Чавдар Добрев

С поетесата ме запозна моят приятел, поетът и документалистът Михаил Тошков. Учуди ме, че фамилията й е Вапцарова. Тя ми обясни, че това е съвпадение и че дълги години е живяла в Чирпан. Разказа ми за възхищението си от двама мои чирпански братовчеди - единият, Илия Киров, дълги години ръководеше културната администрация на Чирпанската община, а другият, поетът Димитър Данаилов, за когото Павел Матев беше споделил с мен, че някога е бил възторженото и бохемски разкрепостено момче на Университета, предопределено от природата да бъде инструмент на поезията.
Вероятно и поради това, че по майчина линия съм си чирпанлия, който рядко се е вясвал в този град (освен в детските години) приех да напиша уводни думи към стихосбирката “Развенчаване на щуреца” на Юлия Вапцарова. Вид докосване до атмосферата на едно лоно, което би трябвало да бъде родно, като града, който ме е възпитал - Ямбол.
Ако нещо ми е направило по-силно впечатление в тази книга, това е, че е сътворена от умен и интелигентен автор, предразположен да вижда жизнените дисонанси и ги поднася сгъстено, да ги обобщава точно и твърде отчуждено. Настина, срещат се и еклектика, и излишно фабулиране на духовни наблюдения, и опит казаните на място обобщения да се обясняват на публиката.
В стиховете се таят обаче благородство и човечност, които ми допадат. Това не е нежност, а съпричастие, не е възторг, а грижа за познанието да не ни овладее мракът, който наднича зад плътните стени на всекидневието.
Има и друго, което също се нарежда между причините, накарали ме да хвана перото. Това са миниатюрите от стихосбирката сред които откривам редове, които подкупват. Бих желал с примери да удостоверя, че в структурата и композицията на отделните творби се крие и друг тип поезия на максимите, на афоризмите, на сентенциите, която не е трудно да се освети като текст, в някаква степен сравним с формата хайку.
В първия случай ще цитирам цяла миниатюра, след което ще отделя “моето” стихотворение. В останалите случаи просто ще откроявам “моите” редове.

И така:

“Утрото надникна в мен,
взе сребърен лист
и нарисува на него слънцето.
Огромен пламтящ диск
с протуберанси.
И ми е хубаво!
И ми е чисто!
И ми е лудо!”

А ето го “моето” стихотворение :

“Утрото надникна в мен,
взе сребърен лист
и нарисува на него слънцето.”

Ще продължа с “моите” стихотворения:

“Прахосници на чувства са вълните…”

“Къде ли вятърът почива
и топли свойте длани?…”

“Лишен от начало и край
светът е просто факт…”

“Пожълтят лист се откъсна
и люш-люш, политна надолу…”

“Днес ще внимавам
да не разсипя деня си.
Крепя го, както се казва,
на върха на езика.”

“Оцъклена пълна луна,
часът въжделен на вампирите.
Отметнах няколко рунда.
Спя между битки изгубени
и чакам поредния удар.
А някога нощите лунни
бяха предимно за любене.”

“Днес съм пролетна градинка.
Спрях се в себе си
и разцъфтях.”

“Разгневена съм вече на този живот,
толкова време сме заедно…”

“Повтарям се от ден на ден,
една и съща, едно и също,
а ето ме - съвсем различна.”

“Не мога да си спомня
аз ли загърбих живота,
или той мене…”

“Песента ми е пръстен годежен,
посипан с капчици изгрев.”

“Времето ни залъгва
с частица от себе си,
а после ни поглъща.”

“До края на самата себе си достигнах,
а пътищата не заспиват.”

“Извинявай, не те забелязах -
казах на доброто в мен.”

“Събирам снопче светлина,
пламъчето ме обжарва меко.”

“Боже мой, остарях,
а приличам на птиче
паднало от гнездото си…”

“Оставих на тавана паяк,
дожаля ми да съсипя
къщичката му изваяна…”

“Дворчето без мене
е заспало под тревата.”

“…Мъждукам между сън и сън.
Почти среднощ е…”

“Жива съм! - изскрибуцах рехаво.
Много важно! - промърмори ехото.”

Както личи, тук събирам зърна от натрупана мъдрост. Но има в книгата на Юлия Вапцарова стихотворения, които звучат респектиращо като цялост, като вътрешен строй, който носи идеята и с доказана целенасоченост извежда като форма смисъла, вложен от авторката. Такава творба например е “Стоях на прага на гората”.
Поезията, която не малко естетици възприемат като витрина на чувствата, има, както разбираме от стихосбирката “Развенчаване на щуреца”, и орбити, задвижвани от разума. Последното качество по-рядко посещава така наречената женска поезия. Но пък когато се появи, както при късната Дора Габе, е в състояние да се съревновава със съдбата.
По-важно е, че Юлия Вапцарова пише една одухотворена поезия, която се движи в посока, ясна и безпределна като началото и края на човека и мирозданието.