Станко Михайлов

И до днес връщането към трагичния завършек на поета Христо Банковски с неговото самоубийство ми причинява болка и мъка. И не бих разказвал за него, ако той не докосваше темата за човешкото равнодушие и бягство от чуждото страдание, каквито тогава неволно проявих и аз към този млад и талантлив поет, отразил с гибелта си жестокостта на времето ни.
Впрочем, ето какво бях написал по този повод и поместил във в. “Литературен форум”, бр. 19 от 13-19 май 1992 г. под горното заглавие:
“Смъртта е безкрайна и непрогледна висина, до която човешкият разум никога не достига. И всеки опит за проникване в нейното тайнство е нелеп, налудничав и греховен. А човекът става още по-нищожен, когато от низините на своя духовен мрак иска да прозре възвишението на божествената неразгадаемост. И тъкмо поради това - плод на ограниченото познание на човешката душа и на смъртта, ние често даваме погрешни оценки и още по-погрешни присъди за тях.
Забулени в тази мъгла, можем да внушим неверни представи за смъртта на поета Христо Банковски, каквито вече - волю-неволю - някои негови приятели правят в устни и писмени коментари. Най-скорошен пример за проникване в недостъпния душевен свят на поета, с неприкрито внушение, че Банковски намира трагичната си гибел не умишлено, а вследствие на фатална случайност, е възпоменателната статия “Виждам планина” от Йордан Милев, поместена в “Литературен форум” през 1991 година. За един неизвестен факт, който разкрива психологическото състояние на Банковски преди трагичната му смърт, ще разкажа по-надолу.
С Христо Банковски се запознахме във в. “Народна младеж”, когато през годините на младостта (1962-1970) заедно обикаляхме различни редакции и издателства, търсейки мястото си сред другите вече “изгрели” с първите си литературни изяви млади творци. От тогава до смъртта му през 1976 г. с Христо се срещахме и разминавахме по улиците стотици пъти. Но никога тези случайни срещи с кратък разговор за едно-друго не оставяха усещане (поне у мен) за някакво особено преживяване. Най-близките ми приятели знаят, че аз никога не говоря за своите житейски и творчески терзания, мечти, цели, амбиции и резултати. Затова и никога не посещавах местата, където обикновено се събираше артистичният свят на разговори и спорове. Затова пък, когато някои от тях пристъпеха към мен с откровеност и споделена болка, винаги откликвах с енергично и искрено участие. А с Христо Банковски не бяхме повече от добри познати. Без да го отбягвам, но нито и да го задържам с излишна бъбривост, при всяка наша среща с него се стремях по най-естествен начин да поддържам трайното ни взаимно внимание. Затова никога не му налагах присъствието си, нито пък исках да го превръщам в изкупителна жертва на свои душевни терзания.
А имаше толкова много да си кажем и изплачем един другиму през онези изтерзани години. Нямахме постоянно жителство и квартира, нямахме осигурена и добре платена работа, нямахме семейства, любими, пари, нямахме творческо удовлетворение… Колко отровни жила носехме в сърцата си, побити от коварни и безчовечни хора! И пред колко железни врати трябваше да чакаме със солени очи от незаслужено нанесена обида, отхвърленост, печал и безизходност, с изцедено упование в чуждото благоволение, отзивчивост, разбиране, доверие, уважение! Ала злото винаги безжалостно спохожда тъкмо тези, които най-малко го заслужават. Сред тях - най-много от всички, струва ми се, беше поетът Христо Банковски.
И до днес не мога да се освободя от чувството на вина, че към този горд и печален самотник не пристъпих с онази вродена в естеството ми сърдечност, която винаги (но не всекиму) съм давал на познати и непознати и която смятам за единствен мой Божи дар. Може да прозвучи маниакално, но както бях спасявал дотогава от самота и душевен гнет (та дори и от смърт) не един и двама, така сигурно щях да направя с преданост и топлосърдечие и Христо да се чувства по-малко сам, изоставен, отблъснат и без житейска радост в творческия си гнет. Ала знае ли някой в кой съдбоносен миг трябва да отдаде сърцето си на ближния и да освети мрака на душата му, за да го спаси от страдание и гибел?
През един делничен следобед - малко повече от месец преди смъртта на Христо - отново се срещнахме в градинката пред Военния театър. Като по някакъв белязан знак или предопределеност най-честите ни срещи ставаха именно в тази градинка и точно на определено място: пред няколкото сребърни ели откъм страната на театъра и малката чешмичка пред тях. Не всякога те носеха израз на готовност всеки да размени с другия дума-две, или пък да го отмине с едно “Здрасти. Как си, какво става?” Обаче при всичката недоразкрита докрай близост между двама ни, като че всеки от нас изпитваше потребност да изрече на другия поне няколко оскъдни, но добронамерени думи и да се раздели с успокоено сърце, че е срещнал свой събрат по съдба.
През този именно мартенски или априлски ден на 1976 година, изчистен от мъгли и сажден дим и осветен от топли лъчи, които у всеки печално устроен човек пробуждаха духа за борба със скърбите и неуспехите, неочаквано иззад боровете изскочи Христо. Деляха ни десетина метра, които с всяка крачка стремително намаляваха. Скъсяваше ги бързият му ход. Знаех, или по-точно интуитивно подусещах (защото не помня някой да ми е казвал това или да съм го виждал някога в такова състояние), че Христо пиеше или поне беше склонен да прави това. Ето защо сега, под влияние на това появило се чувство, още от пръв поглед възприех, че Христо е сръбнал. Можех, разбира се, да отдам състоянието му и на силна психическа възбуда. Защото той се движеше към мен нервно забързан и леко приведен, като твърде забележимо олюляваше тялото си, сякаш напразно се стремеше да запази равновесие и да върви в права посока. Може би грешах в това свое подозрение и Христо да не е бил пиян, а просто разстроен от печалния си живот? Но вече повярвал и възприел тази мисъл от несигурните му крачки (а той като че при бързане винаги вървеше малко олюляващо се), аз сметнах, че Христо не ме вижда и ще ме отмине безмълвно. За моя изненада, когато приближи на крачка-две от мен, той внезапно спря, простря решително нагоре дясната си ръка и без поздрав или някакъв друг звук, изрече с неопределена закана:
- Ще се убия, да знаеш… Ще се самоубия. Ти си много добър и честен човек, затуй искам да го знаеш. Няма да се оставя. Ще се убия, ще видите - и също тъй неочаквано се устреми по пътя си.
Целият му скръбен израз и трескав поглед, с пречупено по средата тяло и вдигната като за заклинание ръка, издаваха неконтролирана решимост. По думите му - тежки, неопределено ропотни, строго предупреждаващи и обвиняващи, можеше да се усети, че той с усилие надмогваше носения ужас пред онова, което бе решил да извърши. Точно така възприех думите му: по-скоро като знамение за сила, твърдост и могъщество на един извисен дух, отколкото като обреченост на гаснещия живот от житейски и творчески несполуки, отчаяние и душевен гърч…
Малко повече от месец след тази среща с Христо прочетох с пресъхнал дъх върху стената, където беше книжарницата на Съюза на българските писатели на ул. “Ангел Кънчев”, самотен некролог, известяващ с неопределена загадъчност за внезапната му смърт. Как беше настъпила тя и какви обстоятелства я предизвикаха - така и не узнах. Чух само от някого, че в пияно състояние бил паднал от балкона.
Оттогава многократно исках да публикувам няколко думи за последната ми среща с Христо, но все отлагах. И не заради друго, а защото знаех, че където и да предложех написаното в онези години, нямаше да го поместят. Затова се задоволявах само при случайни поводи да го разкажа пред колеги, близки и приятели, сред които бяха Дамян П. Дамянов, Диана Димих, Рангел Златков, който през 1982 г. специално писа за Христо Банковски в брой 11 на в. “Пулс” свой отклик.
Ето защо обнародвам предсмъртното предупреждение на Христо Банковски едва сега, след цитираната по-горе публикация на Йордан Милев. И не от суетното желание за опониране, а защото не вярвам в подозрението, което той и други опитват да внушат, че Банковски не се е самоубил, а е загинал случайно. Когато описва детайлно предполагаемото падане на Христо през злокобната утрин на 21 май 1976 г. от деветия етаж на Международния дом на журналистите във Варна, Йордан Милев пише:
“…Парапетът на балкона ми изглеждаше по-нисък, отколкото привичната стандартна височина. И когато преди малко се навеждах над него, имах усещането, че и аз ще полетя надолу. Забелязах тогава, че вдясно бакъреният обков беше почти изкъртен. Явно поетът със сетни сили се е мъчил да се задържи в “пак тоя упоителен живот”.
Можем да приемем извода на Милев за достоверен и логичен. Известни са не един или два случая, когато при днешното панелно и необезопасено строителство, с ниски и клатещи се перила на балконите, са падали и други. Сигурно и аз щях да приема подобно съмнение за убедително, ако нямах устната декларация на самия Банковски, че ще се самоубие.
В описанието, което прави при огледа на стаята и личните вещи на Банковски след смъртта му, Йордан Милев продължава:
“…Отворихме черното куфарче, което мълчаливо ни чакаше край леглото. Заприлича ми на черна кутия, която откриваме след самолетна катастрофа. И какво имаше в нея: черно бельо, черни чорапи, две черни химикалки, черен бележник…”
Забележете: всички лични вещи на поета били все в черен цвят. Не означава ли това, че той съзнателно е полагал своеобразен траурен знак като израз на своя гнетящ и тъжен творчески път? Не означава ли, че в предела на житейския си завършек той е оставил безмълвен белег за своята печал? Не означава ли, че сбогуването му с чистите висини, които е обичал да съзерцава от любимите планини (и чрез които всъщност загива), Христо е искал да извърши с черния символен знак на смъртта, знаейки, че няма да има нито една ръка да постави погребален креп над гроба му? Не е ли искал поетът да превърне в идол на смъртта черния цвят като назидание за оставащите живи? А може би и като белег за безропотно приемане на безизходния край?
Знае ли човек с какви догадки може да превиши земните си права, за да научи повече от допустимото и с това да стори грях пред небето и мъртвия? И знаем ли дали смъртта не е и поука за живия, скръбта - прослава на най-силните духом, а страданието - усъвършенстване на човешкия дух и воля? И ако разказах всичко това, направих го от желание до обгърна с поглед неразгадаемата черта, отделяща само с една крачка горчилката на живот от бленувания покой на отвъдното. Тази крачка, която само най-изтерзаните души правят сами…
Въпреки всичките ни усилия “смъртният идол” на поета Христо Банковски ще остане вечно неразбран, необяснен и загадъчен като мъдрото тайнство на смъртта. Защото за нея се иска притежание на друг разум, който живите нямат. С него са дарени само прекрачилите отвъд, сред които е и светлият страдалец Христо Банковски”.
Да, бяхме още в зенита на “светлия хоризонт” на комунизма и не можеше да се говори за душевни страдания, депресия, самоубийства, насилническа смърт и пр. Отнесеше ли се подобно деяние като това на Банковски към тази зорко пазена идеологическа догма, означаваше признанието, че те могат да бъдат валидни за обществен строй като комунистическия. При все това искам да завърша с един цитат от приятеля му Рангел Златков, взет от отзива му за Христо Банковски във в. “Пулс”, бр. 11 от 16 март 1982 г. (Христо е роден на 8 август 1937 г. и умира на 22 май 1976 г.). Тогава Христо пита Златков: “Какви добрини направи днес?”, а Златков отговаря шеговито: “Добрини малко - лошотии колкото щеш”, след което Банковски добавя: “А Демокрит е казал, че човек трябва да бъде добър или да подражава на добрите…” В своя спомен Златков казва: “Такъв беше Христо Банковски - талантлив в отношенията към хората, обичлив. Често ние, неговите приятели, си казвахме: “Да имаме Банчовата доброта!” За него добротата беше неизчерпаема, защото винаги се усъвършенства, придобива нови измерения съобразно епохата и времето. Но към нея трябва да се стремим. За Банчо максимата беше: “Вграждай себе си в добрини”. И още е казвал Банчо за келнера, когато носел бутилка с вино:
- Човек не трябва да прави само добро, но и да го прави добре…