ЛИХВАРЯТ
Сутринта беше като мокра риза. Вятърът се опитваше да я изсуши и тъкмо изглеждаше, че ще успее, дъждът пак се заиграваше с него.
“Валят звезди”, пошегува се винаги усмихнатата продавачка на вестници. Тя си изкарваше парите предимно с продажбата на чорапи, цигари и запалки, печатните издания бяха на последно място, но не беше недоволна. Или пък се беше родила с усмивка върху матовото, продълговато лице, на което отиваха леко прошарените дълги и чупливи коси.
Обувките ми пропускаха, особено десния на палеца и на петата, и мушнах найлоново пликче върху чорапа. В колата нямаше да се намокрят, но след паркинга в индустриалната зона, до фирмата, където щях да си подавам документите за секретарка се извиваше пешеходна алея. Достатъчно дълга да започнеш и да свършиш рецитирането на “Опълченците на Шипка”. Сетих се точно за него, защото преди седмица видях в читалнята на градската библиотека един французин да чете поезията на Иван Вазов и в очите му грееха червени рози. Надявах се и от моите да си набера рози и да ги натопя в празната си от поне хиляда дни ваза, когато ме приемат на работа. Между парите за букет и бензин избирах да си откъсна по тъмно тайничко едно цвете от обществените градинки. Ама в последно време там не вирееха цветя, а неподдържана трева и найлонови пликчета в различни цветове.
Минавайки по моста над реката, свърваща или отделяща града от индустриалния район, мернах през стъклото бавно крачещ мъж. Просто го погледнах. За миг, но видях, че дъждът не го притесняваше. Ходеше си равномерно, не бързаше за никъде. Без чадър, без яке, а валеше от малките часове на деня. Помислих си, че обича мокрото небе и толкова. На връщане, след подаването на документите, отново го фиксирах. Стана ми любопитно, че пак беше от лявата страна на моста. Предполагах, че е отивал някъде и сега би трябвало да се връща… Е, да, но той пак държеше тази посока. Дали просто не се разхожда, или се е запасил с търпение и чака някого, който няма и намерение да спази обещанието си. Свободните ми минути наостриха уши и аз спрях колата на първата възможна спирка. Исках да разбера къде отива мъжът с бялата шапка. Вторият ми поглед се задържа именно върху контрастиращата с разкаляния пейзаж белота, нахлупена на главата му. Отдавна не бях забелязала някой възрастен човек да се откроява с подобна шапка. Мъжът стигна до края на моста, постоя тридесет секунди загледан напред, сякаш го чух да въздъхва, обърна се и тръгна по обратния път. И после пак наново. Термосът в колата ми ме подсети да изпия едно сладко кафе и да наблюдавам. Нищо не се случваше. Непознатият правеше едно и също. Не поглеждаше часовника, не издаваше признаци на безпокойство или тревога… Странно, а не бях ли странна аз, дето си търсех белята, следейки човека. Майчиното чувство заговори в мен и свършвайки бързо напитката забърсах импровизирано чашката, налях от термоса гореща порция кофеин, и излязох под капките. “Валят звезди” си спомних репликата на продавачката. Вили, се казваше. Сетих се в приятната мокрота. Капките бяха леки, почти феерични и като че ли се извиняваха, че те докосват. Заприличаха ми на сълзи, но проляти от радост. Денят определено беше романтичен, а не измокрен и студен. Есенните поляни изобилстваха с кърпикожух и лилавата им нежност предполагаше скорошно изваждане на топлите дрехи.
Изчаках човека да се обърне и тръгне към мен. Панталоните му - сини дочени, но нови. Бархетна карирана риза, с преобладаващ син цвят, и отгоре шлифер, протъркан на ръкавите и около яката, с висящ незавързан колан. Бил е кафяв в някогашното минало неопределено време. Незакопчан. Човек - самотно знаме на моста. Пресрещнах го и се усмихнах насила. Подадох му чашката с кафе, която уж беше бяла, но направо тъмнееше в сравнение с истинското бяло на главата му. Той се спря и ме загледа. Гледаше както късоглед се взира в предметите, или отнесен от мислите си и насила приземен към действителността. Очите му заблестяха. Дъждът не беше угасил пламъчетата им. Като че ли отнякъде се добавиха съчки и огънят по лицето му се разгоря. Топлина и мекота ме лъхнаха от погледа му, че заслужавах да се хвърля от моста заради скорошното си отчаяние и заглъхнала неотдавна депресия.
- Елате с мен да се стоплите в колата - поканих го и му показах къде съм спряла.
- Не, не. Благодаря ви за кафето.
- Среща ли имахте? Чакате ли някого… - отворих си нетърпеливата уста. - Сигурно сте измръзнали от стоенето навън…
- Не ми е студено. Вие ме стоплихте за цял ден.
Оставих го под грижите на влажния понеделник и се прибрах. Чак вечерта си спомних за мъжа. Дъждът беше решил да се доказва и се перчеше на хоризонта. Питах се дали бялата шапка стои още, разкроявайки моста по някакъв свой си начин, или се е прибрала, а къде ли…
На сутринта ме стреснаха с почти заповедното да се явя на следващия ден за интервю. Натежала от въпроси и предчувствия излязох на безцелна обиколка по улиците. Опитвах се да закача трупащото се напрежение по дървета и дръжки, да го разхвърлям по празните скамейки и кошчета - където стане! Зяпах витрините или те ме зяпаха - не беше ясно. Хрумна ми да изненадам една позната, на служба в съда, и да обядваме заедно в най-евтината кръчма на пазара. Мая ме хвана подръка и се заприказвахме на воля. Не бяхме обменяли информация повече от месец. Парата на топлата супа топчета не ми попречи да видя мъжа с белято петно на главата си. Но той беше променен. С костюм, да - старичък, но му стоеше по мярка. Някак си изискан изглеждаше. И наперен. Излезе от най-скъпия магазин за деликатеси в града ни, носейки фирмената торбичка. А нея даваха за покупка над 50 лева. Не го бях забравила, защото на два пъти по поводи ми се случи да прекрача прага им. Моят познайник си хапваше добре… Не като мен - скромна супа и с повече хляб, за засищане.
Обличайки се за решителното интервю направих пълна кана с кафе и сандвич за новия познат, ако го срещна на моста. Човъркаше ме неизвестността и възможните разкрития. Мечтаех да напиша криминален роман, но без да съм участник в действието му.
Той си беше там като неработещия и забравен от години светофар. Ухилих се на шапката, помахах му и се запътих да ме изпитват. Сигурно приповдигнатото ми настроение помогна, защото след въпросите ми казаха да почакам навън десетина минути и после ме зарадваха, че още от утре ме взимат на работа. Подкарах колата и спрях на вчерашното местенце под три брезички и изоставена беседка. Забързах към мъжа и той ме позна. Двамата се хилехме като спечелили от тотото или от най-малкото от някой международен валутен фонд. Неизбежният подслушвач дъждът беше се скрил на запад и седнахме в беседката. Налях кафе. Забелязах, че обувките ни носеха един и същ цвят - черни, но неговите не бяха сбръчкани и намусени от липсата на внимание. Изглеждаха от естествена кожа, при всички случаи няколко пъти по-скъпи от моите. Усещах, че мъжът е препълнен от желание да говори и моя милост щеше да е попивателната, която търси. Защо пък не… Колко пъти съм досаждала на приятелката си с разтягане отпред-назад и пак, и пак на историите си. Все някога трябваше да опитам какво е ти да изслушваш.
- Баща ми държеше кръчмата. Голяма кръчма, ама и глътката му също голяма. Спомина се ненапил се… Мен ме влечеше, още ме блазни, търговията, качествените меса. Затова станах продавач и управител на единствения магазин за хранителни стоки в селото. Снабдявах с какви ли не салами и деликатеси. Завързах познанства, давах пари, където се налагаше и ми заделяха хубавата стока. Клиенти - колкото щеш. Селото ни се беше ширнало като апетита ми, непресъхващ и днес. На три километра започваше вилната зона. Богати люде. Строяха и дострояваха! Който веднъж дойдеше в магазина го записвах за редовен клиент. Продавах, но и въртях друга търговия - пари на заем. Много изкарвах! Народът ядеше, а яденето при мен. Пазаруваше. А парите с лихва ги раздавах. Че иначе какъв е смисълът на услугата. Знам, че пише в Библията да не търсиш лихва, ама аз не съм божи човек. Лошото стана, че покрай лихвата се сдърпахме с жена ми. Тя честна все напираше да е и накрая от дърпане семейното въже се скъса. Взе си пътната чанта и ме напусна с най-бедния селянин. Ама преди това, за да ме заболи и да не би да я забравя ме нарече: “Лихвар!” Спомена, че цялото село ми е зашило този прякор.
По едно време се заселиха едни. Семейство учители. Бивши. Работили в Ангола, после не знам къде си, купиха къща при нас. Само мъжът пазаруваше. Никога хляб не взимаше, а все пакетирани продукти. Направи ми впечатление, че брашно по много пакети искаше. Попитах го те ли си месят хляб. Из селото се намираха и такива, дето обичаха домашно приготвения хляб, пазеха си и старите фурни. Той ме измери с очи, в които пъстрото се бе изродило в крокодилска жестокост, и избълва насреща ми, че не ядял хляб от алчни, лихварски ръце. Премаля ми, кръвното ми подскочи и се удари в тавана, всички тефтери се завъртяха набързо пред мен. Добре, че нямаше клиенти, та поседнах. Колко съм седял - не знам, но после отворих бутилка червено вино. Нея първо напипах. Изпих две чаши на екс… и се напих. Заключих магазина и му ударих едно реване, спане, реване… Като се събудих - претръпнал бях. Приказките повече не ме прекатурваха. Бях като охранено прасе, сланината ме топлеше и предпазваше от люти подхвърляния. Поне така успешно се заблуждавах.
Селяните идваха за заеми, ама не гледаха в мен, а по рафтовете със стока - сякаш превръщаха отпуснатата сума и най-вече лихвата ми от петнайсет процента в продукти. Защо точно петнайсет ли… ами без смисъл, така се случи. Първият път, когато съседът Тодор ми се примоли за 400 лева, че дъщеря му я приели за студентка по педагогика и квартира ще търсят в столицата, беше 15 август. Тръгна ми на 15 число и не го промених.
И да знаеш… отмиля ми и селото, и лихвите. Дочаках пенсията, зарязах безлюдния двор, с презрели и окапали по земята плодове, продадох къщата чрез агенция, че в селото никой не я искаше, а децата ми ги беше глътнала чужбината и не милееха за татко си… Купил бях апартамент в града, за чеиз на момичето… И се пишех мъж, а все още понякога нощем понякога се събуждам от думите: “лихварят” и странно - гласът ми прилича на женски, направо да си призная, гласът на жена ми е. Плътен и мек, но с ръжда по него. Не мога да спя повече от три часа. Не съм на село, а селото ме преследва. Не съм жаден за салами, а за съчувствие, за внимание гладувам. Гледам просяците ги съжаляват, помагат им… Даже се просълзяват… Реших и аз да пробвам. Да не протягам ръка, храна не ми липсва, но да извадя навън болката си, та дано измръзне… пък може душата ми да се укроти. То хора за утешаване сега колкото искаш, ама и аз ще се наредя на опашката, моят ред ще си пазя.
Мъжът говореше, поне на споделянето не беше скъперник. Светът се свеждаше до една чиния - от едната страна някой вдишва аромата на ястието и преглъща, от другата преяждат, изхвърлят, но не се сещат да подадат лъжица на гладния.
Не ми ставаше приятно да го слушам, даже отнякъде се провря студен вятър между плисираната светлосиня пола и сакото ми, но бях се спряла при него и поне време му дължах. Думите му заприличаха на забравена дълго немита тава. Без търпение изчистването нямаше да се получи.
Накрая той свали раницата, сложена на гърба му. Даже не я бях забелязала. Тъмночервена и малко употребявана. Отвори ципа и от там се показа фирмения плик от вчера. Все едно се попарих с глътка пареща супа топчета.
- Това е за вас! Любимите ми луканки… надявам се да ви харесат. Добавих и бутилка вино. От пиене не разбирам, посъветвах се със собственика на магазина.
- Ама, моля ви се…
- Изненадана сте, но и аз бях изненадан приятно, че се спряхте да ме видите. Някакъв си непознат. Минават коли… стотици на ден… поглеждат ме, или даже не ме забелязват… точица нищожна… Вие се отбихте и дойдохте при мен.
- Не съм и предполагала… защо, това е твърде щедро - бълбуках подобно поточе аз.
- Поканете приятеля си. Съберете се с приятни хора… - Мъжът, чието име не знаех дори, си тръгна. Гърбът му излъчваше спокойствие, което ме докосна, зялюля и обхвана цялото ми тяло. Бях щастлива. Щастлива с подарък!
А мъжът… Отивайки на работа, виждах фигурата му, забележителната бяла шапка, и вдигах нагоре ръка. Той пазеше моста и мястото на нашата среща.
