НЕУСТРАШИМ ВОЙН И НЕПОПРАВИМ ДОН КИХОТ

Тодор Коруев

Книгата „Гладиаторът Хайтов” от Елена Хайтова е втората й книга за знаменития й баща. Първата „Баща ми - най-дивият разказ” също се докосва до битката между доброто и злото, както характеризира творчеството си народният писател, но тази, втората, като че ли е посветена изцяло на битките, страданията и победите на големия писател. Ще направя едно отклонение, за да подчертая, че не само Елена, но и синовете на Хайтов - скулпторът Александър и архитектът Здравец, правят усилия за увековечаване на баща им (те в камък и пластика, тя в книгите си), както и за запазване спомена за него и за битките му.
За писанията си Елена Хайтова има много окуражители, като родопчанинът Дичо Узунов, който й пише: „Радвам се, че все повече и повече се оказваш достойна дъщеря на достоен и мъдър баща. Радвам се и за това, че привилегията да бъдеш дъщеря на голям българин, писател, хуманист, за теб е повече задължение да браниш неговите идеи. И да разпознаваш отродените и отродителите от всякакъв сорт и ранг, и да ги бичуваш с острото си перо.”. Не случайно цитирам писмото на адмирала от родопското село Арда до края, защото става дума за отродените и отродителите. А Хайтов най-мрази тия, които посягат на отечеството. Сякаш ни казва: „Запомни, никога не оставай безучастен към битките, които засягат родното!”. Писателят има много врагове, и измежду писателите колкото щеш, а и завистници дал Бог у нас и сред небогоизбраните. Можеше да прости някога някому, но не си е позволявал никога да пожали тия, дето хулят България. Тогава го обхващат „гроздовете на гнева” и няма сила, който ще възпре и перото му, и гласа му. Хубаво го е казала Елена: „Себе си беше прежалил в битките, даже и той се нахъсваше в тях.”. Но умееше да прощава обидите, когато Отечеството трябва да се постави над дрязгите и литературните крамоли. Много жлъч имаше в разправиите между него и Анастас Примовски, продължили десетилетия, но Хайтов загърби миналите обиди и прегърна стария родопския книжовник. Събра ги общата тревога от обезбългаряването и отродяването на родната планина. Прости му дори това, че Примовски бе подписал най-отгоре писмо на родопчани „до горе”, в което се възразява срещу награждаването на „Диви разкази” с Димитровска награда, защото щяла да принизи „действителната идейна и художествена стойност на редица литературни произведения, създадени в миналото и сега за Родопа и нейното население, още повече, че няма необходимите качества, за да я утвърди времето в съкровищницата на родопската литература…”
Но Николай Хайтов не бе човек, който ще си остави магарето в калта (няколко пъти в книгата си Елена ни среща с поучителни магарешки истории, произтичащи както от творчеството на писателя, така и от неговите сблъсъци). „Сега на едно магаре ще отстъпиш, утре - на друго, а землището е пълно с магарета, научиш ли се да отстъпваш, яка ти душа!” - това е от разказа „Среща с магаре”.
Николай Хайтов живя живот „битка”. Да си припомним за какво воюваше Хайтов, та си въдеше толкова много опоненти, а някъде и големи противници - за българската гора и екологията, за българския език, за истината в историческите и краеведските съчинения, за костите на Левски, за недопускане на отродяване и турцизиране сред българите мохамедани и още и още. Но ако в тия битки има засегнати и грешниците се възправят срещу него - били те властимащи, били учени - филолози и историци, защото по някакъв начин са докачени, то дори с българската народопсихология не можем да си обясним чудовищните измислици като патологичните обвинения, че е едва ли не преписал и откраднал „Диви разкази”, че е влязъл с взлом в дома на Яна Язова и е отмъкнал ръкописи. След 10 ноември 1989 г. клеветничеството срещу Хайтов избухва като гейзер. Неговият питомец Свилен Капсъзов обвини в „Култура” писателя „в легионерство и симпатии към фашизма, в рязане на партизански глави и какви ли не още клевети”. Дойде време, че който от хулителите му, когато се почешеше, можеше да извади от гнусното си тяло пожълтяла изрезка от „Работническо дело” - читателско писмо от 1950 г., в което клеветник бе заръфал Хайтов заради някакви приписани му грехове като лесничей. Разбира се, не се и споменаваше, че Косена Панева - една почтена журналистка, бе направила проверка и бе оневинила напълно „Горския” и изобличила злословника. Но друг по-рафиниран, Радой Ралин събра подписка на т.нар. интелектуалци, в която навърза и 55 писатели. В изложението Хайтов е обявен за самозванец и обвинен, че е посягал на частни ръкописи и държавни архиви, че е обрал Яна Язова, че е злоупотребявал със служебното си положение, че е бил осъждан за злоупотреба, че е бил легионер. Правилно е постъпила Елена Хайтова, като е публикувала целия текст на протокола и на декларацията от 22 май 1990 г. на Управителния съвет на СБП, на който се разглежда „случаят Хайтов” и се вижда как е скалъпено писмото и как един по един подписалите се отказват от него - били измамени. Така поредните лъжи са разобличени.
Силата на книгата е не само в есеистичните страници, в които виждаме Хайтов през очите на дъщеря му, но и в документалността. С протоколи, писмени свидетелства, спомени и др. авторката дава отпор на хулителите. А другото й оръжие са писма, отзиви, изказвания и публикации на писатели, журналисти или просто читатели, които въстават срещу обвиненията срещу любимия писател.
Николай Хайтов е силен като героите си - властелини, войводи, комити, дори обикновените планинци бяха мъже отвсякъде, бяха наясно със себе си, със света и с Бога. Нито е безгрешен, както и те. „Мъж и артисва за още един… Писателят крачеше сред непроходимия лес от хулители и зложелатели. Повечето от тях предпочитаха да тъкат лъжите си на тъмно - като къртове, които не смеят да излязат на слънце.” - пише Елена и напомня за словото му - ятаганено, рязко и правдиво, сечащо, но справедливо. Другаде сравнява оръжието, с което Хайтов се защитава от легиона отрицатели, не с ятаган, а с неокастрена сопа в ръцете му, която дори сега, когато е в отвъдното, ги стряска. Май тук Елена не е права - Хайтов вече близо 8 години го няма, а завистта още гризе едни и други нечисти съвести, някои от тях просто не могат да избродят блатото на своята злоба и дрънкат старо дайре, други търсят под вола теле. Но роякът оси още се върти около Хайтов. Все ще се намери някой да раздухва загасналото огнище на омразата - било Екатерина Томова, било Велислава Дърева, било Петър Величков или Богомил Герасимов… Едни продължават да ругаят големия писател, други предъвкват овехтели обвинения, трети подхвърлят ехидно нелепости. Така, че и битките на Елена и братята й, на Жени Божилова май няма да свършат скоро. Има хора, които нямат срам от Бога и не желаят да подпишат примирие. Докато беше жив Хайтов, беше лесно. А го е наплюл някой, ще си речете: „Хайтов няма нужда от защита, той сам ще се защити!”. Но него го няма. Писателското съсловие си мълчи. Защо ли?!


Елена Хайтова, „Гладиаторът Хайтов”, изд. “Захарий Стоянов”, София, 2009.