Емил Кръстев

И пак - има моменти в живота, които можеш да наречеш моменти на криза, и често са си истинска криза и започваш да се оглеждаш за по-висок покрив или дълбока вода, но рано или късно минават и разбираш, че всъщност тези моменти са ти помогнали да цениш малките си успехи, какво остава за рекордите, и значи кризите са като натурален шоколад, след който усещаш по-силно сладостта на меда и дори се мръщиш - ама много е сладък този мед бе! - а пързалките и катерушките останаха назад и ето го между дърветата зад двете езерца, където никога не отиваха майки с колички и пенсионери. Тука можеш да доведеш момиче да му покажеш къде мътят водните кокошки и отначало се забавлявате да прескачате рекичката, а после се престрашаваш да го целунеш, и след това оставаш със затворени очи и чакаш да ти прасне един в носа, но няколко секунди не се случва нищо и вдигаш клепачи, а момичето стои ококорено срещу тебе с усмивка, която те разтреперва, какво става? Май ще е най-добре да се разтвориш във въздуха и да оставиш за после оправданията, че не си мислел нищо такова, когато си я повел към гнездата на водните кокошки и ръцете ти сами са я хванали за раменете, а устните ти, без да искат, са усетили вкуса на нейните устни, но очите на момичето се ококорват до невъзможното и за втората целувка ти нямаш вина… Спря при рекичката, ами тя си е жабясала вада, една по-голяма крачка и си от другата страна, а как се засилваше тогава да я прескача, я да опита - чака, чакай, какво става, да не е космонавт на луната? Хайде втори път - кой изсмука земното притегляне! Да не са напомпали гащите му с хелий? Или е увиснал на ластици за облаците?… Не, не е космонавт и повече да не меси бира с водка и спомени за две целувки, той е почти баровец с почти писмен договор за почти сигурна работа, а само преди час и половина се тътреше от университета към Орлов мост и с дърдоренето си на ум за моментите на криза и меда се мъчеше да мисли за слънчевия ден и така де, кризите на са вечни, но от две години не само че не си спомняше вкуса на шоколада, а премяташе в уста дъвка, която друг е дъвкал преди него, и мисълта, че отива при Петя, я правеше двойно повече дъвкана, поне да не й беше писал да му дойде на гости, а сега ще трябва да й обяснява, че за Лори не е била права, защото като се видяха в канцеларията й, тя го представи като човека, на когото през цялото им следване в Лайпциг му е вървяло във всичко, и след седмици обядваха у дома й и той ги заведе тримата с Косьо на дискотека, после с Лори ходиха двамата тук-там и неочаквано границите се отвориха и той му се обади - идвам да говорим, много е важно! Тогава всеки за нещо говореше и все беше важно, затова пусна новините по телевизията да чуе това-онова, да не излезе, че е съвсем заспал, но Лори влезе с широката си, артистична крачка и първата му работа беше да изгаси телевизора, а очите му святкаха, елегантното сако, над което трепереше да не се появи гънка, стискаше под мишница, винаги нагласената му като за ревю лимба висеше разрошена на челото - заминават на екскурзия в Германия, вече е уредил да ги включат в групата. Немските власти са получили указание да не връщат нито един имигрант и ще бъдат първите глупаци, ако не използват, че той познава германците по-добре от всеки друг, а Мартин има късмета да познава него и да не се колебае, защото каквото и да е чувал за живота в Германия, е нищо в сравнение с онова, което ще види - коли-мечта, жени като от списание, луксозни ресторанти, маркови дрехи, магазините преливат и то на безценица, шикозни познанства, паспорт за целия свят, обикаляш улиците с часове и нито една дупка в асфалта, приказка! Издигаш се на крилете на мечтите, образно казано, и не му говори поетически лигавщини, нито за цигари от трева на задната седалка, германските криле на мечтите са криле на боинг 737 и още като подминат бариерата, ще чуе как боботят моторите в гърдите му или в стомаха, или направо в сърцето - б-р-р-р, ресторанти, познанства, паспорт, улици без дупки, б-р-р-р!, май пак се получи нещо като поезия, но в живота не става и без малко лигавщини - и така до сред нощ.

Не беше мислил да тръгва за чужбина, още по-малко да се преселва в Германия, но от шест месеца не работеше никъде, преди десетина дни бяха минали поредните кандидатстудентски изпити, майка му се беше преместила във вилата в Реброво, докато се оправят нещата, защото пенсията й не стигаше само за парното, а по време на депресиите, в които изпадаше, след като присъствието на Тина преминеше критичните петнайсет минути, единственото спасение му се струваше да избяга на Северния полюс или в Австралия. Миналия понеделник майка му спомена по телефона, че Диляна са я взели в холандския отбор и нямало да си идва тази година… Защо пък да не замине - и в гърдите му се размърда непознат авантюризъм, който избуя за секунди дотолкова, че не го стресна дори условието на Лори да поиска от братовчедка си хилядарката, която е получила тези дни за някакъв проект, а като се уредят някъде по Рейн, лично той ще й я върне с лихвите. Германия му е като втора родина, не, като че е роден там и за него в тази страна няма невъзможно, но за всеки случай да не й казва за какво са му парите, нали разбираш, инженер човек, няма въображение и неспокоен дух. Кажи й, че ти трябват да платиш операцията на майка ти или нещо такова - и след седмица двамата крачеха по брега на Майн и присвиваха очи срещу двойното слънце, което блестеше от колоните на моста към катедралата, и плъзгаше по водата към тях златните си пипала, поезия, образно казано! Трите дни на екскурзията минаха, групата продължи, а те се преместиха от хотела в доста прилична квартира и започнаха да харчат пестеливо хилядарката на братовчедка му или по-скоро пестеливо харчеше той, а познавачът на немците се обличаше, хранеше и държеше като човек с платинена кредитна карта, не случайно някога в гимназията му викали Лорда и от тогава му останало това Лори. Винаги елегантен, винаги с папийонка, държане на сноб от горния слой на средната класа и прави всичко възможно околните да го загледат какъв е висок, слаб, гъвкав, а стъпва някак тежко, същински потомствен благородник или финансов инспектор, и като го наблюдаваше как върви със самочувствието на собственик на градския площад, му се струваше, че чува бученето на боинга в гърдите му, ама това не е боинг 737, това си е направо 1737! От време на време се опитваше да имитира тежкарската му походка, но всеки път оставаше със завистта и възхищението от непостижимото - напрягаш се, но не долавяш в гърдите си не само звук на самолет, но поне пърпоренето на моторен делтаплан - затова не се изненада, когато им изпратиха служебния адвокат и Лори едва не залая от бяс - някаква мижитурка с костюм, сякаш току-що изваден от пералнята, и прашни обувки се представи сковано, сложи очила на големия си нос и измъкна от изтъркана чанта с две ключалки омазан бележник. Отгоре на всичко българин, имал късмета да се уреди тука малко по-рано! На делото заяви, че лично той ще представлява себе си и своя колега, и когато съдията го попита защо, той погледна извадения от пералнята костюм с един от онези си погледи, които те карат да се питаш - ти принадлежиш ли наистина към хомо сапиенс, и отговори на изящен немски, че не приема адвокат, който е облечен като безработен. По-късно дъвчеше пица в закусвалнята на гарата и разказваше как в Гърция отишъл в магазина за дрехи на свой познат, голям магазин за панталони, блести целият в огледала, а хората се тълпят на входа и дънки от всички известни марки и още толкова не така известни, а някои и дето съвсем не сме ги чували, и клиентите клатят глави, страхотен магазин! Заклатил и той глава - внос от цял свят!, а приятелят му го завел на горния етаж, където трийсетина жени шиели дънки и им лепели емблемите на най-известните марки и така нататък, не е важно колко струва костюмът ти, Марто, гледат знакът на кой дизайнер стои върху него, а този мухъл ще ме защитава с бележник!

При такова държане беше естествено да загубят всички дела и им удариха по един черен печат на паспортите да не стъпват пет години в Германия, но Лори ходеше все така като притежател на кметството и продължаваше да му описва как излита боингът и той сякаш взе да усеща под тениската си нещо да вибрира - делтапланът!, но двама полицаи ги закараха с кола до чешката граница и ги предадоха на граничните власти. Те обаче бяха пропуснали факта, че този път си имат работа с човек, който ги познава по-добре от всеки друг, и на бариерата, като им върна паспортите, капитанът ги попита как ще продължат, а Лори се усмихна свенливо - да няма повече грижа за тях. Офицерът се прибра в сградата на граничния пост, Мартин се чудеше как ще стигнат до най-близкия град в Чехия с осем марки, защото хилядарката на братовчедка му отдавна се беше превърнала в копринени ризи и вечери за трима, четирима и повече в най-скъпи ресторанти, а парите, които изкарваше като мияч на чинии в една кръчма в предградието, отиваха за разходите по делата и поддържането на имиджа на Лори, той обаче му направи знак да тръгват, Лорда знае какво прави. Бяха стигнали средата на пътя между двете бариери, когато изведнъж се хвана за корема, пусна куфара си на земята и с викове да му го пази, докато се върне, хукна обратно да търси тоалетна, а след час вече беше ясно, че Лори не само познаваше немците по-добре от всеки друг, познаваше ги по-добре от самите тях, и се затътри към чешката граница, помъкнал и неговия куфар, а тениската му лепнеше за гърдите и се правеше, че не е чувала за никакво бръмчене на делтаплан под нея. За три седмици успя да стигне до София и тази вечер при Валю на мусака и бира, майка му приготвяше страхотна мусака!, следващата вечер пак, и следващата, и след седмица вече виждаше по устните му да подскача и да се криви въпросът - ама ти нали замина да се нагушиш с валута бе? Налагаше се да се обади на Тина, но устиска само три нощи при нея, макар че тя поръчваше по телефона пици на корем - как да не изкараш три нощи в такъв разкош! - и тръгна да разсмива близки и не толкова близки познати с подробности за германската си авантюра срещу обед или вечеря и когато не остана вече при кого да се отбива случайно дори по за едно кафе, събра кураж и заговори в магазинчето между двата входа на блока съседа от долния етаж, така де, преди да замине бяха водили една година сражения с адвоката от горния апартамент, значи са един вид съмишленици. Жилищата до партера бяха подгизнали и мухлясали от пукнатата тръба в банята му, но никой не се опитваше да направи повече от забележка на представителя на адвокатското съсловие и кресливата му жена, твърде много подобни битки с това семейство бяха загубили, за да се надяват на успех, затова всички се смаяха, когато младежът с демонстративното нежелание да работи на едно място повече от половин година и учителят или бизнесменът, или банковият чиновник, никой не знаеше с какво се занимава, успяха да накарат адвокатшата да пусне майстори да й разбият фаянсовите плочки в банята - двамата се бяха разбрали да не казват, че те са платили ремонта. С него обаче се познаваше твърде слабо, за да го омайва месеци наред с авантюри из Европа и разговорите им се ограничаваха в припомняне на екзотични подробности от някогашната окопна война като например няколкомесечните пледоарии на адвоката първо да извикат специалисти от Академията на науките да определят с необходимата апаратура от кой точно апартамент тече вода, но с такива реминисценции успя да изкара само три чая - съседът дори не пиеше кафе! - макар и третият чай да беше поръчан с кроасан, и ето го сега върви към пазара в Слатина и се чуди как така, докато той се напъваше да го признаят за германец, Петя беше заменила прашната канцелария на завеждащ конструкторско бюро с барче в добър квартал, значи да не се притеснява толкова заради онази хилядарка, която инфлацията и без това е смачкала вече до половин заплата.

Тази пресечка трябва да е, я да види надписа с името й, но се сети, че още преди да заминат с Лори, циганите се бяха постарали да превърнат металните табелки от софийските улици в суровина за наново изграждащата се промишленост - ама и той стана бързо-бързо европеец, табелки с имената на улиците му се прищели! - и тръгна след указанията на Петя. Сладкарница, до нея черна метална врата, магазин за дрехи Second Hand, внос направо от Ню Йорк и Лондон и обличани само веднъж - това го прочете мимоходом на витрината - ето и порутената жълта къща с прозорци, ослепени от предприемачите преди събарянето - така му я беше описала Пепа, а той си беше помисли дали в осми клас не е писала стихове. Подмина сляпата покойница, още три крачки и застана пред тесен безистен, а отдясно блестеше стъклената врата на кафенето, сигурно до кафе машината има наредени пътеводители как да намериш тази дупка - готин лаф, ще го запомни да го пробута, ако стане напечено, ама какво е това, ей! Няма спасение от бездомните кучета, и на изтривалки вече се преструват, само и само да ти късат нервите, я един ритник да си помисли следващия път дали да стряска хората, но се вгледа и видя, че на тротоара върху изпъната черга всъщност седеше дребна жена, по-скоро момиче, със зимно яке и басмена пола на цветчета. Черна дълга коса, черно лице, черни, наплашени очи, а в ръцете си държи дете на около година, съвсем светло и русо!, кой ли е бащата - и направи крачка към стъклената врата, но момичето протегна към него плитка паничка - не, тази вечер жрицата на милосърдието няма късмет. От три дни топли в джоба си последната монета от десет лева и все не може да реши кафе ли да си вземе или баничка, така че да изчака следващия клиент, може да се случи будала - и влезе в кафенето, ама то не било такава дупка бе! Полутъмното помещение се оказа неочаквано обширно и високо, изпълваха го три реда дълги маси, насреща лъщеше метален бар, край стената бяха наредени игрални машини, виж ти къде се е уредила братовчедката. Сега седят само трима души в левия ъгъл, но вечер сигурно се пълни и оборотът върви, значи и за него ще се намери работа, ами то кръчмата в Германия, където помагаше в кухнята, не беше по-голяма, а собственикът държеше осем души персонал.

Присви очи да свикне с полумрака и отиде до лъскавия тезгях, опря се на едно от високите столчета, седна на него, смъкна се пак на пода и пристъпи от крак на крак, но никой не се показваше, май няма да излезе барман от строителната инженерка. Изтяга се сега в някое килерче между каси с бира и кашони с кроасани и дрънка по телефона с приятелки, а той само да се протегне и ще си налее уиски или направо ще си прибере бутилката и чао!, дали да не й направи този номер, та после да се измъква с това, че и тя толкова си разбира от работата? А че ще се наложи да се измъква, му стана ясно още щом започна по телефона - върнах се… а тя го прекъсна да върви при първия си приятел в замъка от дванайсети век с климатик и басейн, където беше така любезен да я покани преди година като й писа, че вече са на една стъпка да получат гражданство и си живеят като шейхове. Слушаше пукането в слушалката и си мислеше, че животът така и не иска да го изненада с нещо, но набра отново номера и заподсмърча, че страшно съжалява и нещата не са такива, каквито изглеждат, а и с Лори тя го запозна и сигурно има двама-трима помощници в кафенето, какво й е да пошушне на собственика да вземе още един, и да не забравя, че преди тя да замине да следва в Германия живееха на една площадка - а слушалката отдавна мълчеше. Въздъхна, излезе на балкона, прибра се в стаята, пусна транзистора и веднага го изключи, изпи чаша вода и реши да опита за последно, винаги се опитва три пъти, и този път подхвана отдалече с поздрави от майка му, макар че още не беше ходил до Реброво, и продължи с трогателната история как й разказва какъв прекрасен човек е племенницата й, не е имало случай да я помоли за нещо и тя да му откаже, а леля й въздиша просълзена - милото дете!, но чу само металния глас на Пепа - утре в единайсет! - и щракане в слушалката, а сега не му остава друго, освен да си отнесе някоя шарена бутилка и повече да не й се мярка пред очите, но чу подвикване - вземай една бира и идвай тука! Кой е там на масата в ъгъла, я виж ти - Петя, до нея Косю и още един с кожено яке и вратовръзка, и им махна, да вземе една бира ли? Защо не, в Германия така правят, в Германия са маниаци на бирата, в Германия пият бира на всеки ъгъл, в Германия и на закуска пият бира!, ама вие знаете какво е в Германия, и аз съм взел на краставичар - краставици! - и седна при тримата, които го гледаха мълчаливо.

Дошъл е моментът да плаща за глупостта си да става гражданин на Европа и му остава само да се усмихва стреснато, но Петя ще се ядосва, ще вика, ще се заканва и накрая ще й мине, познава я, а той е смачкан, стъпкан в калта, унизен и подигран, без работа, без пари, без приятели, без бъдеще. И ако иска да го довърши, само ще му направи услуга, но нека не забравя преди четири години като се уволни от казармата и Косю го уреди шофьор в техния институт колко пясък и тухли им пренесе с пикапа за строежа на къщата - и вече щеше да започне да ги говори тези дивотии на глас, когато Косю си погледна часовника, мъжът с якето си намести вратовръзката и двамата се надигнаха, дали да не се изрепчи, че след като го е нямало толкова време заслужава поне едно здравей, но май само с Петя ще му бъде по-лесно. Измърмори, че се радва да види Косю и ще му се обади да му разказва, отвори бирата и наведе глава да слуша сарказмите на братовчедка си, тя обаче отиде до бара, наля си кока-кола и започна делово, сякаш се бяха разделили вчера, че той вижда какво е тука, осем маси и пет игрални автомата, и вечер няма място къде човек прав да застане, а тя не подвива крак до среднощ, но се е напъхала в тази дупка не за да живее отново от заплата, а на Косю все му обещават едно-друго, но засега нищо. Не е трябвало да напуска института заедно с нея, но и той не е можел да търпи повече тъпите си шефове, така че нужда от помощник има, но повече има нужда от пари - защо не споменава за хилядарката, да не я е забравила?, или е наясно, че няма как да й я върне. Значи не го е отписала съвсем - не, не иска да я затруднява и щом не става - не става, но е готов да й помага безплатно, ще му прави по едно кафе и толкова, щото това работа ли е за сама жена - и въздъхна облекчено, Петя най-после като че се усмихна. Върна се при него, седна на стола и го потупа по ръката - Лори те е направил почти европеец, усещаш кога да се покажеш услужлив до саможертва, но нямам нужда от ратай и не се надявай, че така ще си изработиш парите, които ми отмъкна, ами съм ти уредила среща с един от онези, дето се докопаха до държавните складове и станаха милионери. На този обаче милионите му са още в консерви и трябва да ги продаде бързо, а му викаме Ламбрето, но ти му казвай господин Ламбрев, ако искаш да му се харесаш. А, ето го и него.

В кафенето беше влязъл дребен, безличен мъж с белезникава коса и костюм в същия цвят, връзката му сякаш накапана със супа, затова пък на лявата му ръка проблясваше златен пръстен с черен камък и часовник със златна верижка, на другата ръка златна халка на безименния пръст и още един златен пръстен, а на китката му подрънкваше меко златна гривна, дали пък и в София не е започнал да бръмчи, ако не боинг 797, поне Ту 104? Дребният се поклони на Пепа, възхити се колко по-хубава става с всеки ден, някак между другото попита къде може да намери Косю, има супер предложение, и забеляза Мартин - това ли е братовчедчето? Той кимна - аз съм, - ама да не му се прави на голяма работа с воднистия си поглед. Лори да го срещне, няма да се спре да му поиска огънче, а този се дуе като граничен полицай, който се колебае дали да ти покаже, че може да прави с тебе каквото му скимне, или този път от него да мине, още малко и ще му поиска свидетелство за съдимост. Ламбрето обаче помоли Петя да им донесе по една водка, сви юмрук и завъртя пръстена с камъка навътре, сякаш се страхуваше да не го откраднат, върна го както си беше и неочаквано се усмихна широко, момчето му харесва, има честен поглед, още повече е роднина на Косю, наздраве! На пазара е уредил масата, той носи консерви телешко варено, Мартин ги продава по пет лева кутията и не пропуска да напомни на всеки клиент, че в магазина струват единайсет. За него петдесет стотинки, но отива в шест часа, не си тръгва докато още има и един човек, и му отчита парите всяка вечер, а ако му откраднат една консерва или я загуби, или я конфискуват, за негова сметка е, хайде да си стискат ръцете - и още по една водка. Защо не, може не само по една - и скобата, която още от бариерата на чешката граница се затягаше около сърцето му, се чупеше на парчета, хайде на въздух, а момичето с братчето на ръце и паничката го гледаше от чергата на плочите с уплашените си очи. Колеба се секунда и му хвърли десетте лева - да пие едно кафе или да си купи баничка, него вече го чака планина от консерви телешко варено и може дори да отиде при Тина, а половин час по-късно наближаваше централния вход на Южния парк. Когато построиха отстрани едно от първите частни кафената, компанията на Плъшока се намести вътре, те не се разпиляха след единайсети клас като неговите двама-трима приятели, и Плъшока дори го канеше при тях, сега било друго време и купоните били съвсем други, но Нина го дразнеше от първия ден в училище със сплесканата си физиономия и фабрично накъсаните дънки, донесени от чичото дипломат в Италия, а от двамата ватерполисти, които и през зимата ходеха по тениски да надуват мускули, му се приискваше да тича в клозета, страхотна компания! Дали да не мине сега да им вземе акъла с историите си от Германия?, но точно днес няма желание да пикае често-често, я по-добре да заобиколи откъм спирката на тролея - и тогава тази глупост с висенето на ластици за облаците при вадата след като беше редувал бира с водка, а на следващата сутрин подреждаше сергията на Женския пазар. След десет минути се разчу за консервите на половин цена и край него се стълпи народ, а той подвикваше на Ламбрето, който току пристигаше с раздрънканата лада, да го зарежда по-скоро и въпросът какво ще прави, ако му поискат някакъв документ, който така и не намери кураж да му зададе, се разсейваше във въздуха, а на сърцето му олекваше - животът е як!

На третата вечер Ламбрето му брои аванс двеста лева, от братовчеда на Косю не се страхува да не го завлече, а и търговията при него върви, ама онзи на Римската стена и другите двама на пазара в Люлин се оказаха келеши и ги смени, но докато новите се опраскат, ще минат седмици, затова ще прехвърли част от техните доставки при него, става ли?, а на такъв въпрос отговаряш веднага - носи! Беше уговорил Валю и още двама негови приятели да му продават консерви на пазара в Обеля и макар че бащата на Валю две седмици по-късно отвори автосервиз и дръпна сина си да му помага, приятелите се оказаха оправни и за няма два месеца забравеният от държавата склад беше опразнен и кандидатът за милионер стана истински милионер или поне четвърт и смени ладата с рено. И ето го седи в стаичката, която Ламбрето нарича офис, върти в ръка чашата с водка и го наблюдава как натиска клавишите на калкулатора и сравнява с една тетрадка на кой ден колко кашона му е донесъл, колко прави за всичките дни, умножава по петдесет стотинки и вади парите, които му е платил вече - абе, ти забогатя за нищо време! Протяга врат да види каква точно сума се е получила и се усмихва, кой знае защо, притеснено - е, забогатял съм… - сякаш Ламбрето не е прибрал триста пъти повече и се ядосва на притеснението си, да взема парите и да се маха. Беше скапан от недоспиване и тичане по пазара, пече те слънцето, ще слънчасаш, дъжд наводни улицата и аха - да обърне сергията, а очите ти на четири да не отмъкнат някоя консерва и едва се сдържаш да обясняваш възпитано на някакъв начумерен чичко, че пет лева хич не е скъпо, я идете в магазина, вчера струваха единайсет, днес са тринайсет лева, утре може да им искат и двайсет, а това, че на етикета пише осемдесет и пет стотинки, не го гледайте, това са етикети от преди пет години - затова да снася парата и да не се прави на счетоводител, още малко и ще поиска да му подпише разходен ордер. Полумилионерът отвори касата от лявата страна на бюрото, извади кутия от бисквити и в ръката му зашумяха банкноти и той си отдъхна, хайде по-бързо!, Ламбрето обаче спря да брои, остави парите до калкулатора и ги затисна с кутията, ама защо пак го гледа като граничен полицай!

- Колко даде на твойте хора?

- Ъ-ъ?

- Момче, играеш си с огъня.

- Не разбирам - трябва да измисли нещо бързо.

- Разбираш, разбираш. Още първия ден надуших, че ме пързаляш. За мене работят трийсет печени търговци, зная кой колко може да продаде, ако ще ден и нощ да стои на пазара. А ти изведнъж - давай!, давай!, давай! Трябваше ми само половин час да те наблюдавам иззад павилиона, за да ми стане ясно всичко.

- А, това ли? - Как да се сети, че Ламбрето има навик да шпионира? - Един приятел беше закъсал и да му помогна.

- Не беше един. Трима бяха. И тях ги наблюдавах.

- Валю стоя само две седмици, баща му отвори автосервиз - този направо да става частен детектив! - Нали искахте да се продадат бързо…

- Не съм казал обаче да ме мамиш.

- Не съм ви ощетил с една стотинка. - Мисли! Мисли! Мисли! - На единия му откраднаха четири консерви и аз ги платих… - Какво още? Мисли!

- Запомни, няма такъв хитрец, дето ще надхитри Ламбрето - и изведнъж полумилионерът се ухили и плесна с длан по бюрото. - И аз не бих се оправил по-добре!

С този тип си като във влакчето на ужасите, дали е надушил друго, макар че какво толкова, миналата седмица забрави да му запише три кашона, а той си премълча, но Ламбрето продължаваше да се хили:

- Ти си напипал основния принцип - ако не можем както трябва, да трябва както можем. Преди година получавам писмо на бланка от лъскава хартия и отгоре емблема и адрес на английски. От завода за безалкохолни напитки ми съобщаваха, че още не съм платил трите камиона кока-кола и изпращат документите в прокуратурата. С писмото и предавателен протокол, че изнасям от склада им десет хиляди бутилки, копие от договор между нас, с печат и подпис - моят подпис! - и копие от съдебното решение за фирмата ми с номер на решението, съдебен състав, име, адрес. Докато се чудех да се смея ли или да се обаждам където трябва, да не би онези наистина да набъркат прокуратурата, се загледах в съдебното решение, ами да. Презимето ми друго. И се сетих. Преди година бях взел помощник да държи изкъсо продавачите на пазара, а той подготвил договори с тях и вътре записал всички данни за фирмата, ето такъв тъпак да ти се падне за помощник! Какво по-просто от това да си измайсториш съдебно решение, особено ако цената е три камиона с кока-кола, ама ти защо не пиеш?

Вдигна шишето да му долее чашата, но той я покри с длан, предния път се черпиха така и после кацна на луната, а дали не му дрънка тези измишльотини, за да му приплаче накрая, че се налага да плаща кока-колата с парите от консервите? Да има да взема, нека се оправя сам, нали непрекъснато се хвали с безбройните си приятели, но Ламбрето отново се засмя - граничният полицай все пак беше решил да го пропусне. Преброи банкнотите повторно, отдели четири хиляди и петстотин лева и му ги подаде, в Германия никога няма да изкара толкова за няма месец. Всъщност е чул, че в Германия не е изкарал нищо и да ги зареже немците, да зареже и австрийците и всякакви там. За Калифорния навремето казвали, че с бастуна да боднеш земята, бликва нефт, а тука през последните години няма нужда и да бодеш, достатъчно е да спазваш основния принцип. Ако не можем както трябва, да трябва както можем, нали? Я той самият колко бързо забогатя и кой знае, може да му излезе късметът за още - а Мартин пъхна парите в джоба си и умуваше с Тина ли да отпраши към Несебър или да забърше в тамошната дискотека някоя с къса поличка, ще се настанят в една от онези бели къщи край брега, с високи стаи и ниски наеми, и ще излизат само по за час-два да се разхождат, есенно време морето е страхотно. И хич не го интересува, че Ламбрето задълбава в зеленчуковия бизнес и вече е уредил първите доставки от Македония - създавам зеленчукова борса, момче. Преговарям за стока от Гърция и Турция. От Израел! Но всяко нещо се прави с хора, това го разбрах още първия ден на предишната си работа, а кое най-трудно се намира у нас? Хората. Ако не те окрадат направо, ще се мъчат да те изцедят за по-висока надница и върви прави с такива едър бизнес, но ти знаеш, няма кой да надхитри Кольо Ламбрев. С тези трийсетина души, които ми продаваха по пазарите, имам уговорка да вземат вече стока само от мене, а аз ще им осигурявам спокойствие, но миналия месец забелязах, че аз им нося консервите и чакам да ги подредят най-отпред на сергиите, и картончета с цените съм осигурил, изрисува ми ги едно момче от художествената академия, дето сега разнася по офисите хартия за ксерокс, истински произведения на изкуството, а тези хубостници само чакат да се махна, за да изкарат крушите и ябълките си, селски манталитет! Сигурен съм, че и сега ще вземат стока от мене, за да не ги притеснява никой от онези едрите по пазара, а ще продават картофите от своите си ниви, знам ги аз, но от предишната си работа съм научил едно - за да си спокоен, стискай за гушата. Затова си ми нужен ти.

Да не са му уредили този път склад с компоти да става цял милионер?, ама да е жив и здрав, ако ще двоен милионер да порасне, но той сега хуква към морето, пък като се върне, ще му мисли, Ламбрето обаче присви очи по митничарски - иска да му разкаже как при една командировка в Москва преди години колегите му го завели в Двореца на конгресите да гледат “Аида”, величествена опера, Марто я знае. Но целия ден нищо не бил ял, а колегите му го успокоявали, че имало бюфет и през първия антракт хукнал към витрината със сандвичите и там, моля ти се, само филийки хляб с по лъжичка черен или червен хайвер върху тях, и домакините му се надпреварвали - този хайвер бил супер деликатес!, и на такава цена!, да взема колкото иска, те плащат! Хубави хора, но не знаели какво значи асортимент, така че започва да строи в Русенско най-модерна поточна линия за консерви със зеленчукова плантация към нея и го вика да хващат общ бизнес, защото почти през цялото време ще бъде на строежа, а там ще работят селяни от селата наоколо и нали ги знаеш селяните, все гледат да се измъкнат в работно време и да тичат на частното, ама да си получават и при тебе надницата, кръвопийци! Значи дава му форда да обикаля пазарите и щом търговците свършат неговата стока, зарежда ги на място, ако вадят от своето зеле или дини, ги предупреждава да ги махнат и няма повече грижа, нататък се оправя той, а най-важното е, че получава и процент от продажбите, така че стават нещо като съдружници - сега е моментът да се смръщи като човек, който се колебае между десетина подобни предложения. Стисна леко чашата и я вдигна към устата си, от една глътка едва ли ще увисне на ластиците, съвсем малка глътка, и обясни бавно, авторитетно, като специалист в областта, че работата няма да е лека, от тъмно товариш каси и чували, и газ, а движението е станало едно! На този пазар спираш, разтоварваш, на онзи пазар спираш, разтоварваш, и обратно в склада, пак товариш, пак по пазарите, пак разтоварваш, а и следиш търговците какво продават, но Ламбрето го прекъсна - обикалянето ще бъде по-голямо в началото, после ще се усетят, че ги наблюдаваш непрекъснато, и ще има нужда да ги проверяваш само веднъж-два пъти на ден. И в избелелите му очи се мяркаше обещание за нещо, което не се казва на глас, а той виждаше да се размива в маранята бялата къща край морето с Тина или късата поличка от дискотеката и в ума му щракаше къде ще вървят повече чушки, къде праскови и как ще превърне процента в няколко заплати, но неочаквано Ламбрето се усмихна някак угоднически - защо не говориш с Косьо да се включи и той, да се грижи за реда, нищо повече, а процентът му няма да е малък, няма и да е среден. Какво?, кой?, мъжът на братовчедка му ли?, сериозно ли говори? По-смешно нещо не е чувал, а и за няколкото седмици тичане от пазар на пазар се е убедил в едно - не иска да е на мястото на смелчагата, който ще се опита да отмъкне и една репичка от тези търговци, не им трябва никой да ги пази, но Ламбрето се втренчи за миг в него, ама и полицейски поглед!, и се почеса по носа - слушай да ти разкажа една история.