ФЕВРУАРИ
ФЕВРУАРИ
Последната бъчва от твоето вино, дядо.
След това времето ще я търкулне надолу,
по оня баир, дето гроздето става най-сладко,
дето сега кокичета са наболи.
Последната жълта ракия от твоята, дядо.
Запалена, тя гори като синя слама
и се оглежда в дъното чак на кладенеца.
Но тебе, дядо,
вече
за вечно те няма.
Остави ни лозето - да го копаем, додето
ръцете ни помъдреят досущ като твоите.
Лозите да пият слънцето и небето,
а ти да гледаш
и да ни учиш
отгоре.
Глуха остана къщата, празен хамбарът.
Мишки ровят стените - ще ги съборят.
Нощем чужди котки прескачат дувара.
Тъжен и буренясал немее дворът.
Последната чаша, дядо.
Полето е синьо
като очите ти
и в тях се е плиснало.
Ще пием пак от твоето тежко вино,
когато се видим там, дето
Господ
е близко.
СПОМЕН ОТ СЛЪНЦЕ
В миг неочакван тишината
с воал от нежност ме прегръща.
И аз си спомням всяко лято
във дядовата селска къща.
На двора слънчевите капки
за миг застиват сред лозите -
приличат на усмивки кратки,
сред къдрици зелени скрити.
Сестра ми през полето тича.
Като я гледам отдалече,
на слънчогледче ми прилича,
най-слънчевото слънчогледче.
А дядо ми коси на хълма.
Косата бляска в маранята.
Ръцете му - корави възли -
на възел връзват необятното.
И после дрехите на дядо
миришат на зелено пладне.
Усмивката му пак е млада,
последният откос щом падне…
Мен спомените ме обичат.
Това е моето наследство -
наяве и насън да тичам
сред слънцето на свойто детство.
ЛЯТО
На баща ми
Защо пак си спомням за селските нощи през лятото,
когато звездите завиват дуварите каменни,
когато в съседите чухалче чуха, когато
саята е пълна със бали от слънчева слама.
Защо пак петите ми боси боде детелината
и погледът бяга далече над сънните хълмове,
ятата защо пак се готвят на юг да заминат
и цялото село ухае на ниви ожънати.
Аз пак се протягам на пръсти да стигна до гроздето,
асмата обаче е непостижимо висока.
Тогава решавам отзад да се скрия, във лозето
и само след миг мойте пръстчета лепнат от сока.
А после, преди да усетя какво се е случило -
пак влизам във двора, отивам да видя асмата
и грозде пак иска да търси в листата й внучето,
обаче сега, за да мине, си свежда главата.
А лозето - четири реда - не е вече джунглата,
стаила в гъстака си смъртноопасна коприва.
Затварям очи. Сякаш чувам как нещо търкулва се,
не ще
да се върне назад
и в тревата се скрива.
ГОДИШНИ ПРЪСТЕНИ
На моите родители
Дървото се опитваше отрано
със своя корен да се раздели.
То мислеше, че вече е пораснало,
че синият простор е вечно син,
че корените пречат му да диша
и оковават устрема му горд,
а времето безпаметно изтича
през чашата, наречена „живот”.
Във корена кипеше мъдра болка,
стаена или бликнала сред гняв.
Не можеше да осъзнае колко
творецът бил е прав - или неправ -
когато е създавал синовете,
за да напуснат своите бащи
и само във кръвта им - като в цвете -
скръбта на корените да тупти.
Кръвта обаче дълго не прощава.
Настъпва онзи миг неотменим -
обречен своя син да не забравя,
в баща да се превърне всеки син.
ПРЕД ПРАГА НА ТЪГАТА
Додето виното не зашуми
и хълмовете още са зелени,
да се заслушаме поне за миг
във шепота лилав на хризантемите.
Да лъхне хлад от стария геран,
вода да си наточим със котлите
и слънцето да подържим във длан,
додето лястовиците отлитат.
Да поседим на дървения праг,
където баба някога седеше
и откъдето днес се вижда как
безмълвни рухват старите череши.
Да повървим към бялата чешма,
прикътана във скута на баира,
да се поспрем под синята асма
и да заровим пръсти във чимшира.
Да ни разказват старите липи,
че всеки следващ ден е все по-кратък…
Додето виното не прекипи,
да помълчим
пред прага
на тъгата.
МИМОЛЕТНОСТ
Тревата хвърля тънка мрежа
върху листа, върху следи,
в небето тихо се оглежда
и през пътеките върви,
там заличава всички стъпки
и заглушава всеки зов
и поривите ни изтръпват
пред този - нежен уж - покров.
Тревата ни превзема къщите,
захлопва нечия врата…
И на прашинки се превръщаме
в зеницата на вечността.
ЗВЕЗДНА ВИЕЛИЧКО
Аз подреждам неговите играчки.
Той подрежда всичко останало вкъщи.
И върви със забързани мънички крачки
натам, откъдето, уви, аз се връщам.
Той не иска, той няма и време да чака.
Всичко трябва да стане сега и веднага.
Той е приказно хубав със синята шапка,
когато с гълъбите се надбягва.
Най-обича дядо си. После луната.
После идват багерът и вертолетът.
Единствено важни сега са нещата,
които той прави.
Не му се сърдете.
Той строи НДК, после влак с колелета,
влакът тръгва напред, под килима се втурва,
той се вдига на пръсти, сам лампата светва
и внезапно ме пита: „Къде е културата?”
Аз не знам.
Няма нищо.
Навън вече е тъмно,
но той знае, че утре ще стане пак светличко.
Мое малко момче,
мое слънчево съмване,
моя сладко-горчива звездна виеличко…
ПРОЛЕТНА МОЛИТВА
Майка ми сега прилича на езическа богиня,
увенчана с ореоли от разцъфнали череши.
Въздухът трепти, пропит с дъха на орехи и вино.
Водопада синьо-черен на косите си тя реши.
И със белите си пръсти тя събира водопада
в плетеница от лазур, от детелина и от пролет.
В бисерната тиха утрин тя е хубава и млада.
Все такава да остава аз безмълвно бих се молила.
Нека в дланите познати винаги за мене пази
огънче - това, което често разпилявам всъщност.
Нека знам, че след предателства, любови и омрази
винаги ще имам нея и при нея ще се връщам.
И че тя ще ме завие с мойто детско одеяло,
съхранило оня сладък дъх на ябълки сред зима…
Мама се усмихва в бяло
разцъфтяло
наметало.
Аз не знам кому се моля,
но се моля да я има.
