Велчо Милев

На учителите - литератори!

ТЯ

Сутрин ТЯ слагаше очилата си - за да иде до магазина, или да плати сметката за ток, вода и телефон - но не виждаше и не чуваше нищо. Не искаше да вижда и да чува нищо.
Едва късно през нощта, след поредната прочетена страница, сваляше очилата, затваряше очи и сънуваше прочетеното. Виждаше и чуваше героите от книгата, разговаряше с тях, мислеше с тях и заспиваше призори.
От много години това бе нейният свят, тъмен и безмълвен през дните, светъл и изпълнен с човешка реч през нощите. Само в него намираше топли човешки думи, човешки чувства, болка и радост. Дните бяха препълнени с нечовешкото - злоба и завист, дребнави интереси и страсти, подлости и лъжи - те правеха дните слепи и глухи за нея.
Боже, нима хубавото е останало само в книгите! - възкликваше безмълвно.
А на някои им е хубаво във всеобщата лошотия - мислят злобно, гледат злобно, проклинат злобно и злобно се радват на чуждата болка и нещастие.
Що за свят и що за живот е това!
Дали не иде залезът му? - питаше се ТЯ със свито сърце. - Последният му залез?…
Питаше се и все й се привиждаше онзи катраненочерен облак, който един ден погълна слънцето преди неговия залез.
Нали облаците са гости на небето - днес ги има, утре не, едни добри, други лоши - като хората, които влизат в дома ни. Няма ли утрешният ден да отпъди този катраненочерен змей, та слънцето да полегне спокойно в оранжевото си ложе.
Тази бе малката, оскъдна надеждица на Учителката.
Тогава нямаше да върви по улиците на прокажен и враждебен град. Нямаше да се среща, разминава и провира между враждебни хора със застинала злоба в очите и по лицата - към всичко и към всеки около тях. Всички те биха искали другите да ги няма - да са мъртви и заровени, или прокудени надалече - пречат им, озлобяват ги…

ТЕ

ТЕ са двойката лешояди, кацнали на върха на сухия бряст. Ако животът питаше тях, Те също биха искали всички останали да не са живи, но защо наведнъж и защо заровени или прокудени надалече - как щяха да смогнат и да ги стигнат…! Това е глупаво пожелание, по-добре да умират по един всеки ден, та всеки ден Те да имат работа.
Както до сега.
Виж как добре си живеят, гледат този свят отвисоко и не пропускат нищо: забележат глупак, връхлитат го и окълвават всичката му глупост до шушка - засища, забележат слабоват, който едва крета, връхлитат го и окълвават всичката му слабост до шушка - и тя засища, забележат паднал - засищат се и с него… Единствените неприятни гледки, които развалят пейзажа и настроението им, са здравите и силните, умните и предприемчивите - тези, изглежда, ще живеят вечно!, възмущават се двойката лешояди. И бързо отклоняват погледите си от тях - пфу!…
Плюят и проклинат.
Но ни плюнката им, ни клетвите им, изглежда, стигат тези здрави и силни, умни и предприемчиви негодници.
Несправедлив свят.

СВРАКАТА

- Га-а-а… да-а-а… наистина несправедлив! - възмущава се тя.
Трепеш се по цял ден да летиш насам-натам, да събираш клюки и лъскави мъниста, да ги подхвърляш ту на този, ту на онзи и да слушаш виковете и караниците им, а те, да ги вземат мътните, накрая се разберат и сдобрят и погнат нея, СВРАКАТА, с камъни и тояги.
Гадно несправедлив свят.

ЛИСИЦАТА

- Не гадно - подло несправедлив свят! - поправя я ЛИСИЦАТА.
Прокрадваш се цяла нощ между цевите на ловни пушки и кучешки зъби, ровиш проходи към кокошарници и пилчарници, удушаваш няколко от тях и си избираш най-тлъстото, мъкнеш го до изнемога до хралупата си, а после преяждаш и виеш от болки в корема и… пак лошо, пак си лоша, подла и не знам още каква.
А че спестяваш фураж на стопанина,че го предпазваш от холестерол, високо кръвно налягане, инфаркт и инсулт - никой не ти го признава.
А колко и какви усилия ми струва!
Да, гадно и подло несправедлив свят.

ПОЛИТИКЪТ

- Е-хей!… - подвикна им ТОЙ. - Какво знаете вие, дребни неудачници, ами че аз съм всичко това, което говорите и от което се оплаквате. Аз съм всички вас, взети заедно. Затова ви казвам:
- Този свят е гадно, подло и неблагодарно несправедлив!
И добави:
- Молете се онези - здравите и силните, умните и предприемчивите - да не се множат, ще умрем от глад! Ще се затрием, ей!…

* * *

- Господи - въздъхна ТЯ, - дали това не е последният залез на залеза! Не го позволявай, Господи!
И сплете молитвено ръце.
Но и останалите се молеха… за обратното.
Чия ли молитва ще чуе Всевишният?