Ангел Веселинов

„Потъване на светлината” - не зная дали това трябва да е най-точното заглавие на последната стихосбирка на Добричкия поет Сашо Серафимов, защото след прочита й и след препрочита й на мен ми се стори, че светлината по-скоро изплува и че всички, които се мъчат да я погубят всуе се напъват.

Защото светлината е доброта.

Добротата на „безбожника”, който презира фарисейския свят на „набожниците”, онези, които „обичат” вярата си, „историята” си, „държавата” си, онези, за които в преддверието на книгата е написано: „Бий, тояжке!” И само другите, тези, които спасяват светлината могат да извикат: „Спри, тояжке!”

Пъзелът на СашоСерафимовата поетическа мозайка започва още от посвещението преди вместопредговора: „тези стихове посвещавам на моето семейство - …” А мен ме препраща преди много, много години, когато един алтънКалоферец изповядваше, че човек, който не обича роднините си, той не може да обича и родината си.

И Сашо започва притчите си.

„Малък обяд на земята”. Не на софрата. Не на масата. Не. На земята. За да чуваме пулса й. Енергията. Силата, която да ни спаси от най-прокобните мисли срещу „родния край”, „държавата”, „работата”, „сънищата”, „историята”.

Боже, колко безБожно би било, ако не беше спасителният край:

„Нека и другите да помислят
колко труден занаят
е любовта на безбожника.”

Серафимов постоянно е измъчван от въпроси. От интимнобитовите до държавните и световните. И чистата съвест, с която той трябва да излезе от ужасното безвремие, се преплита с безнравствеността на света, който „живее от кражби”, а добрият малък човек превръща в драма решението си да посегне върху „кучешката радост”, която е създадена от него, която му е необходима, но е толкова далече от морала му да протегне ръка, за да нахрани бъдещето си…

„И тъжно, и грустно” - щеше да стисне устни Лермонтов.

„Нищо няма да кажа. Ще мълча.
Та поне да не изляза предател.” - ще го погледне Серафимов.

Просто „ Кратко оправдание” за неща, за които не носи дори и косвена вина.

Сашова работа!

И ще се заслуша в гласа на мъртвите - така безБожникът вярва в отвъдното.

И „мушкатото, което маха на слънчевите зайчета”, тихо ще засвети.

И ще тръгне за хляб. Хляб може да няма, но той отива, за да го намери заедно с още „толкова много неща”.

Какво „потъване на светлината”, когато „животът е нещо по-дълго от смъртта”? Когато този антихрис ще загърне в „белия лист” храна и спасение за хората, правда и доброта, за да изпишат „гладните” своята душа.

„Повзри се в живота
И ето ти Ботев…”

„Нишката на живота”.

И приказка, наречена „Натюрморт с риба”. Дали това е Христосовата риба, дали Пушкиновата или някаква Серафимова, която не дърпа кордите на светлината към дъното на Океана, а я отразява в огледалото на дъното и я връща на земята, за да я дари на хората, да поживеят колкото може по-добре, по-красиво и най- вече по-обичливо.

А цикълът „Дневник на живота в един град” е просто едно продължение на „Малък обяд на земята”.

Тук магията е внушена чрез любимата Серафимова метафора - стихотворението - лирически образ. Стихотворението, което живее вече извън него, но си е само негово. Като състояние, като бит, като влюбване, като тревога, като всичко човешко - и реално, и мечтано, и уютно, и разхвърляно като разюздана зимна вихрушка или тихо като есенен жълт звездопад.

Но ако това не е августовски жарък пек, то със сигурност това е пролетно раждане на Светлина… На равносметка за добро и зло, която, о, Боже мой, е кантарът, който никой и никога не може да намери. И Серафимов не може. И слава Богу. Защото и Бог не може да въдвори ред. Не от години - от векове. И не, че не иска, а защото той е създал живота такъв, какъвто го е мечтал. Но животът постоянно се изменя и лукаво се изплъзва. Благословен да е!

Следват „По-важните неща”.

Какви по-важни неща, бе, Серафиме?

Да потърсиш светлината и в тъмнината на душата, и в тъгата на изгрева, и в радостта на просяка, и в надеждата на отчаяния, и…

И страшно ми се иска заглавието на тази книжка да беше „Изворът на светлината” или поне „Спасението на светлината”.

Няма значение.

Аз, като я прочетох няколко пъти, станах щастлив.

Сашо Серафимов. “Потъване на светлината”. “Жанет-45″. 2010