. Ако Григорий Дорстоло-Червенски, който предаде черноводската чета в 1875 г., се извинява, че така бил принуден да постъпи, то с какво ще да се извинят букурещките чорбаджии, когато в благословена Ромъния нямаше турски ятаган? Ние съжаляваме, че сме принудени да констатираме подобни факти”.
Естествено, под букурещки чорбаджии Захари Стоянов разбира младата българска буржоазия в Румъния. Но защо „съжалява, че е принуден да констатира подобни факти”? Какво нелогично има в тях? Цялата работа е там, че тъкмо откъдето възраждащата се нация е очаквала с основание помощ, идват нишките на равнодушието и подлостта. Глупаво е, разбира се, да се твърди, че цялата буржоазия (колчана е била тя тогава!) е играла предателска роля. Захари Стоянов добре очертава нейния характер и политическото й верую, неща, които са разчиствали пътя към предателството за няколко души: инстинктивен страх от размирици, упование в силата на чужди крале и князе и историческа недалновидност. Българската буржоазия и по-късно запазва своя примитивно-космополитичен характер, политическото си късогледство, не ратува за интересите на нацията и остава на сравнително ниско културно равнище. (Справка - състоянието на националната ни художествена галерия преди 65 години.)
Но като представител на исторически по-напредничава и по-гъвкава от чорбаджийството класа буржоата, когато забива ножа в гърба, действа по-хитро, крие се зад паравана на лъжепатриотизма и мъглявите фрази. Той осъзнава, че ще бъде справедливо осъден. В пасажа, където се оправдава етически решението на Левски да ликвидира Христо Георгиев, е разкрита двуличната същност на буржоазията, отправя се първото предупреждение за опасността, която съдържа евентуалното й родоотстъпничество. Опасност, идваща от първенствуващото й социално положение.
Предосвобожденската ни буржоазия, ръководейки се от интересите си и подхваната от вълната на национално-революционното движение, внася своя дан в борбата. Но, възправена пред категоричната повеля на революцията, когато трети път не съществува, в качеството си на неин преден отряд тя върши най-прикрито, „завоалирано” предателство. Пример: негодните пушки, които продавал на селяните на двойна и тройна цена Стефан Дренски от Пловдив. Вероятно подбуждан от личен користен интерес, въпросният търговец на практика предварително осакатява боеспособността на въстаническата армия. Слава богу, имали сме тогава и такива съотечественици като Димитър Горов. Жалкото е, че по-сетне физиономията на българската буржоазия определят предимно наследниците на Дренски.

А каква позиция е заемало православното ни духовенство?
През XIX век религията като духовна храна за българина започва да изчерпва своите ресурси. Особеностите на източното православие улесняват отслабването на влиянието му. (За разлика от католицизма то е слабо експанзивно, не притежава толкова средства и сили за въздействие.) Низшето духовенство, изправено пред дилемата борба или измяна, поради по-здравите си връзки и близост с народа поема пътя на революцията. По-високите чинове в църковната йерархия, за да компенсират вече забележимия отлив, започват да си служат все по-често с демагогия и шарлатанство, прекрачвайки същевременно каноните на християнския култ. В името на обогатяването за сметка на бедната рая негласно се приема йезуитската максима целта оправдава средствата. Мястото на калугерите и монасите като книжовници и пазители на народностния дух вече е заето от други, светски личности, каквито изисква новото време. В дълбоката си същност, макар още едва забележимо, църквата вече губи пригодност към новите идеи на Възраждането. Тя не е гъвкава, а йерархията й наподобява народностното и класово неравенство в империята. Така че в лицето на водачите си тя играе твърде консервативна роля след 1870 г. по отношение на революционното движение. Микробите на разложението проникват и сред низшето духовенство. В „Записките” има един поп, който денем носи черно расо, а нощем с турски дрехи и турци другари разбойничества по пътищата.
Тези са факторите, свързващи най-близко родоотстъпника свещенослужител с чорбаджията „черна душа”. Най-колоритната фигура „негово високопреосвещенство свети (ах, тази тънка Захаристоянова ирония!) Доростоло-Червенски митрополит Григорий” няма никакви предубеждения към Тома Кърджиев, не се е карал с него. От тъпите неграмотни овчари го отличава хитростта. Той интригува пред властта, прави заблуждаващи ходове. Захари Стоянов е убеден, че се е сговорил с русенския вали паша залавянето да стане без шум, без той да праща заптии. В Червена вода идва владишкият гавазин Янко, който подлъгва Тома Кърджиев, че го викат по черковна работа в Русе и го води там. За да го арестуват. Неграмотните овчари са и чистосърдечни, и праволинейни; Григорий - двуличник. „На идущата неделя същият тоя дядо Григорий, на когото думата предател се изобразявала на мрачното му чело, четял проповед в черквата „Св. Троица”, а православното стадо го зяпало… Ех, дядо, дядо, кална е твоята душа!”(13)
Това фарисейско лицемерие проличава и когато отец Кирил бил арестуван в Пазарджик от своето духовно началство. Претекст - обърнал бил манастира в бунтовно свърталище. Един от духовните му началници му заявил, че ако не му даде 30 лири, ще го предаде в името на Христа (к.а.) на турските власти. Какво иронично съвпадение! Юда обещава да предаде за 30 сребърника Христос, а пазарджишкият православен духовник е готов да свърши същото с един реален светец в името на Исус!
На друго място в мемоарната си книга Захари Стоянов прави косвена характеристика на това двуличие: „Па защо ли много думи, ахкания и охкания там, гдето говори само сърце, чистата душа и нефалшивите чувства? Защо? Нека с тях си служат дипломатите, предателите и експлоататорите.” Забележете - дипломатите са поставени до предателите. В „Четите в България” и в публицистичните си статии той ги нарича изкусни шпиони. Към дипломацията и нейните представители въобще Захари Стоянов изпитва неприкрита неприязън. Явно е разбирал, че буржоазната цивилизация е нож с две остриета. Тя прави „учените” маши в ръцете на „експлоататорите”. Ценейки високо значението на науката и образованието, Захари Стоянов пише в „Записките”: „Интелигенцията на всеки един народ имала е и ще има решаващ глас в съдбините на простата маса; без нейно участие нищо е невъзможно да стане. Ако турското правителство искаше да убие българската интелигенция със заточение в Диарбекир, то много по-добре щеше да сполучи в целта си, ако направеше от тая интелигенция ефендета, защото ние знаем от пример, че колкото българи имаше на турска служба, почетени с нишани, всичките до един бяха с развалени характери и много по-предани на Османовия престол, отколкото самите турци.” Турците, уверени в своята сила, нямат и не могат да приложат хитрините на „европейската дипломация”. Все пак една малка част от българската интелигенция заема изчаквателна позиция или се съпротивлява на идеята за въоръжена борба.
Как да си обясним този факт?
След векове духовен мрак млади българчета, най-често синове на имотни хора, получават що годе свястно образование в чужбина. Най-вече в Русия. Гръцкото влияние е подтиквало към гръцки училища, други са следвали в Цариградския лицей или в западни страни, но те очевидно са по-малко. Така или иначе, връщат се тези момчета и живеят в една още крайно изостанала страна. Нямат своя среда и от изолацията „про форма” (френски дрехи, чужди маниери) полека лека преминават и към отдалечаване от болките и стремежите на народа. Този тип интелигент може да презира турските власти и турската назадничавост, но е неприязнен и към „простите българи”. Обаче силата е на страната на първите и това обстоятелство диктува постъпките му. Откъсването от народните тежнения върви и по друга схема: сравнително по-високата култура, като търси храна за въображението си, я намира в постиженията на другите народи, идва чуждопоклонството.
Интелектът и вариращото в доста широк диапазон национално самочувствие играят ролята на буфер - тази сравнително малка част от нашата предосвобожденска интелигенция не стига до най-грубите форми на предателството.
В апостолската си обиколка из родопските села Захари Стоянов се натъква на такъв тип интелигент. Един учител и местният свещеник го набеждават за турски шпионин, понеже не познавал в Пловдив никого от „Гешоолар, Данова, Груева и други видни хора”. Учителят изразява мнение, че при това положение трябва да го предадат „на царското правителство”. Сам Захари Стоянов е убеден, че той не е способен на такова нещо. Просто по този начин гледа да скрие страха си и нежеланието да участва в борбата, да отпрати „опасния комита”.
Един апостол става причина и свидетел на вътрешната борба в душата на интелигента. Изпълнявайки своя дълг, тръпнейки от постоянна опасност за живота си, не пропуска да забележи и най-дребните детайли, за да възкреси след осем години цялостния образ. За неговия икономичен и точен стил се оказва ненужно голословното психологизуване. Колко много говори на читателя само една подробност: „червеното цветице”, което „изконтеният учител” намества на дрешката си, докато му говорят пламенни думи, когато в същото време и младите булки, и старите баби, сто пъти по-неграмотни от него, леят куршуми, пекат сухари и шият цървули. Човек, „който… мери хората по тяхното богатство”, чиито идоли са чорбаджията и буржоата, стои колкото тях далеч от своя народ. Тази е причината да разглеждам този тип интелигент именно тук. Той се държи в джубето на богаташа, макар интересите на имотните да не са негов вътрешен двигател. Незавидна е ролята му. Основната маса от интелигенцията, която тръгва с народа, става вдъхновител и водач, а той е просто ехо на едно старо и едно ново социално презрение.
Толкова гнусни предателства, толкова грубо изявена подлост, толкова страшно родоотстъпничество - на този фон репликата на родопския учител бледнее. Интелигентите, които съзнателно се отдръпват от борбата или пасивно пречат на приготовленията с деморализиращите си изказвания, Захари Стоянов не само не нарича предатели, дори не ги клейми. Няма сили. Радва го даже това, че у тях има някакви задръжки, които надделяват и пресичат осъществяването на подлото намерение.
Безспорно идеален тип на предател от тази група е чорбаджията. По петите му върви духовникът родоотстъпник. По причина на социалното им положение предателствата, които те извършват, са от по-крупен мащаб, а последиците - понякога съдбоносни. Чорбаджията и чернокапецът са единствените герои от галерията предатели, на които Захари Стоянов не прощава.

*
Най-жестоко посрещат разбитите четници и въстаници хората от дъното на тогавашното българско общество. Всеки революционен спад е съпроводен с вълна от зверски предателства и братоубийства. Докато революционното напрежение се движи във възходяща линия тези лумпени остават пасивни, но още при първите признаци на погрома тяхното равнодушие бързо метаморфозира. Сигурни в безнаказаността на постъпките си, те дават воля на своите груби користни стремежи, на анархо-патологичната си същност, лишена от каквито и да е обезателства от етнически, национален или просто морален характер. За нас, пък и за всяко общество, което се придържа към своя система от етични принципи, те са синоним на безличие. Но пък техните собствени принципи в благоприятна историческа обстановка (в случая революционен спад) ги активизират и карат да проявяват качества, които иначе, откъснати от мотивите и целите, могат само да ни възхищават. Копривщенецът Матей Алисов Пощата стоически изтърпява издевателствата, боя и мъките, за да стигне до Пловдив и предаде писмото на пашата. Писмо, чието съдържание малко го интересува. Какво значение има за него, че редовете на този документ са израз на подло предателство? „Неговото сърце и надежди били в трийсетте (пак това библейско число!) турски лири, които му обещали селските чорбаджии.”(14) Но докато Матей Алисов е даден в гротескно-хумористичен план, в тон с цялата книга, към другите му събратя Захари Стоянов изпитва почти погнуса. Нека си спомним държанието на овчаря Димитър Мазната в критичния момент пред битката. „Всички залисани, никой не обръщал внимание на думите му, а той стои като чук пред Ботйова и повтаря: „Хайде, ще ми дадете ли парите? Скоро, че черкезите идат!”(15)
Какво да разбираме под анархо-патологична същност?
Тази категория родоотстъпници се ръководи единствено от подбудите на деморализираната си съвест. За лумпена е безразлично дали ще предаде бунтовника в ръцете на властта или сам ще се „справи” с него. Предпочита се дори вторият вариант: при него всички облаги (пари, ценности, дрехи) остават сигурно в ръцете му. Мълвата, че всички пръснати из балкана бунтовници носят пари, го активизира. И в най-мрачните страници на Захаристояновите творби се появяват постъпки, които е трудно да категоризираш като предателство, а думата братоубийство е слабичка. След разбиването на Ботевата чета четирима оцелели тръгват с четирима селяни водачи към сръбската граница. „Стигнали в една пустиня, гдето небето се гледало като кога гледа човек из дъното на дълбок кладенец. Водачите българи поканили нашите борци да седнат и си починат. Насядали наред, както вървели, секи от селените седнал близо до момчетата. Помаяли се минути петдесет и от един път наскачали водачите, кой сграбчил през кръста момчето, кой го ритнал с крак, кой го повлякъл за краката. Все към една посока ги дърпали тие, станало малко сборичкване, чуло се извикване, пъшкане, после фучение и глухо тътнене, и най-сетне за чудо останали само четиримата селени! А где отидоха нашите четирима борци за свободата? В Сърбия ли ги заведоха братята им българи? Имайте търпение. Близо до местността Вола, в землището на черепишкия манастир… има една такава яма между канари, за която казват, че е бездънна. Па и бездънна трябва да бъде, защото камък като се хвърли, до едно място се чува като блъска о стените, а после отива, та се не види. До тая яма били водени нашите четирима мъченици, около нея близо били седнали те, без да я съгледат в тъмнината, тук ги блъснали техните свирепи водачи братя българи!… Вижда се работата, че те са се били наговорили отрано да извършат това злодейство над всичките злодейства на вселената… Главната цел на злодейството е била 300-та гроша пари.”(16) Животът на четника се оказва по-евтин от 300 гроша! Сякаш на извергите през ум не им е минавало, че могат да ги вземат с изнудване или заплаха. Предпочитат по-„сигурното” и „безболезнено” за себе си средство. Пускат само лека димна завеса - ще ги водят в Сърбия. За изнурените и паднали духом борци тя е достатъчна.
Средствата много-много не се подбират. Когато без измама е трудно да се спечели доверие, и тя се пуска в ход. Пенчо Кънев Батош води в хана Никола Обретенов и другарите му „уж като братя”. Предпазливите, изпитали вече горчивината на предателството борци не скланят отведнъж. Три дена Пенчо е принуден да разиграва своя фарс. Когато пък турците обграждат хана и го запалват, а четниците са заловени, безочливият предател крясва на жертвите си: „Не можахте ли да изгорите вътре, кучета проклети: цели три деня не ме оставихте от работа, догдето ви вкарам в примката!”(17)
Чорбаджията понякога лицемерничи, простият селянин с робско усърдие „изпълнява царската заповед”; горната реплика е най-точна илюстрация за позицията на лумпена към собствената му постъпка. Него, в лицето на Ненко Балдьовченина, Захари Стоянов нарича Юда предател. Тази фигура, влязла и в учебниците по история, по силата на някои обстоятелства става предател на Априлското въстание. Смътно доловил мащабите на последствията, Ненко изпитва известно колебание, двоуми се. „Той се е борил с мръсната си съвест дълго време, защото според разказването на очевидци… една нощ в Оборище той ставал три пъти и питал другите, находящи се там наоколо му депутати: „Ами ако някой измежду нас отиде и предаде на турците, че българите се готвят да въстанат, то какво има да стане? Голяма награда ще да даде правителството на тоя човек - говорил предателят, - но и той не може живя между българите.” Сребролюбието надделява. То е по-силно и от страха от народното възмездие.
Ненко Балдьовченина, с цялата си подлост, користолюбие и себичност, в съзнанието на българина престава да съществува със своята индивидуалност, превръща се в обобщен образ, в тип на лумпен, в който като във фокус са събрани най-мрачните „краски” на събратята му. (Известно е от историята - Захари Стоянов не го споменава, - че главното занятие на Ненко Терзийски Балдьовченина (Балдьовеца) е било сводничеството.) „Народното предание е успяло вече да притури и нещо поетическо при действителността относно предателя Ненка. По всичките разорени села през 1876 г. се разказва като истина, че черната змия, която излязла на Оборище, отивала направо към Ненка Балдьовченина, когото искала да клъвне…”(18) Народната фантазия очевидно стига до това предание, за да изрази в един художествено-романтичен аспект отношението на българина към предателството въобще.
Обидно става на човек - търсиш, ровиш и никъде ни капка съчувствие! Не на българин към българин, не на християнин към християнин. Иска ти се да срещнеш поне две думи, които подсказват за някакъв проблясък за едно елементарно отношение на човек към човек.
Тази група предатели обособявам най-условно. Границата между нея и първите две не може точно да се установи. Изглежда, в духовния мир на всеки предател има по нещо от психологията на лумпена. В първата група към такъв извод подсеща безличието й, пасивното отношение към обществените борби и социалните проблеми. В нея е започнал процесът на „гниене на най-долните слоеве на старото общество”. Колкото до втората група, направо ще се аргументирам с образа на един представител на духовенството - хаджи Василий. Архимандритът решава да предаде на турците Левски, само защото е взел коня му. От Своя страна Левски го заплашва, че ще го компрометира пред властта. „Като видял, че планът му да предава ударил на твърде чувствително място, т.е. че ако той направеше това, то и двамата с внука си трябваше да попаднат в затвора, пуснал в ход друго едно средство - интригата. Отдалеч съветвал той роднините на Левски… да го не прибират в къщите си, защото щял да им навлече някоя беля на главата. Той не можал да успее, обаче, да ги отклони от своите родителски и роднински обязаности. Чудно! Хора с жена, деца и къща не се побояли от нищо, а един стар скъперник калугер, който нямал на тоя свят ни дете, ни коте, който се бил отказал от всичко - треперел над своята уж богу обещана душа!”

Обяснителни бележки

(1) „Записки по българските въстания”
(2) “История на България”, издание на БАН
(3) „Записки по българските въстания”
(4) „Четите в България”
(5) „Записки по българските въстания”
(6) „Четите в България” (става дума за Петко, четник на Хаджи Димитър)
(7) „Четите в България” (става дума за Петко, четник на Хаджи Димитър)
(8) „Четите в България” (става дума за Петко, четник на Хаджи Димитър)
(9) „Записки по българските въстания”
(10) „Четите в България”
(11) „Записки по българските въстания”
(12) „Не му беше времето”
(13) „Записки по българските въстания”
(14) „Чардафон Велики”
(15) „Христо Ботйов - опит за биография”
(16) „Христо Ботйов - опит за биография”
(17) „Записки по българските въстания”
(18) „Записки по българските въстания”
(19) „Записки по българските въстания”