Ирена Панкева

Книгата „Единаци” съдържа 20 разказа - ловджийски и всякакви - и до голяма степен това число двадесет ни разкрива нейната философия още преди да сме я прочели: двойката е символ на бинарни опозиции като хаос - космос, горе - долу, светло - тъмно, добро - зло, красиво - грозно, човек - животно и вечното им противоборство, в което се раждат хармонията на безкрайната вселена и кръговратът в природата и в човешкото битие (тук изразени чрез нулата). Разгръщайки страниците на Вашия сборник, читателят се докосва до всичко това и до много повече. Не съм забравила откровеното Ви интервю, както и своеобразния предговор на книгата - „По месеца с пъдпъдъчи сачми”, който освен като приказка звучи и като истинска притча, родена от живота. Като прибавим и тях цифрата на творбите става 22, а съберем ли две и две - няма как, получава се четири. Четворката пък отразява земния свят, хоризонталния модел на света с неговите четири посоки, четири годишни времена, четири възрасти, четири стихии (земя, въздух, вода и огън). Ето какво е закодирано в книгата и лесно ще се уверим в това, когато прелистим и последната страница.
Няма да крия, че любимият ми разказ, дал име и на сборника, е „Единаци”. Може би защото най-много се доближава до моята естетика и светоусещане - и мен ме вълнува митологичното пространство на гората с нейните обитатели, с противопоставянето или отъждествяването им с човека и неговите постъпки в търсенето на самия себе си. В днешния глобален свят все повече и повече започват да доминират виртуалните човешки взаимоотношения. Затова и темата за самотното единачество ще става все по-актуална, но тук изобщо не става дума за това! Тук навлизаме в зимните дебри на един ловен разказ. Разказ, който стои по-близо до поезията, отколкото до прозата. Разказ, който омагьосва. Омагьосва с искрящата белота на снежните преспи и причудливите форми на храстите; с напрежението, което непрекъснато расте при преследването на единака вълк от единака човек. Омагьосва с колоритния ъгленски, Йото - Пацов език, достоен за съкровищницата на българската литература. Омагьосва с поведението на ловеца, който, взирайки се в очите на вълка, разпознава себе си и осъзнава постъпките си. Ние, хората, обикновено знаем каква е същността на нещата, но не искаме да си отворим очите за нея, защото по-често не ни е угодна - затова обичаме да се самозаблуждаваме. Колко му е да наметнем грозната истина с красивата кожа на страстта и илюзията (както е в „Бяс”)! Нищо от това, което ми харесва в разказа „Единаци”, няма да цитирам, защото ако го направя, ще трябва да го препиша целия. И веднага ще се опровергая, защото понякога не е възможно да устоим на изкушението, особено когато то звучи като поетична атавистична ретроспекция и магическо заклинание: „Ето какво видях тогава в жълтите му очи: диви усойни джендеми, ледници, от които сълзи първата струйка на огромни реки, гори, в които великани рошат с клони облаците и сами се сгромолясват под тежестта на векове и хилядолетия, бели зъби, впити с дива страст в козината по врата на стройни вълчици по есенни цветни поляни, месечина в бездната на небето, затрептяла като чинел от безкрайния зов на вълчия вой, свирепи схватки със съперници и вълкодави сред утробно ръмжене и удавен в алена кръв предсмъртен хрип … Взираше се той в мен, аз в него, нещо ми казваше, нещо му казвах …”. Не мога да пропусна и следното изречение: „Видяхме се, познахме се”. То ме отвежда към зората на Хомо сапиенс, когато човекът си обяснява света и контролира живота чрез табута и тотеми. И у българина още от езическа древност са останали страхът и почитта към разни животни - за омилостивяване на злото имаме Миши празници, Мечкинден, зачитаме змията (смока „стопан” - праотец), както и вълка - в негова чест са Вълчите празници, Вучляците - през ноември и на Трифунци (от първи до трети февруари). Ето защо мисля, че не случайно избрахте датата 01.02.2010. (освен че е огледална, колко символни значения само съдържа, включително Христовата възраст, та даже и Божието Триединство! ), за да ни представите книгата си „Единаци”. Почитта към посочените и към други животни в миналото се е основавала на рационалната преценка за ползата и вредата, която причиняват, както и на религиозно - митологичния култ към тях. Древното човешко мислене вижда вълка в двойствен облик. От една страна той може да бъде вожд на племе, предводител на бойна дружина, бог на войната или прародител закрилник. От друга страна в българския фолклор е познато превръщането на човек във вълк, по-точно във върколак. Някои белези (например асиметрията - окуцяването) разкриват хтоничната му същност на демон и го определят като символ на злото, на смъртта. В същото време обаче някои части от тялото му притежават силата да предпазват хората от уроки и болести. Ето откъде струи светлината в разказа „Единаци” - не толкова от снега, колкото от оголените бели зъби във вълчата паст - символ на вселената - в момента, когато ги скрива, както и от движението на пушката при мятането й на гърба; от акта на помирение между еднакви и равни същества. Навярно и вълкът единак е видял в очите Ви същото, което Вие - в неговите. Красиво и запомнящо се. За цял живот.
Запомнящо се като еднокрилия гривяк („Гривяк еднокрил”) и козирога („Козирог за стрелеца”); като страстта за притежаване на красивата кожа на бясната дива котка, призовала черната сянка на смъртния страх за живота („Бяс”). Но човек и да замръкне в село Ъглен, няма страшно - топографията е толкова ясна, че ако чете внимателно книгата може и сам да стигне от Пацовската дуда чак до Големата рудина. Яд ме е само, че някъде из ъгленските ловни пътеки достойният индиански вожд Винету преотстъпва името си за прякор на един, съвестно ми е да го нарека ловец, който стреля по всяко пернато, което му се мерне - от чучулига до кос („Винету и туземците”). Друго си е Йото Пацов да отстреля фауната с помощта на фотоапарата!
Няма да проследявам пъстрата галерия от образи на ъгленчани (към която принадлежите и Вие) - и те самите единаци на един от малкото острови на блгарщината в морето на космополитното ни общество. В никакъв случай обаче не мога да не спомена Лаката от разказа „Яйца на очи”. В тази творба настроението рязко контрастира с атмосферата в разказа „Нане Стоичковата върба”, в който Елин Пелин разкрива душевното осакатяване на селянина и разрива на връзката му с природата. Заради своята протрита капа Стоичко превръща космоса в хаос като отсича, „убива” върбата (символ на Световното дърво) и унищожава щъркеловите гнезда. При Лаката Цончов нещата стоят по друг начин - той е доволен, че има щърково гнездо на неговия салкъм и го използва, за да създаде ред и природна хармония; справедлив е в отношението си към хищните, крадливи гарвани - злото трябва да се унищожава още в зародиш! Къде-къде по различно е гарван да мъти сварени яйца, отколкото да изчезне цяла щъркелова империя. Находчив е Лаката, умее да подрежда нещата в живота! Вместо да му плащат наем, щъркелите измътват 40 пиленца от 20-те яйца с двойни жълтъци на унгарските му кокошки. Тази случка много прилича на рибарската приказка: „Вчера хванах еееееей такъв шаран”! А и да се чуди човек жените в Унгария дали не раждат само близнаци?! И все пак - ако я нямаше зловещата фигура на гарвана как щяхме да разберем колко силно блестят жълтъците жълтици в тигана?
Не така стои въпросът в разказа „Щърк на кърък” - и тук се смее човек, и как да не се смее, като „живеем в просветена страна, и това мине - не мине време и си проличи по нещо”. Смее се българинът на простотията си, разбира се - може ли да не се смее, но защо някак по гоголевски се смее, „през сълзи”. И пак се сещам за „Нане Стоичковата върба” - отсичането на дървото е равнозначно на подмяната на щърковото гнездо с арматурния луксозен шедьовър, украсен с пайети. Вместо капа в „Щърк на кърък” имаме желанието на един кмет да „направи празника на българската просвета и култура напълно незабравим”. И тук връзката между човек и природа също е разрушена. За просветата и културата да не говорим! Развесели ме наистина гледката, която си представих и която заслужаваме - преялите с кренвирши щъркелчета един ден летят след стрина Дака, а на другия - след господин Тинков.
В разказа „Торба” обаче работата става много сериозна - попадайки от България в Света гора, заради Юлианския календар героите са принудени повторно да спазват Великденските пости. Тъканата вълнена торба на отец Йосиф е пълна с разни „привлекателни неща”, противопоказни за постите, но не и за корема на калугера - както се разбира по-късно. Завладяващ е разказът, силно ме развълнува още от самото начало с идиличната картина от недалечното ни минало: „Не съм виждал такава торба от детството си, и затова преглъщам на сухо, защото си спомням как под някоя джанка на Пацовското прадядо ми Христо вадеше от нея пита хляб, сирене и лук, да хапнем, докато превали жаравата, та да имаме сили после пак да сечем с мотиките бурена в лозето. Трошеше питата на коляно, сиренето - с пръсти, а лукът разрязваше на кръст, той плачеше с бели сълзи, дядо сипваше на кръста сол, завиваше го в кърпата, която винаги носеше чиста в пояса си и го смачкваше с юмрук. По-сладко не съм ял никога”. Сигурно така са се чувствали и семинаристите на брега на Халкидики. В тайния Ви риболов прозрях едно от Христовите деяния - и Вие като Исус храните с риба гладно човешко множество. А „Изиди, Сатана!” се отнася за този, който изрича клетвата - отец Йосиф, развалил фасона на торбата, издула бузи „като влюбен жабок”, като поизял „благините”. На греховното поведение на лицемерния Божи „служител” рязко противостои жизнената мъдрост на отрудения, боголюбив селянин дедо Христо, за когото „църковниченето се изчерпваше с кръста в лука и с кръста, който правеше с разкривени пръсти преди да си плюе на ръцете и да хване ралото, мотиката, наджака или сърпа - все едно, каквото и да похванеше, все беше Божа работа, и затова на всеки поздрав - добра среща и добра стига, добрутро и помози Бог, нашият селянин в ония бедни и прости времена винаги отвръщаше с убеденост:
- Дал ти Бог добро!”.
В разказа „Торба” опозицията горе - долу се завърта в шеметен калейдоскоп.
Както и някои от убежденията на Стилиян Вацов за това какво точно е художество („Завършеност на формата”) - да си баща на момиченце или на момченце. То още Фройд е казал, че жената страда цял живот, защото е неосъществен мъж (т.е. на нея й липсва нещо, което той притежава), ама нейсе!
Та, за да постигнем „завършеност на формата” изобщо, трябва да намерим баланса между бинарните опозиции, както го правите Вие. Днес например всяко второ българче се казва Голю - да се надяваме, че от утре името му ще бъде Облечен или нещо подобно - за равновесие. Но нека не разчитаме твърде на материалното, защото „в началото беше словото”.
„Наздраве завинаги”, господин Пацов - за чудесната Ви книга „Единаци” и за всички следващи! Пожелавам Ви и през идните 60 години все така хармонично да творите Вашия космос!