ЧОКА
Това се случило през турско време, разказваше ми възрастната Томица Консулова от село Солища.
Баба й Чока Сивкова Узунова била лична мома, не открай, а от първите селски моми. Стройна като перелишка ела, боровинковите й очи - пъргави като ручеи. И много работлива - ръцете й не знаели какво е да се скръстят. Затова я бендисвали ергенашите. Даже и песен съчинили:
- Чоко, черноко момиче,
не метай севдьо на село,
ам си я метни на мене.
- Юначе лудо и младо,
как да я метна на тебе,
ни сме сас тебе роднина,
твоя и моя майчица -
две братовчедки от по брат,
а ни сас тебе - повторни.
- Чоко, черноко момиче,
дебела овца дост нема,
дълбоко море брод нема,
хубава мома род нема -
та и ни сас тебе роднина.
Загалили се Чока и Стою Василев Узунов от Тела. Сгодили се, ала Стою си живял в Тела, където помагал на баща си да гледат триста овце. Опашките не били малко - трябвало да се напасат, да се издоят, да се острижат… Тая година били на паша в Беломорието и там Стою го налепила маларията. Пожълтял, отслабнал - нито ял, нито пил. А на хубавото всеки хвърлял око. Майка му веднъж била на пазар в Широка лъка и като се върнала, му казала: “Стою, вземи, син, да се ожениш, че искат да ти открадат годеницата!” “Майко, как да се оженя сега, като се треса от маларията, нека премине, тогава…”
А солищенските ергени ги е доядявало - защо Чока ги отбягва, те не са ли каматни, та тя харесва другоселец.
Преди Стикълския разклон е била Димковската къща - построили я край селото, за да са по-близо стопаните до имотите си, а овцете - до пашата. Там живяла Мата, вдовица с четири деца - три момчета и момиче. Колю и Тасо били малоумни, или както им викали тогава - хандавалии. По-свестен бил Горчо. Няколко солищенски ергенаши насъскали Колю да открадне Чока. Било неделя - пазарен ден в Широка лъка. По пътеката Чока тръгнала заедно с майка си и леля си. Купили едно-друго - газ, олио, сапун, и трябвало да се върнат. Колю видял, че Чока слиза на пазар и рекъл на Тасо:
- Бате, Сивковска Чока е в Широка лъка. Хайде като се връщат, да я издебнем и отсурнем!
Тасо се съгласил, Горчо - също. Само трябва да следят - когато се подадат отдолу, да изрипнат на завоя и да я отмъкнат в къщата. Така и сторили. Изпречили се тримата на пътеката с удължени сенки от наклоненото на запад слънце - майката и лелята писнали, Чока отстъпила три крачки назад, наоколо било пусто и безлюдно, нямало кой да ги чуе. Писъкът им, безпомощен и неясен, се блъснал в баирите, полюлял върхарите на дърветата и затихнал безответно. Колю и Тасо хванали и държали Чока за ръцете, а Горчо вървял зад тях. Момата се дърпала, та се скъсали ръкавите й. Плакала, но срещу три мъжки сили какво е могла да направи. Въвели я на втория етаж. Мата, майката, я нямало. Но дъщерята Недялка била там.
- Сестро - обърнали се братята, - ти оставаш с Чока, а ние ще струпаме дърва пред портата, та ако дойдат техните, да не могат да влязат.
Първият кат на къщата бил дървалник. Запънали вратата със сирмьо, пренесли всичките дърва. В това време Чока стояла сгушена в ъгъла на една от стаите, треперела като уплашено врабче, но имала вътрешно спокойствие, че близките няма да я изоставят, че първите й братовчеди ще сколасат да дойдат навреме и я освободят. Братовчедите й затъкнали пищови и касапски ножове в силяхлъците си, а в ръцете стиснали балтийки.
Чока, съвзела се от вцепенението и уплахата, продумала на Деля:
- Лельо Дельо, аз съм ваша. Недей да седиш да ме чуваш, ами дай да работя нещо - не съм свикнала без да шетам. Да сваря вечеря или кравата да издоя. Донеси ми майкините ти стари дрехи - че с тия, моите, гиздилните, не мога…
Деля й повярвала и отишла да търси терлици, кърпа, гришка… А долу братята трупали и трупали дърва и затискали цялата, макар и паянтова, порта. До къщата имало залепена сая за овцете. Чока зърнала малкото прозорче, което извеждало на покрива на саята. Когато се приближила до джамлъка, братовчедите вече били там, дали й знак и помогнали да се измъкне. Оттам се озовали на Солицки връх. По същото време майката и лелята на Чока задумкали със сопи по вратата:
- Колю брей, отвори, керата, къде ми дяна чедото? Чуваш ли? Като влезна, ше те утрепа от бой!
Когато чула тупурдията, Деля се върнала в стаята, където оставила Чока и какво да види: момата изчезнала яко дим. Ни вест, ни кост от нея. Рукнала братята си - търсели я под леглата, ала… А ударите по вратата се сипели един след друг, за да отклонят вниманието на похитителите върху себе си и за да могат братовчедите и Чока да се отдалечат от Димковската къща.
- Главите ви ще строшам, дайте си ми чедото! - викала припряно и дрезгаво Чокината майка. - Само да я омърсите! Да му мислите, кучета ниедни!
- Няма я Чока внетре! - отвърнал Колю. - Чакайте малко. Дървата… Ще видите…
По това време бащата на Чока и мъжът на леля й били в Беломорието. Трите жени се събрали, ала ги било страх да преспат в къщата си. Наблизо имало киречница - там пренощували, кой ще се сети, че в нея са се наврели.
Колю Димковски, изпуснал вече Чока, същата вечер се бернал та право при Дечо Теньов, който имал мерак на момата. Егрекът му се намирал в местността Дльогите важе.
- Дечо бре, запри кучетата, да та питам нещо?
- Кой си ти?
- Димковски Колю.
- При тебе ли е Чока, брате?
- Тя ако е при мене, белким тебе ще я дам? - подигравателно отговорил Дечо.
Колю подвил опашка като бито куче и се прибрал. А Стою, когато научил, че откраднали годеницата му, завел дело в турския съд.
- Господин съдия, той, Димковски Колю, ми отсурна годеницата - сега да ми плати обезщетение!
- Добре - казал съдията. - Ще го осъдим както си е по закона. А тебе те питам - ти приемаш ли си годеницата?
- Не да е крадена, а по две деца да носи под мишниците, господин съдия, пак ще си я взема!
Тогава съдията, удивен от любовта на Стою към Чока, се приближил към него, вдигнал ръка да го поздрави, потупвайки го по рамото, а Стою си помислил, че ще го удари, стреснал се и треската тутакси му минала.
Стою Узунов бил лечител. Намествал изкълчено. Правил длаги и оправял счупени ръце и крака. Натърквал лоши рани с джендем-таш. С клещи вадел червиви и разклатени зъби. Оженил се той за Чока, която му родила четири деца. Най-бързо се изцелява чужда болка, най-бавно - свой кахър, мислел си Стою и разбрал, че до края на живота си няма да се изцери от най-сладката болест - любовта, която изпитвал към Чока, макар че и тя му отвръщала със същото чувство, с взаимност и топлина.
А когато починал, негова братовчедка със запалена свещ до главата му шепнела:
- Стричко льо, близка роднина,
хубав ти спомен остана -
от турци и от кавуре,
кой откъде се зададе,
та си за тебе питаше:
“Къде е Стою Узунов,
да ида да ми помогне!”
