Разговора води Диана Димих

Този разговор с писателя Николай Хайтов се състоя през ноември 1978 г. Както ще се увери читателят, в него няма “еретични” мисли, но така си остана непубликуван. Единствено Българското радио го включи в златния си фонд. Днес никого не шокира защитата на националните ни традиции, болката от безразсъдното им погубване. Но тъй ли беше през онези години? Тогава даже навеите на безобидни критични нотки се схващаха като белег на несъгласие изобщо и се отбягваха като чумави, за да не предизвикат верижна реакция.
Тогава нямахме право на нашите християнски обичаи и старите ни църкви пустееха край селските друмища. Няма да забравя как през петдесетте години на ХХ век баба ми Люба Кюркчиева-Стойчева, бивша учителка по френски и математика, криеше запаленото си кандило в ъгъла. Пред него изпречваше подвижната виенска закачалка, натрупана с дрехи, за да не проблесне светликът през прозореца (отсреща беше кюстендилската Съдебна палата). Възпитала много поколения българи, евреи, турци, цигани и арменци, в залеза на живота си тя се страхуваше да не загуби пенсията си от 43 лева заради вярата си в Бога.
От същия род беше и дългогодишният страх на редакторите, пък и на всички нас, които пишехме под сурдинка. Това интервю с Николай Хайтов е свидетелство за “бдителността” на медиите - да не допуснат несъзвучие в стройната хармония на тогавашното единодушие (по-скоро - овчедушие).

Диана Димих

- Големите писатели винаги са стояли на страната на справедливостта, били са защитници на човешкия разум и достойнство. Нашата литература още от времето на Черноризец Храбър е воювала за висок обществен и нравствен идеал. Добива ли нови акценти мисията на твореца в съвременното общество?

- Тя се запазва във времето горе-долу една и съща: да ратува за прогреса, най-общо казано, за правдата и човещината. Това и в наши дни си остава в сила. Хората на перото открай време заслужено, според мене, имат мисията на авангард на човешката мисъл и чувство, на знаменосци на напредъка.

- На какво смятате, че се дължи порасналият напоследък интерес към документалното и мемоарно четиво?

- Това произтича от видоизмененията в нашия живот. Неща, които вчера са били в сила, днеска ги няма: и в бита, и в обществото, и в стопанството, и в човешката душа включително. Менят се понятията в главата на човека, в съзнанието, менят се думите, мени се езикът - всичко тече като река. Най-общо казано, ние отиваме към технизация не само в живота, но и в духа. При това голямо развитие на науката като че ли хората станаха по-рационални. Бих казал - и по-скептични към художествените истини, което се изрази в неочаквано избухналия интерес преди около двайсетина години към документалното четиво - т.е. онова, което е документ, в което няма никакво съмнение. Не знам дали това е единствената причина: че ние живеем в един рационален век и хората се доверяват на документа повече, отколкото на човешката фраза. Може би художествената литература изживява своего рода инфлация: все по-малко й вярват.

- В такъв случай литературата на факта може ли да се смята като отдръпване от класическите художествени жанрове?

- Не бих казал, защото те си запазват, макар не изцяло, своя читателски контингент. Просто документалната литература в момента има превес. Може би утре няма да е така. Сигурно ще има връщане към класическите жанрове (поне така се говори). Не е чудно това да стане и то би било здравословна реакция спрямо технизацията, която вече взе да ни задавя в известно отношение и започваме да чувстваме носталгия към духовните стойности.

- Сега, близо 1300 години след основаването на българската държава, си струва да помислим за всичко онова, което носи името традиция. Нашият народ оцеля през вековете със своите празници, със стародавните народни обичаи. Но къде се изгубиха те в нашето съвремие? Не решихме ли твърде прибързано да се отречем от тяхната вълнуваща красота и опора?

- Напълно уместен е този въпрос. Традицията бихме могли да я оприличим на броня. Това е убежището на нашия народ през столетията, когато е бил под османско владичество. Традицията му е давала възможност да се събира, да се чувства като една общност с дълбоки корени. Няма народ без традиции. Такъв народ изобщо не е народ! Напоследък някои от нашите традиции бяха пренебрегнати заради това, че били обременени с прекалено много религиозни, по-точно християнски елементи. Но покрай това, от една прекалена мнителност, даже когато няма никакъв религиозен подтекст, ние се отвърнахме, меко казано, от някои традиции, зарязахме ги и се простихме с тях.

- През 1958 г. като издание на БАН излезе Вашата книга “Село Яврово”, в която изследвате празниците в родното си село. Бихте ли казали какво е съотношението между обичаите с религиозно съдържание и останалите?

- Установил съм точно, че от 156 традиционни празника, които се празнуваха в моето село, само седем имаха някакво християнско съдържание: Коледа, Великден и още няколко. Даже Коледа не е чисто християнски празник. Другите са спонтанно възникнали, в някои от тях има езически елементи, но те отдавна са загубили своята религиозна стойност, ако изобщо са я имали. С течение на времето са така отшлифовани, че са се превърнали в празници на народната жизнерадост… Има един обичай на Заговезни, когато се върти халвата. Тогава младите хора в рода, в семейството, в къщата искат прошка от най-стария човек. Ако има грешка, да има и прошка. Но ето че и на този празник, който няма никакъв религиозен подтекст, а е от чисто морално естество, му беше обърнат гръб и даже се гледа на него с известно подозрение, въпреки че няма защо… Има празници, свързани с прослава на реколтата, с благодарност за родитбата, за берекета, които в никакъв случай не трябваше да ги изтърваваме и биха могли съвършено спокойно да се врежат в нашия живот и да продължават да съществуват.

- Значи смятате, че не е късно да спасим от забрава нашите народни обичаи?

- Някои от тях наистина не знам вече дали е възможно да бъдат възстановени, но има други, които все още са живи. Никога не е късно един обичай да го затрием, но не винаги можем да го възкресим. Сега е хубав случай за това да спасим от забрава, както Вие се изразихте, някои български обичаи. След три години ще празнуваме 13-вековния юбилей на българската държава. Това ни задължава с по-голямо внимание да се отнасяме към традиционните празници, за да не допуснем да си отидат на права Бога, както се казва, някои от тях, които напълно основателно биха могли да останат да ни служат и да ни обогатяват духовно и сега.