Бойко Беленски

1.

Есента се изниза лист по лист заедно с мъглата. В очакване на зимата, вече седмица, резливият въздух изглеждаше прозирен. Но от два дни отново заваля. Земята, растенията и червеите обичаха дъжда. Висшите същества го намразваха, щом прекаляваше със своето изобилие или им погаждаше лоши номера.
В продължение на хилядолетия хората са ръководели живота си по звездите и са се доверявали на врачки и знахари, затова пъпната връв с мистичното бе неимоверно здрава. Отвратителното време отприщи първата грипна вълна и пред здравния кабинет на Вотил Мрожек, в столичния квартал „Хладилника”, се изви опашка от кихащи, кашлящи и подсмърчащи хора. В билковия рай на народния лечител настана небивал подем.
Този ден, поради наплива на клиенти, Вотил почти нямаше никаква възможност да мисли как ще прекара вечерта. Единственото му желание бе да се прибере вкъщи, да вечеря и да се излегне на дивана пред телевизора. Днес върволицата нямаше край. Само двама болни не се явиха за записания час, но затова пък поне петима редовни пациенти доведоха извънредно свои родственици и познати. Едва ги вмести между протестиращите. Така се принуди да отложи прегледа на трима души за следващия ден. Сутринта щеше набързо да ги преслуша и да поеме към другия офис в Пловдив. Графикът се нарушаваше, но какво да се прави?! Искаше да не връща нуждаещите се, да помогне с каквото може на всеки. Пък и парите си бяха пари! Раздаването и прибирането го довеждаше до изнемога.
Когато приключиха, едва се държеше на краката си. Лена отчете приходите, взе лаптопа, за да архивира показанията, и тръгна. А той остана да заключи. Отново влезе в малката стаичка, която използваше за личен кабинет и почивка. Със задоволство започна да сортира банкнотите. В този момент, приведен над пачките, наподобяваше Дикенсов герой, един същински Скруч(1), станал пословичен със своето сребролюбие. Прибра оборота в сейфа при останалите, невнесени още в банката пари, облече се и се насочи към антрето.
Един офис, особено в тези смутни времена, трябва да бъде надеждно защитен. Мрожек се беше погрижил за това. Намали до полуздрач осветлението в помещението и се приближи до панела на алармата. Точно когато се канеше да набере кода за включване на системата, външната врата с трясък се отвори, а гневен глас предупреди:
- Полиция! - и го призова да вдигне ръце.
Нашествениците незабелязано се бяха промъкнали зад гърба му. Изненадаха го. Имаше не повече от секунда да анализира ситуацията и да реши как да се държи, какво да предприеме, но неканените гости не му оставиха шанс за грешен ход. С периферното си зрение забеляза тъмни силуети с бронежилетки, маски и очила. Облечени в черно от горе до долу, натрапниците приличаха на водолази. И оръжия с насочени дула. А ако не бяха истински полицаи?
В очите му изригна ужас, вълна от истинска паника, която го сграбчи за гърлото. Втренчен в нападателите, той се опита да си обясни тяхната поява. Мощен лъч на фенерче го заслепи. Всичко това инстинктивно го накара да се свие и изкрещи, но силен удар в гърба осуети намеренията му за безсмислена отбрана. В помещението имаше три паник-бутона, единият от които се намираше на таблото пред него. Можеше да се протегне или да залитне и да се облегне върху клавишите на алармата, но се чувстваше скован, направо парализиран.
Бавно се завърна в действителността, в света на насилието и мъката, бруталността и безутешната болка. Бутнаха го назад и прекрачиха във фоайето от зелен мрамор, който фосфоресцираше в полумрака. Нашествениците изглеждаха гневни и зли. Подчини се овчедушно. Интериорът почерня от чернодрешковци, които плъпнаха като хлебарки в осветена стая. Дулата на оръжията метяха района пред тях. Бяха все млади мъже с превъзходна физика - яки, здрави, надъхани. Те изпълняваха всичко синхронно, като по команда. В своите черни облекла приличаха на грабливи нощни птици, само дето не можеха да летят. Вотил въобще не си падаше по униформени и унифицирани хора. Наподобяваха му микроби. Цял живот се беше борил срещу тях, уж с мисъл за здравето на околните, а ето че попадна под властта им.
Приемната бе твърде малка за пациенти. С появяването си бабаитите я направиха направо компресирана, сякаш изсмукаха въздуха между четирите стени. От стъпките им порталната врата, която водеше към вътрешността на офиса, започна да звънти.
- С какво съм заслужил тази чест? - попита с разтреперан глас.
- Млъкни! Върви! Обърни се! - къси, смразяващи команди.
Мрожек се взря в маската, покрила лицето, без да знае това, което скоро щеше да разбере. Само очи, зъби - криви, пожълтели, и венци… Потрепери.
Чертите под качулката бяха остри и дръзки. Това доказваше и гласът - рязък, властен. В поведението на силоваците имаше високомерие и предизвикателство. С всяка пестелива дума и жест те изтъкваха своето превъзходство. В демонстрираната бруталност имаше заплаха, а в заплахата - бруталност.
Вътре приятните и неприятни миризми се боричкаха, бяха се вплели ведно и наподобяваха прозрачна преграда, която внушаваше, че прекрачваш в някакъв мистичен свят на аромати и билки, които поглъщаха и замайваха.
- Гледай ни в очите!
Очите на старшия бяха толкова тъмни, че ирисите и зениците се сливаха. Те бяха това, което пронизваше и разтреперваше. Студени, безпощадни, пробождащи… Смразяваха.
- Затвори си устата и никакви въпроси повече, за да не получиш приклад в зъбите. И без необмислени, резки движения, защото ще ти се случи фатално изживяване!
Думите дращеха съзнанието, забиваха се надълбоко като пирони в чамова дъска. Кимна - знак, че е разбрал. Бе уплашен. Накрая се престраши и попита с някак гузен, приглушен глас:
- Какво е това недоразумение? Аз съм магистър по кигон, ученик на доктор Чоу, който е основател и президент на Академията за лечителски практики „Изток-запад” в Сан Франциско.
Още през две хилядната година американският президент Бил Клинтън бе взел при себе си доктор Чоу в петнадесетчленната комисия към Белия дом за спомагателна и алтернативна медицина.
- Без обяснения! Става дума за полиция, а не за полюция! - провинциалният акцент разяждаше думите.
„Недоразумение”. Странен евфемизъм за бруталното нахлуване и възможните безчинства в неговата „светая светих”. Всичко представяха така, сякаш го бяха спипали с подкуп в ръцете.
Маските изглеждаха безизразни, но респектиращи. Двама от качулатите полицаи бяха с картечни пистолети „Шипка”, двама с калашници със сгъваем приклад, единият с помпа, чиято марка от пръв поглед трудно можеше да се определи. Невероятно разнородие!
- Значи това е добрият самарянин, който съдира по три кожи от пациентите си?! Къде е дрогата? - попита стоящият най-близо до него.
- Чакайте, в какво ме обвинявате?
- В наркотрафик, в укриване на данъци, в каквото се сетиш…
Системата уж бе създадена да работи и да намира виновниците за виновни, а не невинните за невинни. В случая обаче важеше: „Виновен до доказване на противното!”

В този момент сякаш отново си даде сметка за присъствието им в офиса. Бруталността им го превърна в охлюв, малко преди да бъде настъпен от човешки крак. Да, прави бяха някои, като твърдяха, че светът се състои от хора, които временно са зад решетките, и други - които временно са на свобода.
- Ама…
- Никакво „ама”!
В кабинета имаше скелет, който потракваше с костите си поради хлабавите връзки, и плакат със скелет, нашарен с червени невралгични точки; икона на Св. Николай Чудотворец, а също така изображение на Буда, изродил се като многорък Шива. Старшият спря пред голям медицинска шкаф, в който като оловни войници в редички бяха подредени еднакви шишенца. Отделните серии се отличаваха само по надписите върху етикетите. Взря се и попита:
- Това ли е дрогата?
- Моля?
- Какви наркотици предлагаш?
- Дрога може да бъде всяко растение. Ние продаваме само билки.
- Ще видим. Трети - обърна се към близкостоящия, - вземи по една мостра за проби. Анализът ще покаже с какви забранени вещества търгува…
През това време вторият човек в екипа незабелязано постави микрофони на достъпни, но скрити места. Лечителят беше с гръб, въпреки това прозря коварния ход, но нищо на каза.
Другите започнаха обиск. Те тършуваха в някаква трескава възбуда, сякаш не търсеха наркотици, а съкровища. Пипаха грубо и дръзко. Маскираните жадуваха за хаоса като обект за тотален контрол, хаоса, който демонстрира силата като арбитър за собствените си правила. Определено знаеха какво търсят, но не го откриваха. Тарашът бе като бягане с препятствия между намерението да се натъкнат на нещо, да изровят някакви доказателства, и желанието да не се опозорят. За по-малко от половин час офисът бе разчесан със ситен гребен. Да, точно „разчесан”, а не вчесан, защото външният му вид не само не бе се подобрил, а изглеждаше като тупирана перука, изложена на торнадо.
По средата на челото на шефа се бе появила дълбока бръчка. Тя бе скрита заедно с цялото му лице под качулката, но Вотил разбра, че нещо не е наред. Спецполицаите припираха. Още малко и съвсем да изпуснат нервите си. Щяха да започнат да събарят и трошат всичко по пътя си, но така едва ли щяха да се впишат в ролята на решителните и безкомпромисни ченгета.
- Къде е касата?
- Нямам каса.
- Ще те оставя в ръцете на Рижик! - в заканата се четеше жестокост, която те кара да потръпваш.
Рижик - четвъртият от екипа, наподобяваше повече хищно животно, отколкото човешко същество. Той или беше руснак, или имаше червеникава коса. Когато го чу да говори, макар да беше с маска, Вотил се убеди, че е прав и за едното, и за другото.
Мрожек не пушеше, но помоли за цигара - сигурен знак за стреса, който се опитваше да прикрие. Така нареченият Трети му подаде кутия. Пушеше „Лъки страйк”. Най-трудно за Вотил бе да спре ръцете си да треперят - дали от страх, или от гняв, не можеше да се каже.
- От теб няма да стане актьор - заключи Отзивчивия, както той го назова.
На стените имаше картини. Те внушаваха усещането за личен избор, за собственост. Бързо откриха сейфа, прикрит зад натюрморт в малката стаичка.
- Ще лъжеш, а? - изръмжа старшият.
- Шифърът? - ръгна го с дулото на автомата най-близко стоящият.
Разбра, че повече няма смисъл да шикалкави, и им помогна да отворят вратичката. При вида на подредените пачки очите им блеснаха.
- Конфискуваме ги като доказателства за твоята незаконна дейност.
Когато сейфът зейна празен, старшият попита:
- Къде са записките от доверителните сеанси?
Мрожек се вгледа изпитателно в проницателните очи, осъзнал, че полицаят е наясно с много повече неща, отколкото даваше да се разбере.
- За какво са ви, за да шантажирате пациентите ми ли?
- Шантажът май е твой специалитет.
„Те знаят всичко за мен” - помисли си с тревога и изпита смътното чувство, че е предаден. Случайно ли беше, че го сгащиха сам, точно когато си тръгваше, малко преди да включи алармата? По-ранното излизане на Лена с лаптопа бе малшанс за тях и късмет за него.
- Не водя картотека.
- Не ми се прави на умник - изстреля на развален български Рижик и го ръгна с дулото на оръжието си в слабините.
Преви се от болка и изкрещя.
- Наясно сме, че имаш досиета. Искаме ги! - настояваше старшият с глас, зареден с отчаяна алчност, която сковаваше и довеждаше до състояние, близко до амнезия. Гласът бе събрал ведно досадата и търпението.
Петият, чиято страст бяха ритниците и парализиращите удари, а не електронната техника, се приближи до компютъра и го огледа, както чукча оглежда космически кораб.
- Може тук да е складирал папките - умно заключи той. - Да го вземем, а? Имам приятел виртуоз, който се разхожда по клавиатурата и изтръгва от нея музика като Шопен.
Винаги има компромис и някакво начало, което бележи завой или неочакван възход.
- Да, ако съществува осъвременен архив, той трябва да е в компютъра - заключи вещо шефът.
Въпреки това помещението бе обстойно обследвано, метър по метър, и фотографирано. След това започна сортирането на всичко намерено, а най-ценното отделиха.
- Значи нямаш досиета?
- Нямам.
- Така да бъде. Не ни оставяш друг избор, освен да ти повярваме, нали така? - попита шефът.
Вотил само сви рамене.
Приготвиха се да тръгват, но не го подкараха със себе си. Никой не дава доброволно шанс на противника си. Не е нито препоръчително, нито безопасно. Нещо мътно имаше около този обиск. Следващата фраза обясняваше поведението им:
- Ако си разумен, появяването ни би било без всякакви последици…
Иззеха парите, прибраха всичко, което им хареса, без опис, като му обясниха, че бизнес, който добре се развива, се нуждае от корекции, иначе хорската завист ще го погуби. Ето това се казва „престъпление по служба” - помисли си той. Според психиатрите, всеки полицай е готов престъпник, защото не винаги успява да се справи с желанието да погази закона, а най-много възможности за изкушение се предоставят на униформените.
- Не ви се сърдя за посещението, момчета, това ви е работата… Сам съм си виновен за стреса… Мислех си, че това, което се разигра, го има единствено във филмите или само на другите хора се случва. А ето че и мен сполетя…
- Да би мирно седяло…

Нищо случайно в живота не е случайно, но пък единственото сигурно нещо е, че нищо не е сигурно.
- Видя ли физиономията му? - попита някой от групата, щом тръгнаха към очакващия ги автомобил. - Само дето не се насра от страх.
Когато инквизицията на присъствието им остана зад гърба на Мрожек, той въздъхна тежко, не толкова от облекчение, колкото поради напрежението, което се бе стоварило върху му като снежна лавина. Трябваше му доста време, за да преодолее шока. Ярък неонов надпис запримигва в съзнанието му: „Нарочен си. Бъди внимателен!” В България винаги трябва да си нащрек. Иначе ще те изнудват: я данъчни, я катаджии, я псевдоинспектори, я дребни бандити, я обиграни рекетьори. Единственото спасение е да не попадаш в полезрението им, но с мащабите на своята дейност Мрожек бе уязвим. Съдба. Навярно, за да си напълно щастлив у нас, не трябва да се открояваш над останалите. В хамелеонщината беше истинското спасение. Вотил владееше мимикрията, имаше тази дарба, но навярно вече беше твърде късно…
Прибра се грохнал вкъщи. Изглеждаше безнадеждно състарен. Лицето му имаше пепеляв цвят.
- Какво се е случило? Защо се забави? - попита плахо жена му.
- Имах неочаквано посещение.
- Приятно или не?
- Нима набегът на качулати барети може да бъде приятно изживяване?!…
- И какво искаха?
- Да ме уплашат.
- Май добре са се справили.
- Изпълняваха някаква поръчка.
„Тъй или иначе всичко вече е минало” - мислеше си той. Но грешеше. Именно с този обиск започваше теглото му.

Герой на Дикенс от „Коледна песен”, известен със своето скъперничество