МИЛА ИЛИ СИЛВА
На Ваня Ангелова
Дъждът блъскаше лудо по стъклата на прозорците. Гръмотевиците отекваха сякаш рухваха десететажни сгради. Светкавиците разкъсваха тъмнината отвън и заслепяваха очите. Сестра Георгиева стоеше до прозореца в стаята на сестрите и гледаше водните потоци, които обливаха стъклата. Тук летните бури й приличаха на диви коне. Болницата се намираше до градския парк и тя се безпокоеше внезапният порой да не е застигнал някого в парка. Беше опасно да се търси подслон под дърветата. Гръмотевиците можеха да убият човек. В такова време най-добре е да си под покрив или някъде на открито, отколкото под клоните на старо високо дърво.
- Бързо! Имаме спешен случай!
Беше младата й колежка Кремена Илиева.
Сестра Георгиева се обърна и двете заедно се затичаха към коридора, където стоеше млада жена с пеленаче на ръце. Изглеждаше осемнайсет-деветнайсет годишна, мокра от главата до петите. Беше тичала до болницата и едва дишаше. И бебето беше цялото мокро. Личицето му бледо като хладен мрамор, очите му затворени и не можеше да се разбере диша или не.
- Какво се е случило? - попита сестра Георгиева.
- Много е зле - отговори младата майка.
В този миг дотича и дежурната лекарка Славкова, която веднага се разпореди:
- Направо в интензивното.
Сестра Георгиева пое бебето и се отправи към интензивното отделение, а майката остана в коридора. Дъждовните вадички все още се стичаха от косата по лицето й. Леката й лятна рокля беше мокра и под нея прозираха белият й сутиен и бикини. Руса, с теменужени очи и дълги мигли, не много висока, слаба, тя имаше хубаво тяло и изваяни крака. Беше боса, по домашни чехли. По закръглените й прасци се виждаха капчици кал, които приличаха на съзвездие от бенки. Сигурно състоянието на бебето се беше влошило внезапно, тя го е грабнала и хукнала в дъжда да търси помощ. Бършеше с длан водата от лицето си и трепереше може би не от хлад, а от притеснение и страх.
След двайсетина минути от интензивното отделение излязоха доктор Славкова и сестра Георгиева. Момичето попита:
- Докторке, как е, ще оживее ли?
- Ще оживее! Бъди спокойна. На колко е? - попита доктор Славкова.
- На два месеца.
- Ще останете в болницата. Трябва да му направим пълни изследвания. Сестра Георгиева ще Ви даде да се преоблечете и ще Ви покаже стаята, в която ще бъдете.
- Елате с мен - каза сестра Георгиева и поведе майката към дъното на коридора. - Най-напред се преоблечете, защото цялата сте мокра, а после ще уредим формалностите. Ето, влезте тук и облечете пижамата и болничния халат. После елате в седма стая, там е кабинетът.
Сестра Георгиева я остави да се преоблече и тръгна към кабинета. “Бебето едва диша - мислеше си тя. - Дано има сили да оцелее.” Сложиха му система. Веничките му се синееха като конци и много трудно ги улучиха. А се виждаше, че е красиво бебе, момиченце с бяло личице, изписани малки устни и вежди.
Сестра Георгиева седна на бюрото и започна да подготвя документите, за да запише майката и бебето за приемане в болницата. Дъждът навън не спираше и сякаш по-силно и по-ожесточено плискаше в прозорците.
- Каква нощ! - каза си тя.
Наближаваше десет часа и се очертаваше и това дежурство да е тежко. Трябваше непрестанно да се следи състоянието на бебето, а в отделението имаше още две деца, които също бяха зле.
Изминаха може би десет или петнайсет минути, а младата майка не идваше.
- Какво ли стана? - запита се Георгиева. - Прилоша ли й, или сбърка стаята?
Вратата на кабинета беше отворена и тя погледна към коридора в очакване да я види, но коридорът беше безлюден и тих. Не се чуваше нито шум от стъпки, нито отваряне или затваряне на врата. Георгиева изчака още минута, но изведнъж я обхвана притеснение и необяснимо подозрение. Бързо стана от бюрото и почти тичешком се запъти към стаята, където беше оставила момичето да се преоблича. Отвори вратата и сякаш се вкамени. Стаята беше празна. На пода лежаха мократа рокля, сутиенът и бикините. Момичето беше облякло една бяла лекарска мантия, която висеше на закачалката, болничния халат и беше избягало в дъжда.
Сестра Георгиева затвори вратата и се затича към кабинета на дежурния лекар.
- Доктор Славкова - каза задъхано, - момичето, майката на бебето, е избягала. Облякла е една престилка и един халат и се е измъкнала без да я видим.
Доктор Славкова скочи от стола.
- Това не го очаквахме - промълви тя. - Веднага ще се обадя в полицията. Дано я намерят. Не записахме името й, нито адреса й, нито името на бебето.
- Нямахме време - продума сестра Георгиева.
Доктор Славкова вдигна телефонната слушалка и започна нервно да набира номера на полицията. Четирийсет годишна, опитен педиатър с голям стаж и практика, тя се беше сблъсквала с доста подобни случаи. Майки идваха в болницата с децата си и след няколко дни ги зарязваха, но това правеха жените от малцинството, а момичето, което тази вечер остави болното си бебе, не беше циганка, навярно самотна майка, защото беше дошла сама с бебето си.
- Ало, полицията ли е? Обаждам се от градската болница, от Детското отделение. Казвам се доктор Славкова и тази вечер съм дежурният лекар тук. Преди половин час приехме в болницата бебе на два месеца в тежко състояние, но майката го остави и избяга. Да, избяга без да я забележим. Млада е, на осемнайсет или деветнайсет години, с руса коса, средна на ръст. Облечена е в болничен халат и бяла лекарска мантия. Молим Ви за съдействие. Да, не й знаем нито името, нито адреса. Благодарим Ви.
Доктор Славкова затвори телефона и погледна сестра Георгиева.
- Трябваше да се случи и това тази нощ! - каза тя нервно и направи няколко припрени крачки в кабинета.
Беше висока, стройна, с едри гърди и леко удължено лице. Дълбоките й меки очи приличаха на бадеми, а гъстата й кестенява коса стоеше на кок. Беше една от най-красивите лекарки в болницата. Уважаваха я, обичаше не само професията си, а и децата, които лекуваше.
- Утре ще проверим в родилното отделение колко майки са родили преди два месеца и дали тя не е била между тях.
Доктор Славкова оправи стетоскопа на гърдите си и каза:
- Да видим как е бебето. Тази нощ ще е само, без майка си.
Тя и сестра Георгиева влязоха в интензивното отделение и се надвесиха над болното момиченце.
- Герой - каза нежно докторката, - ще се оправиш, но къде да търсим майка ти?
Рано сутринта тя и сестра Георгиева провериха в родилното отделение на болницата дали преди два месеца млада жена на възраст между осемнайсет и деветнайсет години не е родила момиченце. Разпитаха подробно лекарите, акушерките, администраторките, но се оказа, че преди два месеца такава жена не е раждала. През последните няколко месеца ражданията бяха малко и никой от родилното отделение не си спомняше за такава родилка. Не се обаждаха и от полицията. Когато доктор Славкова пак се обади да ги попита дали са открили младата жена, оттам й отговориха, че работят по въпроса, но още няма резултат.
Тя се ядоса и затвори телефона.
- Те работят по въпроса, а ние какво да правим!
- Бебето е вече по-добре - обади се сестра Георгиева, - и бихме могли да го задържим два-три дни, докато намерят майка му.
- Нямаме друг избор - промълви докторката.
За бебето се грижеше сестра Георгиева. Тя го къпеше, хранеше, сменяше памперсите и още в първите часове почувства, че се привърза към това невинно и беззащитно създание. Момиченцето плачеше така горчиво, че тя не можеше да не го вземе в прегръдките си, за да го успокои. Когато усещаше топлата й пазва, то притихваше, отваряше очички, които приличаха на малки зелени орехчета, и почваше да търси гръдта й, за да суче, а тя внимателно галеше рехавата му сламена косичка. Не знаеше нито кога се е родило, нито как се казва и затова за себе си го кръсти Мила.
- Гладничка ли си? - говореше му майчински тя. - Сега ще ти дам да ядеш, а после ще те сложа в креватчето, защото тук има и други деца, които искат да ядат.
Мила сякаш я разбираше и не откъсваше поглед от нея. “Как ли й се виждам? - питаше се сестрата. - Дали усеща, че не съм й майка? И къде ли е сега майка й и може ли една майка, която и да е тя, да захвърли така детето си?”
Сестра Георгиева много добре знаеше каква ще е съдбата на Мила. Ако майка й не се върне, ще я предадат в Дома за изоставени деца и там вече щеше да си търси късмета. Дано се намерят добри родители, които да я осиновят и да бъде щастлива.
Минаха два дни, а майката на Мила не се появяваше. Нямаше вест и от полицията. Всеки ден сестра Георгиева бързаше да дойде в болницата, за да види Мила. Продължаваше да я къпе, да я храни и да се грижи за нея като майка. Говореше й и все повече й се струваше, че Мила я гледа и разбира.
Когато завърши училището за медицински сестри и започна работа тук, в болницата, сестра Георгиева си мислеше, че скоро ще се омъжи, ще има семейство и деца. Мечтаеше да е съпруга на хубав лекар, но не стана така, както искаше. Лекарят, когото виждаше в сънищата си и очакваше, все не идваше и не идваше, а годините минаха. Най-напред трябваше да гледа болната си майка, после баща си, а когато те един след друг си отидоха и тя остана сама, видя, че и нейният живот е изтекъл като ручейче. Не съжаляваше. Казваше си, такава ми е била съдбата. Понякога обаче й се искаше да не е сама. “Трябва да отгледам поне едно дете. Ако не мога да го родя, поне да се опитам да го осиновя.” Беше помогнала на няколко семейства да си осиновят дете и вече беше дошъл и нейният ред.
Когато държеше Мила в прегръдките си, тази мисъл все по-натрапчиво изплуваше в нея. Струваше й се, че сега е мигът да осинови дете. Скоро щяха да предадат Мила в Дома за изоставени деца и сестра Георгиева искаше да направи всичко необходимо, за да я осинови. Когато си казваше това, изтръпваше, обляна сякаш от топъл дъжд. Най-после и тя ще бъде майка. Ще си има едно малко създание, което ще обича с цялото си сърце.
В мислите си стигаше и до там, че няма нищо случайно на този свят. Бог й беше изпратил това дете. Бог беше чул молбите й и в дъждовната нощ беше изпратил младата жена да й го донесе и да й го остави. Преливаше от радост, когато си представяше, че много скоро ще занесе Мила у дома и двете ще заживеят заедно в малката й гарсониера. Мила ще порасне, ще стане ученичка, а после и студентка и може би ще завърши медицина и ще бъде една добра детска лекарка като доктор Славкова. Такива мечти я люлееха, когато притискаше Мила до гърдите си.
* * *
След като незабелязано се измъкна от болницата, Жана излезе на улицата и се затича в дъжда. Трябваше час по-скоро да се махне от града и да отиде колкото се може по-далече. Силва, бебето, отдавна й пречеше и тя искаше да се отърве от него. “Оставих я в сигурни ръце - казваше си Жана, - и дано да има късмет.”
Жана роди преди два месеца, но за да избяга от подигравките и одумките на близки и познати, взе бебето и дойде да живее в този град. Тук никой не я познаваше. Нае квартира при самотна възрастна жена, която й обеща да й помага за детето, а тя започна работа в един шивашки цех. Първия месец успяваше да се оправи. След работа тичаше у дома, хранеше, къпеше Силва, вечер късно лягаше, а сутрин се събуждаше рано, но колкото повече минаваха дните, виждаше че не издържа и отпада физически и психически. Още не беше готова да бъде истинска майка и съжаляваше, че е родила. Вече разбираше, че е постъпила лекомислено и глупаво. Петър, бащата на Силва, имаше семейство и я караше да махне детето още когато забременя, но Жана се заинати и му заяви, че ще роди и той лично ще бъде отговорен за това дете. Тогава Петър й се изсмя презрително и каза: “Прави каквото искаш!” Само и само да го уплаши и да му отмъсти, Жана роди Силва, но много скоро разбра, че е сгрешила. Не беше готова да гледа дете. Съвсем млада, тя искаше повече от живота: да продължи да учи, да се омъжи и да има семейство, а със Силва нямаше да може да се оправи.
Когато се прибра от болницата, леля Гена, хазяйката й, си беше легнала и Жана безшумно се вмъкна в стаичката си. Съблече мократа лекарска мантия и халата, облече сухи дрехи и се тръшна в леглото. Искаше бързо да заспи и да забрави всичко, което се беше случило тази вечер. Последните две нощи не беше спала, Силва плачеше като раздрана. Затвори очи и уж се чувстваше спокойна, че вече е свободна и Силва не е при нея, а в сигурни ръце, но нещо я пробождаше. Нажежен нож режеше гърдите й. “Как можах да направя такава глупост! - упрекваше се тя. - Сигурно няма по-глупава жена от мен на този свят. Най-напред родих без да помисля, а сега зарязах Силва като парцалена кукла.” В същото време един друг глас я уверяваше, че е постъпила правилно. “Ти нито можеш да отгледаш това дете, нито да му осигуриш добър живот. А така то ще попадне на хора, които ще имат повече възможности, ще го отгледат и ще бъде щастливо. Добре постъпи.”
Цяла нощ Жана не заспа. От една страна съжаляваше и горчиво се упрекваше, а от друга се опитваше да се убеди, че е постъпила правилно.
На сутринта леля Гена я попита къде е Силва и тя малко гузно й отговори, че я завела в болницата. Леля Гена я попита защо не е останала и тя в болницата, но Жана промърмори нещо неясно и неразбрано.
Минаха два дни. Жана ходеше на работа, връщаше се. Беше вече време да остави леля Гена, да замине за родния си град и да забрави всичко.
* * *
Днес щяха да дойдат от дома за изоставени деца да вземат Мила. Полицията не успя да открие майка й. Сестра Георгиева се готвеше да започне осиновяването или поне да заяви в Дома, че иска да осинови това момиченце. При тази мисъл тръпнеше и нямаше търпение час по-бързо да приключат всички формалности по осиновяването.
Тази сутрин тя нахрани Мила и внимателно я сложи в креватчето. Мила се усмихваше доволна. Доктор Славкова също беше спокойна, защото момиченцето бързо са възстановяваше и укрепваше.
След като мина визитацията, сестра Георгиева влезе в кабинета на сестрите, за да оформи документацията за деня. Отвори дневника и започна да пише, на вратата тихо се почука.
- Да - каза тя.
Вратата се отвори и в кабинета влезе млада жена. Сестра Георгиева вдигна глава и остана с широко отворени очи. Беше майката на Мила. Гледаше я гузно и отбягваше погледа й. Сестра Георгиева се опита да запази спокойствие, но нещо в гърлото й заседна и я задуши. Искаше да стане и да се развика, да й каже, че това, което направи е безотговорно и подсъдно, че никоя истинска майка няма да захвърли детето си като парцал, че това е грях, който не може да се изкупи с нищо на света. Искаше да вика и крещи, но дълбоко в себе си чувстваше, че ако се развика, от устата й няма да излязат упреци, а ще се излее нейната собствена болка и мъка. Тази млада жена беше дошла да си вземе бебето, и мечтата, и плановете на сестра Георгиева щяха пак да рухнат, да се смачкат като картонена къщичка под пороен дъжд. Тя с мъка преглътна коравата буца, заседнала в гърлото й и поведе младата майка към стаята, в която беше Мила. Не можеше нищо друго да направи. Истинската майка беше тази млада жена.
Жана се опитваше да се извинява, оправдава, упреква, съжалява, но сестра Георгиева не я слушаше.
Когато, прегърнала детето, Жана прекосяваше двора на болницата, сестра Георгиева ги гледаше през прозореца и усещаше как сърцето й се къса на малки парченца. Мила си отиваше и тя щеше да си остане сама, както досега. Над болницата дъждовните облаци се бяха разкъсали и слънчевите лъчи играеха безгрижно по стъклата.
гр. София
20.07.2009 г.
Илинден