Юлия Вапцарова

ПО КОЛЕДА

С озверена доволност
в съседния двор
избиваха клетото врабешко ято.
Не го защитих.
А то, доверчиво и волно,
до вчера кълвеше трохи пред вратата ми.
Страхът си надвило,
изпълваше с весела врява
милостта ми измамна,
себична.

Изстрел след изстрел…

Милостивата аз,
измъчено стенех и сричах -
диви, злонравни са хората.
Изби го човешкият глад,
по човешки разголен.

По Коледа.

* * *

Стоях на прага на гората
а тя започваше отвсякъде.
Ръце изгарящи от обич
са клоните й многопръсти.
Познава своите сезони,
живее с трепета на всеки лист
и той й носи щастие.
И спомени ударени от буря,
от брадвата в ръцете на слепци -
тръпчиви, непосилни и абсурдни.
Пораснала и недорасла,
облечена в зелено още,
тя често се събужда нощем
от стъпките на дебнеща лисица,
от песента на улулица,
изпълнена с любов до горе.
От аромата на бреза,
на диви ягоди и на пелин.
Там птици си говорят нещо
и се заливат с ведър смях.

Стоях в сърцето на гората -
трева от нейната трева,
клонка счупена в нощта
от похотта на лют сръндак,
дънер, с лишеи обрасъл.

Частица от самата нея,
сега съм истинската аз.

* * *

В окото златно на луната
прелитат непокорни птици.
Обгарят в жълтоален пламък
и песните си разсъбличат.

Събуждат унеса ми тръпен
с гласът си - зажадняло ехо.
Зениците им - откровение -
е стълбата ми към небето.

Държа в ръцете си стремежа
на бягащите силуети
и в прелета им неспокоен
захвърлям сивата си дреха!

* * *

В здрачината на верандата
прохладна, тиха и сънлива,
светулки, стрелнати край нас,
изгряват от самия мрак.
От гъдела на светлината им
в очите ми лудуват пламъци.
Непринудени и волни
не се вълнуват от съдбата ни.
Такива сме за тях, каквито сме.
Подобно чувствени светкавици
безумно ронят капки унес.
Обагрят тъмнината с цвят
и смисъл дават на нощта.

* * *

Лишен от начало и край
светът е просто факт.
Тайна,
в която се ражда и умира
почудата на сетивата ни.
А силуетът на изтичащия миг
стои като кръст
над цялото ни битие -
по-необяснимо
от забравена причина.

* * *

В изрядния ми дом сега
има нещо неприветливо.
Избяга песента на детските крачета
и онези смешни слънчица,
тържествено изгрели по тапетите.
А вместо лепкавите пръстчета,
чувството за самота прилепна
по стъклата и пердетата.

На мъжа ми ризата любима,
сивата, с протритата яка,
как ми липсва, Господи,
захвърлена на стола.
Помниш ли, с ръкавите навътре.
Несдържаната олелия в чекмеджетата
и вестникът му, паднал на земята,
когато кротко е заспал,
затиснал очилата си.

Оставих на тавана паяк.
Дожаля ми да съсипя
къщичката му изваяна.
Приятелски си бъбрим вечер,
че всъщност целият живот
е устремно препускане към края му.