Иван Митев

Такова лято се помни три живота напред - с дни като капки роса - бели, безкрайни, лишени от движение. Не мога да забравя и шума на горелките за сушене на тютюн - бях се цанил да поддържам температурата им за два лева на ден.
След седмица вече усещах по бученето как работят и спокойно можех да се отдалеча до кръчмата оттатък релсите. Това беше гаровото «РСВ», което кръчмарят отключваше сутринта, за да изпие закуската си и сетне го зарязваше. То на рафтовете какво ли имаше - по бутилка мента и мастика и няколко кутии рибя консерва. Затова пък в хладилника събираха хлад десетина бири. Половината си плата бях нарекъл за тях.
Седях си на пейката под липата, пийвах си бира, а около мен подскачаше внучката на кръчмаря Рена. Тя я имаше десет-единайсет години, я нямаше, но затова пък й бяха ясни отговорите на всички въпроси.
Рена чертаеше тебеширени квадрати на плочките, рисуваше в тях по някоя и друга буква, а аз трябваше да отгатвам думите. Целият перон беше изписан с ОБЛАК, ПЕРО, КОТКА, НЕБЕ и какво ли още не…
Да - така беше. Ден след ден, седмица след седмица горелките продължаваха да бучат неистово в търбуха на сушилнята, за Рена ставаше все по-трудно да намира тебешир, перонът беше съвсем побелял, а надежда за капка дъжд не се виждаше отникъде. Два влака на ден спираха на гарата, от тях никой не слизаше, нито пък се качваше, унили хора гледаха с безизразни лица от пожълтелите прозорци, после влакът ги отнасяше. Тракането на релсите заглъхваше в ниското, пушекът се разнасяше в небето и на перона си оставахме пак двамата с Рена. Сякаш и селото беше умряло - жива душа не се виждаше наоколо. Къде бяха отишли всички, един Бог знаеше.
- Вече половин час мислиш - каза Рена. - Ето, още една буква ще ти напиша. Ако и сега не познаеш, губиш.
- И какво ще трябва да направя?
- Да обиколиш гарата на един крак.
Пийнах бира и се вторачих в квадратите.
- Предаваш ли се? - попита Рена. Беше се облегнала на липата и чакаше да произнесе присъдата.
- Няма такава дума - казах.
- Брей! Има, но ти не я знаеш.
Вгледах се пак.
- Да не е бивол?
- Глупости! Тази дума е хубава. Най-хубавата! - отсече тя.
Пийнах пак бира. Очите ми срещнаха далечината - само керемидите на оборите подскачаха от маранята. Нищо друго не помръдваше там. И никакъв звук освен познатото ми до болка бучене.
- Добре, предавам се. Но не искам да обикалям гарата. Измисли нещо друго.
- Друго… Друго… Сетих се: да нахраниш рибата!
- Каква риба?
- Рибата в ей оня кладенец - тя посочи към нивите. - Веднъж купихме една риба… тя беше още жива… и дядо я пусна в кладенеца.
- Добре, ще я нахраня - рекох.
- Обещаваш ли?
- Обещавам. Кажи сега думата.
Рена лапна края на пръста си и веднага го извади. Сините й очи потънаха под миглите. После изрече:
- Либов!
- Не е либов, а любов.
- Брей!
- Така е. И не съм сигурен, че е най-хубавата дума.
- Ти знаеш ли по-хубава?
- Не знам, но това не значи, че няма.
- Добре, като си толкова умен, напиши една, аз ще я позная.
Тя ми подаде тебешира.
Написах пет букви.
- Това е женско име. Имаш да допълниш само една буква.
Тя пак захапа пръста си.
- Няма такова име.
- Има - рекох и влязох да си взема бира.
- Няма, няма, няма, аз знам всички имена - чувах я да си говори, докато се опитвах да затворя вратата на хладилника.
- Чу ли? - попита ме като излязох.
- Какво ще направиш, ако има?
- Каквото искаш.
Замислих се.
- Искам да ми оближеш коляното.
- Какво, какво?
- Нали чу - да ми оближеш коляното.
- Измисли нещо друго.
Тя се вторачи в своите колена - остри и мургави от слънцето.
Завъртях глава. Видях, че упорито отбягва да гледа към мен.
- Добре - каза тя. - Кажи думата.
Дописах буквата.
- Лолита - прочете тя. И веднага каза: - Няма да стане! Няма такова име!
- Има.
- Няма, няма. Аз знам много добре. Ако искаш, можем да питаме някого.
Разсмях се. Кого ли можехме да питаме в тая пустош?
Но в този момент откъм водната кула се зададе рибар. Личеше, че е стар, беше с увиснали бели мустаци и влачеше зелени гумени ботуши в жегата. Стъпи с тях на рампата и седна на купчина траверси под сянката на кулата.
- Можем да питаме оня рибар - посочих към него.
Тя погледна натам за миг.
- Добре! - каза. - Ще го питам! - и затича по пътеката между двата коловоза.
Видях я да заобикаля трите товарни вагона пред кулата, но така и не се появи иззад тях.
Рибарят продължаваше да си стои там - неподвижен, слят с жълтата стена.
Вдигнах шишето и пропуснах няколко глътки в устата си.
Рена се върна задъхана.
- Е, какво каза той?
- Имало - рече тя, без да ме погледне.
В този миг запищяха горелките. Звукът изключи всичко от съзнанието ми, накара ме да грабна шишето и да затичам натам.
Прескачах къртичините из сухата трева и знаех - когато свистенето стихнеше, щях да се опитам да усетя следата, останала след отлетелия дух от тази бутилка; но нищо нямаше да открия; и после щях да търся същия този дух в хиляди бутилки и халби, и когато това ми станеше навик, неочакван хлад върху коляното понякога щеше да ми подсказва, че моят път е имал и начало.