ИЗ “ВЕЧНОСТТА МЕ ПОВИКА” (1998)
КОРЕНИ
Роден съм в София, където
сред сенки, камък и бетон
потребни са ми за сърцето
неспъван смях и хоризонт.
И се отбивам все за кратко,
додето крача още млад,
в Брацигово - града на татко
и в Пловдив - маминия град.
И мисля, че като Петлешков,
ако не изгоря - какво?
Да сеем словото човешко
е също нужно мъжество.
И се отбивам все за кратко.
Но колко още ще съм млад?
В Брацигово - града на татко
и в Пловдив - маминия град.
НЕОТМЕНИМИЯТ ПЪТ
Човек е брат-близнак на свойто време.
Живее първо с близките си той.
Но щом порасне, пътища поеме
с надеждата да хване пътя свой.
Големи страхове не го тревожат.
У него дръзки пориви кипят.
Зловонни хули още не пробождат
като стрели узрялата му плът.
Посоките го викат - да докосне
познатите от книгите неща.
Да вкуси през години високосни
най-силната напитка - любовта.
Ще скита сред руини без утеха.
Ще съхрани въздишка за море.
Ще спи на нар с износената дреха,
която трябва сам да изпере…
И в пътя си по стръмното, нагоре,
преуморен да стигне оня праг
с едно момиче в рамка и прозорец,
което ще го викне с таен знак.
Над него някой ден ще се стоварят,
макар невинни, бури и беди.
Дано въоръжи дланта си с вяра,
една след друга да ги победи!
НАПЕВ
Зелено и синьо. Зелено и синьо.
И звън след звъна. И вълна след вълна.
Уханно е пивкото варненско вино
в дома до античната римска стена.
Запяла е чайка над ниски балкони
и звънко се смее невинно дете.
И полъх солен над главите ни гони
напев, в който хубава мисъл расте.
Надежда за обич, понесена песен!
Нехай за пълзящи злини и беди!
Светът… Тоя свят е и слънчев, и звезден.
Зове ли те, негов бъди! Пребъди!
ХАРАКТЕР
Да свалям шапка аз не съм роден.
Десницата ми друга служба има -
прегръща сноп, притиска оксижен,
разрошва свилена коса любима!
Когато влизам в кабинет голям,
макар и блясъкът да ме смущава,
подавам честно твърдата си длан
и на килима бучка кал оставям.
Едни накриво гледат на това,
готови да ме обвиняват в грешка.
Не се боя! За своите права
на скръб и пот платих цената тежка.
Такъв съм! Няма да се променя.
И всеки опит да ме промените
ще срещне моето сърце-стена,
където ще си счупите главите!
ПСИХОЕТЮД
Не по-добър от другите обикновени хора,
по-невъздържан само може би - дете и мъж,
по-малко земен, повече зареян из простора,
орел, превърнат в точица, не корен, чакащ дъжд,
с крилете си побрал света, голям и многостранен,
та в пулса на сърцето ми да диша оплоден,
за миг кръстосвам паралели и меридиани,
а сякаш векове сънувам моя край рожден,
светкавици от пориви, поток, пенлив и весел,
планинска вехта хижица и катедрален храм -
това е моята душа и в нея съм понесъл
и радост да съм с някого, и нужда да съм сам,
все с усета за близостта на две очи игриви
и също като моите разбиращи света,
все с чувството, че може хората да са щастливи,
и с вярата, че туй ще стори песента.
ПРЕРАЖДАНЕ
Всичко през тоя живот отшумява.
Само земята - родилка добра -
тука остава и тука дарява
хляб за човека и сън, и зора.
Бистра рекичка тече и говори,
песен е говорът неин и звън,
песен са тия треви и простори,
всичко останало сякаш е сън!
Пътнико, който вървиш без насита,
спри на мегдана в незнайно селце!
Някой за твоя подслон ще попита,
друг ще разтвори пред тебе сърце.
Люлка ще спусне за теб тишината.
Ще те покръстят всевечни звезди.
И ще обикнеш гласа на земята,
слънцето, житния сноп и води!
ЗЛАТНОТО РУНО
Лежат селата в пазвите зелени
на символи докрай неосквернени,
човек пред гроб или мемориали
сегиз-тогиз прекръства се и жали.
А инак си върви животът, както
го тегли времето и блъска с лакти.
На старите очите са в браздите.
На младите в магията на парите.
По празници трапези ги събират.
Учудено един към друг се взират,
вместявайки се малко или много
в кръга патриархален, слава Богу!
Менят се неизбежно времената,
човекът, градовете и селата,
но в памет нечия все още лунно,
жарее златното колхидско руно!
АРЕНА НА ЖИВОТА
На перваза - прах циментов.
Дъх на сероводород.
Стаята като килер е.
Сам поне я обитавам.
Книга. Вестник. Лампа.
Винаги си лягам късно.
Книгата го заслужава!
Да преспя и тая вечер.
Да преспя.
Това е много.
Утре и мъгла да ме затрупа,
пак ще съм доволен.
Ако слънце се покаже,
заедно ще се усмихнем.
Друга ласка не очаквам.
В сънищата виждам мама.
И синигер…
А на сутринта отново
по пътеката в житата,
до портала на завода,
в който бавно загрубявам,
счува ми се: пее птица -
в песента за нещо спори
или нещо се оплаква,
или нещо обещава…
- Но кажи ми, мила птичко!
Замълчава. Отлетява.
Това е всичко.
ПИСМО
Ти чакаш писмо дълги страници, мамо!
Кратко ти пиша.
Не ми се сърди! За теб моля се нямо.
Гласно въздишам.
Такъв си останах от детството: кротък!
Някой път - буен.
Какво да се прави? Нали и животът
е разноструен?
Студувам по чуждите къщи. А дните
утром ме сгряват.
Обичат ме и разлюбват жените.
Тръгват. Забравят.
И мра в самота. И възкръсвам сред хора.
И бързей понесен.
И спорят за мене, настръхнали спорят,
и укор и песен!
ФЕВРУАРСКИ ЕТЮД
На прозореца в десния край -
откована дъска
от стрехата.
Февруари, а сякаш е май.
Едра сянка чертае дъската.
И по сянката сянка пълзи -
туй е гълъбът,
пъстрият, който
с тъмен щрих изведнъж украси
на таванската стая стъклото.
Подир миг няма сянка.
Дали
февруарският вятър я духна?
Няма гълъб.
А мен ме боли.
Но в сърцето ми песен избухна!
ПРИСТАН
Така, на ъгъла, встрани
ще се облегна, занемея.
И ще избликнат светлини.
И нови песни ще изпея.
Приятели! Какво е чест
и път към нови одисеи?
Каквото е несгода днес,
то утре, знам, ще оцелее.
Величието на света
е в саможертвената рана.
Самоубийствената красота
е красотата ни желана.
А инак: колко суета!
И друго: колко изневяра!
Но мигар има на света
по-свиден пристан от другаря?
ТЕЧЕ ВОДА
Погледай малките планети
с очи наивни на момче!
В керван се нижат вековете.
Тече вода и все тече.
Ръката груба на човека
оре земя, гора сече.
Съдба завидна и нелека.
Тече вода и все тече.
Подкови пръскат искри в камък,
а мрежи паякът тъче.
Угасва пътят. Лумва пламък.
Тече вода и все тече.
На съвършенството дървото
кой с удар зъл ще отсече?
Като водата е животът.
Тече вода и все тече.
Усмивка да ни укротява,
когато гняв ни увлече!
На праведния чест и слава!
Вода тече и все тече…
СЪБРАТЯ
На един скептик
- Какво си мислиш, драги, някой сигур
за твоята несрета го е еня?
„С кого? С кои си ти? Стихът ти мигар
не е една освиркана арена?…”
Стрелба от упор. Удари от палки.
На пепелянка страшното езиче.
„С кого? С кои си ти?…” Въпроси жалки.
Та аз от теб съм толкова различен!
На себе си съм верен! И на всеки,
презрял „играта”, ала не мечтата.
И тъй са чужди нашите пътеки,
че, Боже мой, нима сме с теб събратя!…
СЪВРЕМЕННА БАЛАДА
Приятелю, поглед в лицето ми впил,
заслушай се в моето слово:
безумци ме стрелят от упор и в тил
с незримо, но смъртно олово.
И… нищо! Вървя без уклон и смут
напреко, напреко, напреко,
през смърт и рождения, огън и студ,
че трябва да стигна далеко!
И в своето прашно от път облекло,
тръбач без тръба, пророкувам:
ще секне, човеко, и твойто тегло,
каквато цена да ти струва!
Приятелю, братко, това запомни,
кажи го молба или воля:
от буйни коне и неверни жени
съм падал с главата надолу!
След миг или вечност изправям се пак.
А грохна ли в бездни гранитни,
жребец ще възкръсне из броня на танк
и с него дъхът ми ще литне!
* * *
Къде, наистина къде
с омраза, злоба и насмешки?
Расте, небивало расте
пороят от човешки грешки.
Окървавена светлина
пред нашите очи блуждае.
И се стълпиха времена,
в мъгла - началото и краят!
И в тоя сблъсък на съдби,
и в тая жалка надпревара
кой своя роден брат уби
и тъпче стръкчетата вяра?
И кой, от разум осенен,
ръце ще вдигне към небето,
за да извика: „Стига тлен!”
И да осмисли битието?
АВТОКАРДИОГРАМА
Най-бясната скорост, с която пътувам,
е аеропланната скорост.
Но, с нея привикнал, защо боледувам
от рицарска гордост и горест?
Пронизва ме дребно, магическо чувство.
В кръвта ми кръжат дилижанси.
От пусто напразно, от празно на пусто:
романси, наивни романси!
От хроники - ехо! Под лупата - плазми!
В едно огледало строшено
съзирам лицето си, цялото в спазми -
обидено и огорчено.
Но ето: хвърчат дилижанси в небето
и цвилят конете им бързо.
От смях се задавя и кашля звънчето.
От вятъра - сълзи… О, сълзи!
КОГАТО МЛАДОСТТА ПРЕМИНЕ
Когато младостта премине,
ще си припомним… младостта!
Години, радостни години,
дела на труд и красота.
Когато младостта премине,
ще спомним нежни имена.
Момински погледи, градини,
задъхан шепот под луна.
Когато младостта премине,
ще хлопне пътната врата,
ще влезе гостенин един и
това ще бъде мъдростта.
Додето носим буйни къдри
и се стремим към любовта,
ний може да не бъдем мъдри,
но можем ли без… младостта?
ПРЕЗ ОБЛАЦИТЕ ТЪНЪК ЛЪЧ
От всички спомени, които
се блъскат, тъпчат и крещят,
или мълчат из дълбините
на моя жизнен водовърт,
един, с късмет или случайно,
излиза на повърхността -
да очертае нещо трайно
и нещо светло за света!
Или от детството безгрижно.
Или от други времена.
Не знам. Така скоропостижно
умират хора без вина.
От ветрове се разпиляват
усмивки, сълзи, стихове.
И стават слънце, лава стават
и дъждове, и снегове.
И колко още, хем далеко
и хем тъй близо, вътре в мен:
блужденията на човека,
преследван, страшно унизен,
тревогите на много хора
пред демоните на века…
О, ако всичко изговоря,
навярно ще умра така!
Ала добре, че мисълта ми
не всякога на тлен дъхти
и паяжина от измами
не всекичасно ме гнети.
В съня ми облаците плътни
разсича острие на лъч
и от дърветата крайпътни
покапва свежа птича глъч!
КОНЕ, ПРЕВЪРНАТИ В ЗВЕЗДИ
Сърцето ми звезди кове
с наивна акуратност.
Вселена моя - стихове!
Красива необятност!
Поспри, сърце! Не спира, не!
Все бие, все препира.
И вечен тропот на коне
от дама му извира.
И на плещите им крила
от злато запоява.
И благородните чела
с брилянти украсява.
А те, конете, излетят
и вихри ги прегръщат.
Зенита като доближат,
в звезди се преобръщат.
ИЗРЕЧЕНИЕ
По съпротивата на моята коса
смолата в нея бавно да сребрее,
по инфантилния ми блян, че са
звездите меланхолни полилеи,
по моя глас, през сълзи прозвучал
с оптимистични нотки и закачки,
по навика ми да не хвърлям кал
срещу калта, да отминавам с крачки,
решителни и твърди, завистта
и пошлостта на вчерашни приятели,
да им отвръщам все пак с доброта,
когато нещо лошо са изпатили,
по пламналата с търсен гняв искра
в огнището бълбукащо - кръвта ми,
когато доловя или прозра
измами чужди и самоизмами,
и имам доблестта да изрека
самоприсъда или филипика,
по силата на моята ръка,
която предпочита пред плесника
да служи за опора и кураж,
детенце или куче да погали,
аз съм заключвал неведнъж и дваж,
и в мрачен ден, и в слънчеви печали:
живее в мене разум волеви,
тупти сърце, о, храбра чучулиго!,
което само песен ще взриви
и… отрази небесното индиго!
* * *
На коня бях. Ранен на стремето.
Но пак съм на света.
Не ме прегази тя -
желязната пета на времето!
Народностните ни поверия
открай докрай ще разчета.
Политнал съм и ще летя
посред небесната феерия.
Неизчерпаеми са силите
на всекиго от нас,
О, дух! О, страшна страст!
Какви безбрежия разстилате!
ТРИ ЖЕЛАНИЯ
Върни се, земна простота,
с ония звуци изначални,
така пречистващо печални
и мъдри като вечността!
Върни се, земна простота!
Ела, послание от свят,
безкрайно чужд на груби страсти,
в чиято пазва зрее щастие
и лъха тайнствен аромат!
Послание от звезден свят!
И ти ме освести, жена,
с душа от песен, с плът от нежност,
жена, осъдена на вечност!
Любов е твоята вина!
ПОВТОРЕНИЕ НА МИТА
Посрещни ме така…
Посрещни ме достойно и гордо.
Не с безмълвна тъга. Нито с укор, тревога и гняв.
Идвам аз от бездънната,
грозната, зла преизподня
и от снежния връх на един космодрум величав.
Радост моя! Ти, нежна избраннице, вярна сестрице!
Посрещни ме с усмивка наместо принуден поклон!
Аз се връщам
от някаква шепа земя - материци!
Аз се връщам от Космоса - като магически воин!
ОБИЧ
На З.
Обичам те, защото тъжна
не мога да те гледам аз.
Това е моето оръжие.
Това - едничката ми власт.
Обичам те като частица
от себе си, открай - до смърт.
Не си ли сън? Не си ли птица?
Не си ли към небето път?
А може би си преизподня?
Но в тази преизподня пак
за мен си истина безбродна,
море при буря и… маяк!
Какво си ти? Не ща да зная.
Навярно дълг или съдба?
Навярно нещо от безкрая?
Но… заслужаващо борба!
ЕОЛОВА СТРУНА
На Здравка
Озари ме отблизо, залей ме с усмивката синя
на очите си - толкова бистри и прями очи!
Помогни ми да чуя как в мен еховито звучи
тънък глас от нашарена с палава глеч окарина!
Да ми грабне дланта и повел ме през влажни морави,
да ми сочи где ягоди и боровинки растат.
Да прокашля внезапно кола по дърварския път.
Да сънувам легенди - юнаци да виждам наяве!
Твоят глас ми прилича на златна Еолова струна,
в него сойка събудена пърха крилете едва.
Сякаш правена точно за моята буйна глава,
в заснежена река потреперва короната лунна.
Романтично видение, приказка в сумрака градски!
Минах път на съмнения, на непосилен двубой.
Моят бяг към далечното слънце забрави покой
и нещастен бих бил без венеца на твоите ласки.
Ала с теб съм богат. С твоя глас и душата ти кротка.
Чий внушителен зов ми е тая любов пожелал?
Виждам мама, за кратко възкръснала, в топлия шал
с благослов да ни кима от своята облачна лодка!
АКО НЕ СЪЩЕСТВУВАШЕ ТИ
Има дни, през които не мога
да живея живот поносим.
Как ме гложди стоуста тревога,
как ме дави сторъчният дим!
Побледнял и потиснат, и скършен,
не желая спасителен бряг.
Просто мисля, че вече съм свършен.
И прекрачвам към бездна от мрак.
И какво би се случило с мене?…
Бих се сринал под коша звезди.
Ако ти не стоеше до мене…
Ако не съществуваше ти!
Затова, че ми връщаш зората
и че слаба - проправяш ми път,
само с поглед изричам словата:
Има дни занапред…
Няма смърт.
14 април 1986 г.
* * *
Море, с живота аз не те сравнявам,
защото ти самото си живот.
Живот, с морето аз не те сравнявам,
защото си море под пъстър свод.
А ти, любов, си всичко вкупом взето.
Море, земя, морава и вулкан.
ГАРВАНЪТ
Връз клюна на дървото
под тесния балкон
на блока от бетон,
долитна гарван, който
заграка с дрезгав стон.
Приличаше на оня,
от Едгар По възпят.
Смолистият му цвят
изпъкваше на фона,
с дрезгавина налят.
И неговият поплак
предричаше беда,
за хората в града,
приели жалък облик
от клюна на глада.
10 декември 1996 г.
СКРЪБ
На мама Иванка
Това бе загуба за всички.
Отиде си и тя - една
жена, живяла като птичка
под Божията висина.
Тя можеше да бъде друга,
ала от скромност и от свян
не стана на богат съпруга,
не поблестя сред кръг избран.
Обикновена си остана,
но съумя да съхрани
на мъдрите речта засмяна,
честта на селските жени.
В сърцето си бе изградила
параклис сякаш на рода
и ревностно запаметила
войните, жертвите, глада.
И само като си припомня
предсмъртния й, сбърчен лик,
сълза, усещам, се отронва
и бузата ми парва в миг.
Разбирам, че такива хора
едва ли вече ще роди
земята, черна от умора,
под равнодушните звезди.
ПОСЛАНИЯ
Животът ми пилее бели листи -
мълчание, забрава и покой!
И тия дни, подобно аметисти,
кой щедър миг ще ми ги върне, кой?
Защо не съм могъл да ги запазя?
Какъв ли облак тегнел е над мен?
Каква любов, преминала в омраза?
Неоправдан съм и… невъзмезден!
И беден съм сега. Безкрайно беден.
Самоограбен и наказан сам.
Не мога в тия дни да се огледам.
А бъдещите как така ще знам?
Затуй ли в настоящето се хващам
за сламка - като давещ се човек
и днешните си размисли изпращам
в послания към утрешния век?
ПРЕД ОГЛЕДАЛОТО
Показваш ме, какъвто съм,
кристално огледало -
един човек, от своя хълм
заслизал отмаляло!
Благодаря ти за това.
Но знай: не са утеха
ни побелялата глава,
ни тая вехта дреха.
А скрупулите? Те тежат.
Кой може да се радва
на безпощаден самосъд
и на горчива правда?
Къде са вашите искри,
очи на младостта ни?
Къде сте, образи добри
от сънищата ранни?
Мираж ли? Даже и такъв,
животе мой несвестен,
ти си живот от плът и кръв,
но и от дух божествен!
ВСЕ НЯКОЙ ПЪТ
В един обикновен и весел,
лазурен ден, в бравурен час,
ще секне моят дъх, пренесъл
борба и труд, любовна страст.
Но някой път по здрач зорница
ще сепне нечий земен сън,
било като крило на птица,
било като капчуков звън!
ОМАГЬОСАНИЯТ
Живея подобно на бухал
в панел-хралупа и мрак!
Студено е. Влажно е. Мухъл.
Разкъсва ме гарванов грак.
Разяждат ме полипи. Плащам
за туй, че съм чужд на века.
И с нокти сърцето си дращя:
кръв лепне по мойта ръка!
И слънце за мен не изгрява.
Все нощ е. И в нея какво?
Кошмар за разбита държава,
размекнало се мъжество.
Отдавна на живите чужд съм.
На мъртвите - близък вовек.
В пиянство лирическо блудствам
един омагьосан човек!
ТЪЖЕН ДЕН
Болящо тъжен ден. Безкрайно.
Не клюмвай, възрастно момче!
Спомни си нещо мъдро, трайно:
едно лице, едно градче!
Спомни си: пътищата стръмни,
а и бездънното море
не те заплашваха със мълнии,
и всичко, всичко бе добре.
Тогава мислеше, че можеш
света да превъртиш така,
че сянка да не те тревожи -
нито с позор, нито с тъга!
Сега за теб не е ли късно?
Не! Трябва още да зовеш.
От себе си не се отблъсквай -
позорно е сред път да спреш!
УНИНИЕ
Чета си стари стихове.
Със стари спомени живея.
Насъне само в мен снове
отминалата одисея.
Миражът. Вечната мечта
на хората с духовна сила.
На търсещите красота -
далечната, самотна лилия!
Животът, Господи, уви
не ми е вече интересен.
Не може да ме вдъхнови -
било за път, било за песен.
* * *
Сега отивам там, където
съм бил отдавна и небил.
Под искромета на небето
и посред земен хлорофил.
Отивам там, където има
невероятна бистрота:
една неотразима рима,
необяснима красота!
АКО НЯКОЙ ПЪТ
Ако някой път моите строфи
по сърцата ви драскат със нокът,
е от туй, че живях в катастрофи,
в едно време разделно, жестоко.
Бях роден за напев благозвучен,
за една хармонична вселена,
на добро и на чест бях научен,
но се лутах с душа омърсена.
ДАНЪК НА ЖИВОТА
Аз мога да ви кажа, че
сърцето ми умира.
Умира моето сърце,
но пулсът му не спира.
Като погледна: път пред мен
не сочи кръгозора.
Нито пиян от слънце ден
подпира с гръб стобора.
Насрещният балкон мълчи.
Под него мъж бездомен.
Навел пред хората очи -
без гордост и без спомен!
КОСМИЧЕН ПЕЙЗАЖ
В тетрадката от думи-плетеници
на моето тревожно битие
какво духът космичен предприе
или отне от моите зеници?
Накъсаната броеница-време
зърна прозрачно жълти разпиля
по планини, морета и поля,
по вододели и по водоеми.
На слънцето разкъсаната риза
с петна от ярка, скъпоценна кръв
потъва изведнъж като в калъф,
във мрака, който в преизподня слиза.
И се пробуждат сенките на дните,
на вековете плътните мъгли,
гримасите в потайните ъгли,
разпятията, клетвите, сълзите.
Но призори над дъхави поляни -
дълбок тунел. И в дъното му - храм.
И силует на прорицател там,
смразен, за изгрев-слънце вдига длани!
10 декември 1996 г.
ПОЗИЦИЯ
Не искам да съм слаб. Не искам - плах.
Ни впримчен в дребни разпри и разплати.
Възходи знам. Не ме стъписва крах.
Пропадам и политам от обятия.
Аз вярвам в люде с ведра същина,
които ме приемат братски, просто.
Презирам в тоя бяс и вой: война!
И моят герб е: хляб и благородство!
Съдбата ми е същ водовъртеж,
като самото време - уязвима.
Историята аз кръстосвам пеш -
на бъдещето да намеря рима!
Когато ме повика вечността,
с въздишка, която ще изпусна,
ще промълвя нечуто: обичта
бе славей на барутната ми устна!
НЕБИТИЕ
Написаното - то не закърнява,
а самостойно движи се напред.
Не като пробив за уютна слава,
а просто като воля и завет.
Да уловиш мига. Да свети нещо.
Да има в него брънка за живот.
Едно сърце, пулсиращо горещо.
Една земя. Един небесен свод.
Едни очи, прозиращи нещата,
сърцевината тяхна, същността
на истината и на красотата,
на раждането и смъртта.
Че ако всичко земно си отива,
то мисълта остава звезден връх,
пронизал цялата вселена жива
с обезсмъртения човешки дъх!
ПО-ДОБЪР, ПО-НЕЖЕН
Аз ще умра. Но влюбен и усмихнат.
Превърнат в друго, ще съм аз все пак.
Защото не можаха в мен да стихнат
надеждите, кървящи като мак.
Каквото и да бъда - цвят, корона
на дълголетно, пеещо дърво,
ще чувствам как потомъкът си спомня
за моето красиво мъжество.
И нечия ръка ще ме докосне.
И нечия любов ще украси
годините ми щедри, високосни,
пролятите ми в сънища сълзи.
И аз ще бъда не в това подобие
от моите случайни словеса.
Но по-добър, по-нежен, по-особен…
Защото все пак стават чудеса!
НЕТЕАТРАЛЕН ДИАЛОГ
- Не мислиш ли, че идва време
и за смъртта
да те попитам?
Лежи в пръстта
ръждиво стреме,
чиято тайна е разкрита.
- Омекналата твоя воля
и мисълта ти
за какво са?
И от смъртта
стори ти полет -
живота не превръщай в проза!
- Къде да ме заровят? Нека
да е на връх,
вклинен в небето.
В легло от мъх.
И до пътека,
която води при морето…
Не заблуждавай с тая воля
и с мисълта
не заблуждавай!
На връх ли казваш?
Значи полет!
Море ли? Значи вечност! Слава!
ВАЗА
Родило ме е слънцето на юга.
И цял живот ме омагьосва юг.
И вече не желая нищо друго,
освен и моят гроб да бъде тук.
Маслината, за мене вечен
символ,
да хвърля сянка върху камък бял,
на който някой, в моя памет
пийнал,
две букви „Б” и „Т” би издълбал.
И нищо друго. Тишина. Забрава.
Живял съм, както можех. Зле.
Добре.
Наистина и аз мечтаех слава,
но и без нея може да се мре.
Дори и двете букви суета са…
Ще бъдат те последния ми
грях.
Поезийо, ти моя златна ваза!
Какво оставям в тебе?
Шепа прах!
19 август 1986 г.
