СЪДБАТА НА БЪЛГАРИЯ БЕШЕ И НЕГОВА СЪДБА
Литературни критици има различни, но почти не мога да си представя друг с такова съвременно усещане като Иван Спасов. Той имаше душа на поет. Това личи от цялото му творчество. Литературнокритичните му сетива бяха тънко изострени, изключително чувствителни и отекваха ту радостно и ведро, ту наранени от ековете на времето. Творецът се беше слял изцяло с епохата, която всъщност беше голямото време на България. В Димитровград - столицата на българското бригадирско движение - сме се срещали неведнъж и още тогава личеше, че онова вдъхновено момче с огнена коса и дълбоки сини очи ще отстоява през целия си живот творческото дело на нашия общ приятел Пеньо Пенев. Още от младежките си години Иван Спасов се изяви като силна, внушаваща респект, духовна натура. Той изричаше верни оценки за творците и никога с нищо не ги промени, въпреки обществените превратности. За него времето имаше стойност само тогава, когато то се движи от целия народ, а не от шепа лъжеводачи, такива, каквито днес се гаврят жестоко със съдбините на отечеството ни. Иван Спасов е от малцината, които познавам, неизневерили до последен дъх на идеалите си. Затова и мъжествено ги отстояваше. Отстояваше ги не на дребно, а рицарски, дори и когато оставаше сам на литературното поприще. Той не замлъкна като мнозина, когато настана робски и недостоен живот за народа ни, а с двойна сила продължи високото си дело, като посочваше точно и поставеше на място литературните продажници и абдикиралите естети. С неизчерпаема страст той ценеше както Ботев и Вазов, Яворов, Смирненски и Вапцаров, така и днешните творци с гордо народностно съзнание, с гражданско чувство към проблемите на съвремието ни.
С Иван Спасов сме ходили на много места из България. Винаги биваше бодър, настъпателен и твърд, винаги създаваше топла атмосфера около себе си. Благодарение на поетичната му душа през целия му живот главната тема на творбите му беше българската поезия. Той бе поклонник на естествените и същностните поетически явления и творби и с право даваше гръб на празните модернистични писания, които са лишени от човешка топлина.
В това отношение беше единствен. С дарбата си той си извоюва достойно име на литературен критик и писател. Никога не можеш да го объркаш с други. Затова имаше и литературни врагове, които бледнеят.
Иван Спасов притежаваше голямо сърце. Затова и обичта му към българското в поезията беше голяма. Съдбата на България беше и негова съдба и когато в края на XX век тя беше обезкрилена и почернена, изоставена и продадена в ръцете на чуждоземни покровители, критикът страдаше много. Сякаш някой бе бръкнал с груба ръка в душата му. Не се оплакваше, но го болеше. Въпреки това той изправи снажен ръст и застана на кръстопътя на Отечеството, сочейки вярната му посока. За разлика от други свои събратя, не изпусна правдивото си перо. Със своите статии, със своите книги той воюваше за спасяването на честта българска. Като литературен критик, в това отношение също беше единствен. Извисявайки честно и талантливо българската поезия със своето вдъхновено творческо дело…
