Елена Хайтова

Жив е и сега мургавият чирпанлия, който изпя най-красивата песен за очите на Мина, скиталческите нощи и хайдушките копнения - поетът с изтерзана душа, но с много горд дух. Поетът Яворов, комуто нарочно не успяха да попречат да се самоубие, защото поетите винаги са били неудобни за хайлайфа и са дразнели самодоволните еснафи. Поетите с достойнство винаги са били трън в очите на всяко общество, тъй като примамливият звук на парата е бил най-ненужният за тях.

А защо „Високото” не обича достойните и горди поети? Много често хората се вълнуват от този въпрос, а отговорът е съвсем обикновен и не сложен - просто защото името на стойностния творец остава винаги с блясъка на самородното злато, а името на политика изчезва след неговия мандат, също така, както изчезва ланшният сняг и не оставя ни знак, ни спомен.

А Яворов плени родопчани отново, когато се „появи” преди двадесетина години в Смолян. Тогава в прекрасната столица на Родопите - Смолян, се провеждаха филмови празници, нещо, което днес вече отдавна е забравено. Освен американски екшъни и блудкави филми, нищо ново и вълнуващо не може да трогне зрителя. А тогава филмът на режисьора Киран Коларов „Дело №205/1913″ „проходи” от Родопа към другите екрани на страната и първото интервю с артиста Явор Милушев, изпълнител на ролята на Яворов, взе пишещата тези редове за вестник „Родопски устрем”. В него Милушев-Яворов чистосърдечно заяви, че играе ролята на поета без никакъв грим, само с отслабване от… 17 килограма. Толкова била голяма приликата.

Но не приликата и външното сходство привлякоха вниманието ми, а една покъртителна сцена от филма и досега е пред очите ми - на смъртния си одър Яворов лежи бездиханен, а зрителят вижда неговите обувки с тънки и твърде прокъсани подметки. Нима помни някой съществуването на богати и самодоволно бляскави одежди на поети от такъв мащаб?

Истината е толкова проста: най-големият поет е носил скъсани обувки, а обикновени самодоволници са носели и носят прокъсани души. Гордо е, че Яворов е ходил с кърпени обувки, но е запазил емоциите и скърбите в душата си, жалко е, че има лустросани „умници” с кърпени души, осенени от еснафско самодоволство. Една скъсана обувка е далеч по-малко страшна от една прокъсана от еснафщина душа…