Йото Пацов

Вървя по реката, която среща скалите при помпената станция, завива на север и оставя бряг колкото за една пътечка като връв, тясна и стръмна. Снощният сняг при това я е скрил и сега се движа по памет и където по-приляга, като с всяка крачка рискувам да се хързулна в бистрата зелена и ледена вода. Добре, че се сетих да си отсека една тояга от кучешкия дрян до воденицата, та сега се подпирам с нея. Въпреки това в подножието на тези черно-червени и бяло-жълти отвесни скали, пред зиналите с хлад и мрак пещери по къде калната, къде снежна пътечка всяка крачка е мъка. Така обаче е само тук, в подножието на крепостта, след стръмния дол вече е по-леко, още трийсет крачки и вече ще започна да заничам из топлиците във вира за патици. Спирам, пълня пушката, търся къде да подпра тоягата на скалата, че ще ми потрябва пак на връщане. Само че когато се емвам да прескоча коритото на пресъхналото поточе, изведнъж чувам нещо невероятно. Писукат пиленца! Януари е, само преди две седмици окървавихме дворовете по Коледа, зимата е прихлупила целия свят като че ли завинаги, и изведнъж - този пролетен звук! Не мога да повярвам, спирам, за да не скрипти снегът под стъпките ми, слушам и гледам. Само след минута писукането се повтаря, едва доловимо и по бебешки безпомощно, аз правя няколко крачки в посоката, откъдето ми се струва, че го чувам, и пак замирам. Гледам по преплетените туфи на свинаката, из светлокафявите клони на черниците, из нависналите по скалите сиви люляци за гнездо някакво или друг знак за птиче присъствие - нищо.
И в този момент виждам торбата. Обикновена едновремешна торба, излиняла от времето, протрита и мръсна, със сплетена от връв презрамка. Лежи в снега, но по нея сняг няма - значи най-много преди половин час е захвърлена тук, защото кажи-речи тогава снегът престана. Не е донесена, а е хвърлена от горе, от скалите, защото освен моите следи други наоколо няма. И писукането идва от нея…
Пристъпих, наведох се, изтърсих торбата. Шест топчести кученца, черно-кафяви, още слепи, с чипи муцунки и тънки опашлета, с топчести лапички и влажни черни нослета се изсипаха в снега. И както паднаха, така застинаха, нелепо разкривени, напълно безпомощни, писукащи като лястовичета едва чуто. Досетих се какво е станало, но все пак се опитах да взема едно, пъхнах ръка под розовото му тумбаче и като го повдигнах усетих с цялата си длан как хрущят и се местят строшените костички в цялото му топло телце. Оставих го, опипах другите, уверих се, че всички са на този хал, и че за тях животът е приключил още преди да са отворили очички да видят светлината му, че участта, на която ги е обрекъл някой мой съселянин, е от тъмнината да далдисат пак в тъмнината. Без никакъв шанс - първо свирепо ги е ударил, както са с торбата, в ръба на чукара, да ги потроши, после ги е запокитил в дефилето, където комай цяла зима никой не минава. Освен мен.
Не се бавих, направих веднага каквото трябва и хванах обратно пъртината - скърши ми се удоволствието от дебненето покрай Вит, пък и исках да погледна коя е тази гад, дето е погубила кученцата. Изкачих се по дола на чукара горе, откъдето започваше платото, и веднага намерих следите му. Снежните дири ми разказаха пак случката, която вече знаех - как е дошъл до ръба на скалата, как е ударил торбата в камъка, как е тръгнал да се връща по дирята си като я е хвърлил в пропастта. Тръгнах в стъпките му, и когато след километър наближих циганските гробища, чух кънтящите удари на брадва в смръзналата се гора. Натам ме водеше пъртината, към тези звуци, и аз се запътих към тях, само поприхванах по-здраво тоягата.
Познах го отдалече - мой съсед, Лазар Керкенезки, човек разбойник и несретник, който от малък търсеше колая на живота сам като язовец, не го интересуваха ни правила, ни забрани, скиташе денонощно с каруцата си из топрака на Ъглен и съседните села, и какво караше, какво стоварваше зад високия си дувар никой не знаеше. Сега беше разпрегнал коня, и съблечен по риза, разгърден, биеше с наджака права дъбица, но я сечеше по цигански, високо, та да не кънти толкова в снежната гора. Гътнал беше вече три други и ги беше струпал до колата, окърнени и пресечени на по три метра, та като ги качи да не стърчат от потониците, да ги затрупа с вършиняк, та никой да не види, че краде, и да ги прекара у тях, като се стъмни.
Видя ме, облегна секирата на дървото, седна на трупите и запали. Седнах и аз на стръкишката на колата, както си бях с презрамчена пушка и с тънката тояга в ръка, и също запалих.
- Избил си кученцата - казах.
- А, не, ще ги гледам за домазлък, та да ми изядът и цървулите - засмя се той. - Намерил си ги, а?
- Намерих ги - потвърдих. - Живи още.
- Яка семка, от майка им е. Корава кучка, да знаеш.
- Ами да ги беше раздал, като са от сой.
- Некой на мене да ми е дал нещо?
- Ами ти да си дал нещо на некого?
- Което си е мое, не е за раздаване.
- По-добре да го баталисаш или да го умориш, ама не да го харижеш, нали?
- Живи още, а? - отплесна се той пак за кученцата, че разговорът тръгна на зле.
- Живи. Потрошени.
- Мило ти е станало. Та си ги помилвал - засмя се той и с брада посочи окървавения край на тоягата в ръката ми.
Хвърлих цигарата, станах, стъпках я в снега:
- То ми е май да те помилвам и тебе, ама хора сме все пак…
Обърнах се и тръгнах към село в дирята на каруцата, и само след миг в гората пак закънтяха ядно и диво ударите на брадвата.