Йордан Нанчев

„Всяка твар е като трева
и всяка слава - като цвят от трева.
Тревата изсъхва и цветът окапва,
но Словото Божие трае довека”
(І Петрово 1:24-25)

В началото на 90-те години, когато излезе „На колене пред истината”¹, сборник с избрани статии от Делчо Василев и негови писма,  все още вярвах, че това би могло да е в унисон със случващото се тогава в страната и в Хасково. Онези години на ентусиазъм, провокиран от „промяната”, за която още мнозина от нас не бяха разбрали, че е само подмяна, вече едва ли ще се върнат. И все пак нещо  наистина се беше променило, за да може и такава книга да се появи на бял свят, както се казва. Нещо продължава да се променя и днес, когато завършвам това свое изследване за Делчо Василев. С известно недоумение и доста колебания обаче - трябва да си го призная. Породени нетолкова от неувереност в необходимостта да я напиша, колкото от житейския опит, натрупан във времето, от скръбното знание, че такава книга точно днес няма как да бъде прочетена. А камо ли пък да бъде разбрана от всички!

Причините за това са много. Те са в нас и извън нас, те са и в нелепата участ на моя герой, който въпреки своята публичност като журналист и писател, докрай е живял и все ще продължава да „живее” повече със себе си и извън света, отколкото в него и с неговите насъщни и битови теми и проблеми. Незабележим и сякаш несъществуващ в широката публичност, а все пак ярък, осезаем, на пръв поглед отделен и изолиран, а всъщност незаобиколим, центростремителен и понякога дори опасен за останалите, обезличен от силните на деня и въпреки това жив и истински, доминиращ. Въобще една невъзможна и нереална смес от плавка материя и несъкрушим дух, устояващ на ръба на собствените си възможности, рядко срещано съчетание от личност, морал и характер, един далечен и все по-отдалечаващ се пример на провинциален Дон Кихот, при това тук в Хасково, у нас в България, на Балканите, ако щете…

Игнис Бохема - този толкова странно звучащ негов литературен псевдоним също не ни помага да го разгадаем. Напротив. И все пак е провокиращ. Игнис от латинското огън и от веруюто на героя от едноименната драма на Леонид Андреев „Сава” „Ignis sanat” - огънят лекува и „Ignis nature renovator integre” - огънят обновява  всичко. И френското бохем - „циганин от Бохемия”, според Речника на чуждите думи в българския език² и още - „материално неосигурен човек на изкуството, който води безгрижен и безвреден живот”. Какво съчетание, нали!

Няма нищо чудно тогава, че този човек не е бил и не може да е като всички нас. При това никога не е заемал каквато и да било властова позиция, бил е само за известно време селски учител и дребен общински чиновник. Но по същото време е и журналист, театрал, литературен критик. Ето ви още една несъвместимост. И на всичкото отгоре анархист-толстоист!

Е, как при тази негова различност да го разбереш и да го категоризираш? А властта обича да поставя всекиго на място, тя следи за реда в обществото и открай време не обича различните, защото винаги й се струват подозрителни. Колкото и силна, абсолютна да  тя, самата власт,  почти винаги е различна от това, което трябва да е и затова понякога е гузна и страхлива. Но и жестока, отмъстителна - безнаказано при това!

Властта може да си позволи всичко, защото е власт. А Делчо Василев е просто човек и…безвластник. Неговата журналистическа „властност” е неземна, не от мира сего!  Тя е единствено в словото му, в истината, която прогласява от страниците на някогашната хасковска „Утринна поща”, в справедливостта, която по своему винаги се е опитвал да защитава и устоява. Макар и да е грешал понякога.

Власт и поданик, личност и общество. Вместо да се съчетаят и взаимно да се подпомагат, в случая това са сякаш двата взаимно отричащи се полюса на социалната непримиримост, два паралелни свята, които по нашите географски ширини открай време не са можели или не са искали да се помирят в името на общността и да заживеят заедно, на ползу роду. И това естествено винаги е било в ущърб на поданиците. Както и на личностите. Или поне на онези от тях, които не са имали благоразумието да се снишават и да търпят, да се съгласяват с приумиците на този или онзи самозабравил се „властодържец”. Те и са страдали най-много от всички. Но такъв е светът, такава е нашата вечна човешка орис, такава очевидно е била и житейската предопределеност на хасковския страдалец Делчо Василев. Той,  без съмнение, за добро и за лошо, е един от тези необикновени и нестандартни люде - непреклонни, непримирими, неблагоразумни, неподвластни…Които съществуват днес, за да заживеят в утрешния ден, в бъдещето. Когато и да настъпи то!

В такъв смисъл  и този мой разказ за „бохема” Делчо Василев   не ще да е особено навременен, но ми се иска да вярвам, че въпреки всичко в него ще остане документирана поне част от спомена и паметта, както за онова - отминалото, така и за това, нашето време. За колкото щастливата толкова и незавидна участ на един заслужил човек и гражданин и за примера на неговия живот, който си струва да се узнае и да бъде запомнен. За поука или, ако щете, за предупреждение към онези, които ще живеят може би пак така като нас в този град и в България, но в едно друго време, в което ще им са нужни спомените. И паметта за миналото, истината, която вече може и да не струва пукната пара, но точно затова ще е наистина безценна. Затова и пиша тези редове - за бъдещето.

Спомням си сега как само няколко месеца след 10 ноември 1989 година- тогава още работех в Литературния музей - писателят Иван Енчев, който завеждаше отдела за култура в областния вестник „Шипка”,  ми донесе един ръкопис, предложен му за печат от бъдещия директор на хасковския Държавен архив Марин Караиванов, тогава  още само „главен специалист”. За мнение и някаква редакция преди евентуално да бъде отпечатан във вестника. Текстът беше озаглавен „Зад китайската стена на премълчаването” и беше посветен на Делчо Василев. Вече знаех достатъчно за този човек, бях чел много от неговите публикации, бях чувал спомени за него, бях посещавал дома му, където синът му ми разреши да се поровя в книгите, вестниците и документите, все още запазени несамо в просторния хол, но и на тавана…

Затова не бях изненадан и малко по-късно статията беше отпечатана³ под рубриката „Покана за…реабилитация” със снимка и с подзаглавието „Толкова ли сме богати, че изключваме от културата на страната и на Хасково делото на Делчо Василев?” Тогава все още се търсеха подобни публикации и те се появяваха. Нали,  уж нещо се беше променило! Сигурно затова и статията започва така:

„Както навсякъде у нас , така и в Хасково обществено политическият и културният живот през последните десетилетия бе дамгосан с безмълвието на „белите полета”, на съзнателното премълчаване. Един от печалните резултати на това премълчаване е фактът, че днешно Хасково не познава своята културна история, не помни и не знае имената на голяма част от онези, които са я творили. И сред тях най-напред трябва да откроим името на Делчо Василев Демирев.

Това е човек с многостранни духовни интереси и възможности, литературен творец, който би имал заслуженото си място в академичния „Речник на българската литература”⁴. За съжаление неговият личен архив, който е съдържал не само стихове, белетристика, пиеси, литературно-критически, философски и общественополитически трудове, но и много писма и документи, многократно е бил „арестуван” от репресивните органи на властта, след което се е стапял безвъзвратно.

Причината за репресиите срещу този известен хасковски културен деец е, че той е бил орисан с фаталната участ да изповядва идеите на анархокомунизма, макар и в толстоисткия им вариант. А както е известно, идеите на мъдреца от Ясна поляна не изискват извършването на каквито и да било противообществени деяния. Напротив - те призовават за непрекъснато нравствено самоусъвършенстване и непротивене на злото с насилие. Но друга е максимата, която доскоро господстваше в нашия общественополитически живот:”Който не е с нас е против нас!”…

По-нататък авторът на статията припомня за безпричинните репресии върху Делчо Василев и за част от най-важните му културни прояви, след което  заключава:

„Всичко това говори, че вече е крайно време името на този честен и всеотдаен културен труженик да бъде очистено от праха на забравата, от клеветите и инсинуациите. В паметта на хасковци Делчо Василев трябва да живее като един безкористен радетел за духовното израстване на своя град, като заслужил гражданин, когото трябва да познаваме и уважаваме”.

Към средата на същата 1990 година в няколко последователни броя на  в.”Шипка”⁵ беше отпечатано и журналистическото изследване на Леко Славов „Бохема и неговите архангели”, а през 1993 година то се появи и като отделна брошура с логото на  Държавен архив-Хасково⁶ под редакцията на проф.Митко Иванов. Тиражът на изданието е 1000 екземпляра и то доскоро можеше да се получи безплатно от офисите  на архива. Интересното в него, наред с биографичните сведения и журналистическите перипетии, са няколкото документа от  полицейското досие на Делчо Василев, до което авторът е имал възможност да получи съответния достъп и от които се вижда, че още от 1925 година неговият герой е бил под наблюдение от страна на органите на сигурността. И това продължава през целия му живот. „Архангелите” на властта дебнат всяка дума и стъпка на Делчо Василев, следват като сенки не само него, но и тези, с които живее и общува. Особено след 1944 година, когато уж е трябвало да настъпи мечтаната от него „ера на свободата и всеобщото равенство”, в името на която толкова е страдал и преди това.

Любопитно е да се прочете как започва поредното му преследване от страна на уж новата отечественофронтовска власт така, както е описано от Славов в раздела „Ходене по мъките”. То е поучително и от гледна точка на днешния ден, когато също така неусетно, но неумолимо и повсеместно осъзнаваме колко илюзорна и нетрайна, даже пагубна,  може да се окаже всяка иначе жадувана от всички ни общественополитическа промяна. Ето този удивителен разказ:

…”Със своята близо 25-годишна антифашистка дейност Игнис Бохема дочаква 9 септември 1944 г. Но… за негова изненада няколко дни след това вестник „Утринна поща” е закрит. Делчо Василев иска обяснение от д-р Павел Тагаров, един от малкото му покровители след 9 септември 1944 година. Отговорът е, че ще се издава нов вестник - „Народна борба”. Оказва се, че и за Делчо Василев има запазено място - редактор-уредник. В полезрението на публициста попада нов народен изедник - Кирил Гумнеров. И Делчо Василев започва борба с него от страниците на вестника. Но след първите публикации народният изедник, както го нарича  публицистът, се оказва, че има непоклатими покровители - Петър Парапанов и Марко Лозанов, известни партийни ръководители. В разговор с Делчо Василев Петър Парапанов казва:

-Кирил Гумнеров е помагал на партизаните и затова срещу него не трябва да пишете нищо!

Отговорът на Делчо Василев е:

-Може да е помагал на партизаните, но е било за сметка на обирите му от народа…

Верен на своята позиция „над мен само властта на небето”, Игнис Бохема продължава още по-ожесточено борбата срещу Кирил Гумнеров и среща подкрепата на народния обвинител  Георги Иванов - Доктора, възпитаник на Женевския университет, и на председателя на Народния съд в Хасково Гроздан Даскалов. По време на процеса Марко Лозанов, защитавайки Кирил Гумнеров, апострофира Делчо Василев:

-Как можеш да говориш от името на обществото?

На тази реплика журналистът отвръща:

-Като редактор на вестник „Утринна поща” съм бил изразител и защитник именно на това общество и имам право да говоря от негово име.

Народинят съд осъжда Кирил Гумнеров на 15 години затвор, но в същото време се отправя обвинение, че Делчо Василев е бил агент на полицията. Основният аргумент е, че е бил преждевременно освободен от концлагера „Черна рота” в Златоград с ходатайството на полковник Стоян Овчаров, началник на полицията в Хасково. Истината, която декларира Делчо Василев е, че през 1941-1942 г. Стоян Овчаров му е възложил да напише философския труд „Анархизмът и марксизмът като теория и практика”. Пред Народния съд в Хасково Стоян Овчаров заявява:

-Делчо Василев никога не е бил и не може да бъде в служба на полицията.

Възмутен от отправеното му обвинение, Делчо Василев реагира твърде рисковано за себе си с едно неособено аргументирано контраобвинение:

-Мизерници! Когато не можете да се борите срещу силата и правото на човешките идеи, прибягвате към подлостта и клеветата. Някога и вашият учител Карл Маркс клеветеше Бакунина, че е царски шпионин, когато в същото време Бакунин лежеше в Петропавловската крепост.

Обвинението, че Делчо Василев е агент на полицията не е доказано и той не е осъден. Но покровителите на Кирил Гумнеров не оставят в беда своя приятел. Преместват го в Хасковския затвор и след време го освобождават. В същото време край Игнис Бохема започват все по-близо да кръжат новите архангели на новата власт. Но той продължава да бъде една от основните фигури на културния живот в града. През 1945 година е секретар на Комитета за увековечаване  на делото на Асен Златаров, организира срещи с известни писатели, изнася сказки по различни културни въпроси. Много често той апострофира лекторите. На вечерта, посветена на съветската литература Делчо Василев пита предизвикателно писателя Марко Марчевски: „А каква е съдбата на Михаил Зощенко и на Ана Ахматова?”. Отговорът, както може да се очаква, е мълчание, но въпросът на питащия е занесен, където трябва и новите архангели трупат едно по едно прегрешенията на волнодумеца.

На 7 май 1946 година, на събрание на въздържателното дружество, лекторът Г. Попов изнася доклад на тема „Американската забрана на алкохола”. Делчо Василев му задава въпросите:

1.Може ли държавата да измени своята същност на съществуване без капиталисти, без затвори, без армия, без полиция?

2.При всяка война държавата насърчава производството и консумацията на алкохол.

3.Държавата ще бъде ли свободен съюз на хората, когато тя престане да бъде държава?

На една сказка през 1946 година Делчо Василев казва: „Централизмът води до заробване на народите, защото той култивира култа към силата, към „великата личност”, култивира робското идолопоклонничество пред диктатора и  има нужда от хляб и зрелища, както по времето на Цезаря, и от фанатизирани тълпи, които с вдигнати юмруци като автомати да викат „Хайл Хитлер” или „Вива Дуче”.  Към такова идолопоклонничество днес води света и марксическият демократически централизъм: към робско преклонение пред „гениалния генералисимус” Сталин или „гениалния вожд и учител на българския народ” Георги Димитров.

Това е непростима ерес. Годината, както вече подчертахме, е 1946-та. Няма Михаил Горбачов, няма перестройка и гласност. Ереста, както може да се очаква, е предадена там, където трябва. И греховете на Игнис Бохема стават все повече на брой.

На друга сказка Делчо Василев заявява: „Аз не зная дали Червената армия е освободителка или завоевателка, но ние, анархистите, не залагаме на никакви армии и признаваме само една освободителна сила - революционния народ”.

Такова „противоотечественофронтовско” поведение не може да остане ненаказано и макар първоначално авторитетът на Делчо Василев като журналист и културтрегер да му е помагал да минава някакси „между капките”, много скоро новоустановилите се местни властници решават да се справят с неговото свободомислие и неподчиненост. И го правят както те си  знаят. И както е прието да се прави с „враговете”, с „гадовете” и пр. по онова време. И само тогава ли? Партийните лидери го осъждат тайно на изгнание и възлагат на репресивните си органи в лицето на местната Държавна сигурност да изпълни взетото решение като го обвини, осъди и изпрати в затвор или лагер. А от това спасение няма.

То  подробно е описано и  от самия Делчо Василев в едно негово изложение от 8 март 1979 година до Първия секретар на ОК на БКП в Хасково Румен Сербезов, което няма да преразказвам. А ще добавя само още един пример от „бунтовническото” поведение на Делчо Василев, от неговата открита и принципна, но уви непозволена и предварително изгубена битка с тогавашната власт. Примерът се съдържа в спомена на известния хасковски русист и литературен деец Иван Маринов, а тогава все още гимназист,  който с готовност се отзова на поканата ми да го напише. Ето само част от него:

…„Другата ми среща с личността и вече неоспоримата му ерудиция беше в края на 1944 г./или в началото на 1945 г./, когато управлението в нашата страна имаше доста странно название - народно-демократично, когато формално се допускаше плурализмът. Тогава, не зная от кого, бе организиран в малка заличка на сегашния драматичен театър „Иван Димов” диспут между известен в града адвокат, член на Народния съд  по това време и анархо-синдикалиста Делчо Василев. Подобни диспути имаха чисто политически характер и присъстващите явно симпатизираха на едната или другата страна. Голяма група земсисти очаквахме  с нетърпение изявата на Делчо Василев, другата часдт от публиката бяха ремсисти и членове тогава на БРП/к/. На този диспут беше и Манол Васев - интересна и колоритна личност, с буйна коса, с осанка на възрожденец. Често ги виждах заедно с Делчо Василев, чувах за тях какви ли не истории и най-вече възторзи от принципната им позиция, от готовността им да докажат правотата си. Спомням си, че по това време взеха да охладняват отношенията между ремсисти и земсисти, хората с опозиционно настроение биваха дамгосвани като врагове…

Това политическо разделение  пролича и на споменатия диспут. Адвокатът побърза да афишира твърдата позиция на властта, за което го аплодираха само неговите привърженици. В края на диспута адвокатът изрече /спомням си по памет/ думите:”Тези, които се опитват да върнат колелото на историята назад са обречени. Върху тях с цялата си сила ще се стовари твърдият юмрук на народната власт и ще ги помете”. Пак откъслечни аплодисменти за тези заканителни фрази. Останалите с тръпка очаквахме отговора на Делчо Василев. Опитният оратор започна спокойно, с явното намерение да срази опонента си: „Това Вие, гражданино адвокат, изричате защото зад Вас е властта. Вие имате силата, имате и готовността да се справите с  опозицията. Вие символично ни заплашихте с вдигнатия юмрук.  Но известно ли Ви е на Вас, че е възможно и другото - точно когато този юмрук се вдигне заканително над народинте маси, точно тогава същият този юмрук може да бъде поразен от апоплектичен удар и той ще остане да виси безпомощно във въздуха. Тогава думата ще има народът, ще победи истината, свободолюбието ще помете всяка една диктатура”… Силни аплодисменти и оживление в залата изпратиха оригиналния завършек от речта на Делчо Василев. Възхищението бе изразено във възбудените лица и всички се радвахме, че с тази силна метафора Делчо Василев срази своя опонент”⁷…

По-нататък в спомена си Маринов разказва за други свои срещи с Делчо Василев, за разговорите с него върху теми от руската класическа литература, за прочетените негови статии и писма,  за „аристократическата” му походка и достойно държание при една или друга обичайна ситуация и справедливо заключава:

„Като си мисля стигам до извода, че първият в списъка на почетните граждани на нашия град трябваше да бъде Делчо Василев с неговия висок морал, фина интелигентност, буден дух  и готовност да служи на другите”.

Уви, не първи, Делчо Василев днес не съществува несамо в списъка, но и в мисълта, в съзнанието на онези, които ежегодно присъждат на този или онзи почетното гражданство по свои си, обикновено скрити, съображения. А камо ли някой от тях би се сетил да направи каквото трябва, за да се постави една паметна плоча на  дома му, да се покаже все пак някакво уважение и към неговата необикновена личност, и към културната памет на Хасково. Впрочем, това отношение на местната власт едва ли е нещо ново, властта в този град почти винаги досега се е правела, че не го забелязва… Но нека да не бъдем все пак песимисти и да се надяваме, че един ден и това чудо ще се случи и той ще бъде почетен, както заслужава!

А ето сега какво си спомня за по-късните години от живота на Делчо Василев един още по-млад от Иван Маринов негов съвременник и съсед - Тилко Тилев, бивш учител по история и писател, който като абсолвент през 60-те години на миналия век е бил консултиран от него при подготовката на дипломната си работа на тема „Бакунизмът и Първия интернационал”.

…Бай Делчо - пише Тилев - беше достолепен мъж, винаги акуратно избръснат и сресан, с големи бакенбарди, също грижливо поддържани. Носеше широкополи меки шапки , през зимата тъмни, а през лятото бели, юнашки накривени. Когато слагаше костюм, обезателно беше с папионка, а при официални случаи носеше и лек тръстиков бастун. Тъй като къщите ни бяха много близко една до друга, най-малко два пъти в деня той  минаваше покрай нас, отивайки в кварталния магазин. Винаги беше много вежлив с всички съседи и не пропущаше възможност да се информира за здравето на всички от семейството…

В квартала Делчо Василев беше известен като Делчо Анархиста. Спомням си, че твърде често в махалата се шушукаше, че снощи  в потайни доби милицията е натоварила няколко чувала със забранени книги и ръкописи на камион, както и самия Делчо Василев и са изчезнали в тъмното. Никой не знаеше кога ще си дойде арестантът, дали след няколко дни, или след няколко години. Това се случваше през две-три години и след всяко завръщане от затвора бай Делчо с гордост обявяваше на комшиите, че е научил още един европейски език. Делчо Василев беше много деликатен и тактичен в отношенията си към другите хора. Лично аз не си спомням той да е започвал да агитира някого, за да го приобщи към своите идеи, нито съм го чул да хули комунистическата власт. Възможно е това да е рефлекс на самозащита от многобройните агент-провокатори, но си спомням също, че стига да го попиташ реални ли са целите на еди-кой си конгрес на БКП и ще бъдат ли осъществени те, за да получиш много сериозен отговор, че това няма да стане поради тези и тези причини и защо рано или късно социализмът ще се сгромоляса и макар че не го дочака, той позна. Много пространни отговори той даваше и когато го попиташ за идеите на анархизма и търсеше корените му още в древността. В това можах да се уверя лично, когато като абсолвент по история потърсих помощта му за изготвяне на дипломната си работа”⁸…

 Жалко е, че днес не разполагаме с други написани спомени за личността и присътвието на Делчо Василев в обществения и културния живот на Хасково. По обясними причини, които продължават да тегнат „със страшна сила” над него и вече толкова години след смъртта му. За онези последни дни от живота му  научаваме от една друга статия на вече споменатия директор на Държавния архив в Хасково Марин Караиванов, който всъщност е и най-ревностният популяризатор на заслугите на Делчо Василев досега и радетел за възкресяване на паметта за него в родния му град. Автор е на не една и две публикации по темата в местния печат и в софийския в.”Свободна мисъл”, издание на Федерацията на анархистите в България. Въпросната статия, от която ще си позволя да цитирам един доста подробен откъслек, е озаглавена „Рицарят на платоничната любов” и до голяма степен синтезира и обобщава по-голяма част от писаното в периодиката. Тя е част от авторската книга на Караиванов„Апокрифни архивни импресии”⁹, в която самият той пише, че бил получил насърчение от мене, за да я издаде. Не знам доколко това наистина е така, но факт е, че  много пъти сме разговаряли с него несамо за Делчо Василев, но и за всичко онова, което най-общо може да се нарече „бели петна” в досегашната история на Хасково. Макар и невинаги да сме ги виждали по един и същ начин.

Статията си Караиванов започва с биографична справка за Делчо Василев като отбелязва, че той е роден на 16 февруари 1901 година и е починал на 10 март 1981 година. Справката, която аз лично съм правил в архива на съответната служба в Хасковското кметство обаче показва, че рождената му дата е вписана на 15 февруари 1981, а за дата на неговата смърт е отбелязано- 9 март 1981 година. 

По-нататък авторът-архивист проследява „мартирологията” на своя герой из социалистическите лагери и затвори, за да стигне до наши дни и да заключи в присъщия си провокативно метафоричен и емоционално заклеймяващ стил, че  „Делчо Василев несъмнено щеше да бъде органически отвратен най-вече от пародийния характер на българската псевдодемокрация, в чиято вампирско-призрачна сянка мафиотско-корпоративните кланове с върла арогантност манипулират законодателните, магистратските и управленческите институции и медийните комуникации, а  подавляващата част от българското население бива целенасочено превръщана в лумпенпролетариат за сметка на приказно-сладкия живот, в който кефски се кефят ексболшевишките комунистически номенклатурчици, подвизаващи се в криминалогенното си поприще на преуспяващи бизнесмени. Нима въобще би могъл да реагира по друг начин  той, Гражданинът с главна буква, поклонникът на Пиер Прудон, Михаил Бакунин, Христо Ботев, Петър Кропоткин и Лев Толстой, неповярвал в наивноискрения призив на чехословашкия компартръководител Александър Дубчек за „социализъм с човешко лице”, та да повярва след дъжд качулка в баснята за капитализъм със „социално-пазарно лице” предвид печалното обстоятелство, че видът на въпросната физиономия в България се оказа гнусно-вулгарен и хищнически-уродлив - казано откровено: „капитализъм с олайнявено свинско гъзище”! А Делчо Василев от ученическите си години беше прозрял веднъж-завинаги аксиомата, че не съществува гладна власт нито справедлива власт извън свободата и щастието на Негово Величество Човека - творение и  венец на природата!.. Причините за неговите ужасяващи одисеи из душегубките на байганьовския  болшевизъм, за неговите шестнадесетгодишни „мъки нечовешки”, израз, с който озаглавява недовършените си  автобиографични бележки, биха могли да се обяснят с йезуитското съждение „такова беше времето” и това може би донейде е така… Но всеки живот все пак е конкретен сам за себе си и в дадения случай репресиите срещу Делчо Василев се отприщват преди всичко в резултат на една чудовищна клевета, че уж организирал атентат за убийството на югославския държавен и партиен лидер Йосип Броз Тито по време на посещението му през месец ноември 1947 година в България и то таман, когато фамозният маршал пристигнал на язовир „Копринка”, където хасковлията душмански щял да го причака посред бял ден с цял наръч бомби в ръцете! И тази фантасмагорична, пъклена, злоумишлена клевета срещу хасковския анархист-толстоист, несъпротивленецът срещу злото бе спретната от неколцина Делчо-Василеви съграждани-мерзавци - посто ей тъй - от политическа злоба, за да изтръгнат и унищожат свободоезичието му…Поколения читатели по цял свят с гняв и възмущение  съпреживяват оклеветяването на Едмон Дантес - легендарния граф Монте Кристо, омерзени от наглостта на клеветниците му, същите чувства буди у читателската публика и книгата на Емил Зола „Аферата Драйфус” - за злосторно набедения в шпионаж и  осъден на доживотна каторга капитан Драйфус. Но кой ли знае и кой ли ще се трогне от „мъките нечовешки”  на оклеветения хасковски правдолюбец, жертва на перфидно интригантство, захвърлен в занданите на един деспотичен режим, без никакъв шанс да изобличи клеветниците си?! На 11 декември 1946 година в писмо до своята романтична любов от младежките си години - Агая(Радка Игнатова от град Кюстендил) , почти година преди да бъде нарочен за атентатор, Делчо Василев споделя:: „Мен лично все ме предупреждават, че мога да отпътувам на „курорт” към „Росица”(река в средната част на Северна България, край която се кипрели концлагерните постройки на трудововъзпитателно общежитие-б.а.), но аз не се смущавам, защото зная, че нищо лошо и противонародно не съм направил”.(Държавен архив-Хасково, ф.1057, оп.2, а.е. 6).

Не така обаче мислят хасковските аналози на Данглар, Кадрус и Фернан - клеветниците на Дантес от романа „Граф Монте Кристо”, които съчиняват клеветата за уж подготвения от Делчо Василев терористичен акт срещу югославския болшевишкокомунистически вожд Йосип Броз Тито. В автобиографичните си записки той е изографисал поразително точни, макар и твърде кратки , в телеграфичен стил характеристики за своите сатанинско вероломни  оклеветители - все болшевишкокомунистически велможи и мастити градски управници. За тях и по-конкретно за една тяхна креатура - Любен Дамянов - в записките изрично се изтъква, че „Клеветата и подлостта…я имат в кръвта си…Без клевета и подлост те не биха могли да съществуват! Защото въпреги очебийните и опровергаващи факти, те продължават като слепци да се държат за тоягата си - подлостта и клеветата. Така постъпиха и с моя милост, въпреки изобличителните факти, дълго време след това, техният функционер Любен Дамянов, сега народен представител, пред ремсово събрание, на което е станало дума за анархистите и работата срещу тях, е бил така подъл да заяви и да твърди, че Делчо Василев е бил на служба във фашистката полиция. Мерзавци! Клеветете, клеветете, но един ден историята ще отсъди кой е бил предател и кой  служител на истината и свободата човешка”(Държавен архив-Хасково, ф.1057, опис 1, а.е. 1)

Характерологичните щрихи, обрисуващи  хасковските личностни еквиваленти на Данглар, Кадрус и Фернан, са максимум синтезирани: „Марко Лозанов(през 1945 г. секретар на Градския комитет на БРП/к/-Хасково-б.а.) - една мрачна, озлобена личност”); „Васил Караджов(през 1945 г. председател на Околийското ръководство на Обединените  работнически професионални съюзи - ОРПС-Хасково-б.а.) - сега народен представител и охранен като бик за сметка на трудова, демократична и републиканска България”; „Георги Даскалов(през 1945 г. кмет на град Хасково-б.а.) - бивш тютюноработник, нямащ вече нищо общо с работничеството, угоен и сит, облечен като баровец в скъпи нови дрехи, с тлъста заплата, защото е кмет”.

Стъкмената от тях гнусна инсинуация, макар и очевидно съшита с бели конци, предопределя шестнадесетгодишното затворническо житие-битие на Делчо Василев…

Неговото верую „На колене пред истината!” изприщва от злост нечистите им съвести и както се казва - без да им мигне окото, намерили му цаката!…Бюст-паметникът на един от тримата клеветници и бивш първи хасковски  кмет веднага след Деветосептмеврийския преврат през 1944 година Георги Даскалов е недосегаем от обществено-политическите метаморфози, докато паметниците на загиналите за идеалите си младежи-антифашисти моментално изчезнаха по време на демократичната еуфория….

Когато отваряше дума по повод нарочването му за атентатор и в тази връзка споменеше името на Георги Даскалов, тъжна усмивка пробягваше по тънките устни на Делчо Василев и той с чистосърдечна прямота изричаше тихо и някак  философски многозначително: “За мен тоя паметник е като същински душевен отдушник… Колчем мина покрай него и се изплювам с най-дълбоко презрение! И чудно нещо - усещам как ми олеква на душата и сякаш се подмладявам!”…

Ефимерно е било, разбира се, това може би успокоително за самия Делчо Василев усещане, особено след като се има предвид, че тримата негови т.нар. клеветници, ако може да се вярва на спомените му и на цитираното от Караиванов, не са получили никакво реално възмездие за това, което са му причинили. Но, както се казва, за мъртвите или добро или нищо! А за един от тях в последно време дори се разкрива, че е бил и полицейски агент отпреди Девети септември 1944 година! Кой  знае може пък именно тази  доскоро тайна заслуга да се е оказала своеобразна индулгенция за изкупване на някогашните грехове днес, в годините на т.нар.”демокрация”. Де да беше само това обаче!..

За агентурната  същност на Марко Лозанов-секретаря на Хасковската организация на БРП/к/ в онези първи години след 9 септември 1944 година свидетелствува, но разбира се с всичката условност, с която може да бъде възприет един подобен личен документ,  едно писмо на зверски убития в първите години след 1989 -та - по неразкрити от съда причини и все още неизвестно от кого - Никола Караиванов. Заедно с това, писмото разкрива и прелюбопитния факт, че наред с група бивши „Активни борци против фашизма и капитализма” и Делчо Василев е участвал в нелегална сбирка  на Ямача на 22 март 1964 година, на която е създадена антиправителствена структура в подкрепа на замисления от Иван Тодоров-Горуня преврат срещу авторитарния режим на Тодор Живков. Ето го текста на писмото:

„Драги Пенко,

Пишеш ми, че Петко Велчев и други пософиянчени хасковлии бълват змии и гущери относно поместените във вестник „Шипка” статии по спомените на Христо Павлитов и Делчо Тодоров-Шопа, изобличаващи Гавраил Карев, Марко Лозанов, Георги Даскалов и Васил Караджов в сътрудничество с царската полиция. Питаш ме какво е моето мнение по този повод. Аз, както и други АБПФК в т.ч. Иван Араклиев, Янчо Костов, Желю Илчев, Стефан Тепелиев сме солидарни с публикуваните материали, защото те отговарят на истината - такава, каквато е! Нещо повече! Безспорно Марко Лозанов е бил един от агентите на Гешев, нещо, което лично го знам от Руси Христозов, с когото винаги съм поддържал близки приятелски отношения преди и след 9 септември 1944 г. и който през 1950 г., когато се отвори дума за „хасковския случай”, изрично потвърди това, което впрочем се знае и от Иван Николов, Янчо Костов и други другари, особено за предаването на Георги Москов на полицията…

Драги ми Пенко!

Цялата тази мръсотия, която натвориха тодорживковци в България, мръсотия, на която сега сърбаме попарата, ме кара да се чувствам морално удовлетворен, че навремето аз, Каню Тенишев, Ангел Буналов, Христо Арнаудов, Тодор Сталев, Руен Митев, Страти Георгиев, Делчо Василев и Паню Манахилов участвахме в организираната в Хасково от Димко Оцев и Йосиф Киров структура, която подкрепяше Горуня в неговото разобличаване на Тодор-Живковия режим”¹⁰.

Но да се върнем пак към разглежданата статия от книгата на М. Караиванов.

„В личния си интимен живот Делчо Василев се ръководеше на първо място от анархокомунистическото мировъзрение, което отричаше брака между мъжа и жената.- пише той в нея. Беззаветно честен, той не криеше  безбройните си влюбвания в десетки жени, които му отговаряха с пламенна взаимност…

Напредвидени обстоятелства обаче наложиха  през 1930 година да  сключи граждански брак с бременната от него  Недялка Илиева, с която бяха учители в село Сърница, Хасковско, предотвратявайки по този начин  евентуалното раждане на „незаконосъобразно дете-копеле”. Скоро след раждането той се разведе , без да прекъсне семейните отношения с майката на сина си Веселин като живя с нея до дълбока старост или както се казва - „докато смъртта ги раздели”.

Навремето тази безспорно дръзка, необичайна постъпка на демонстративно безбрачие, продиктувана поради себеотрицателната му преданост към анархистките идеали скандализира филистерското обществено мнение и властите му забраниха да упражнява учителската професия, чиято педагогична същност  не ще и дума бе крещящо несъвместима с уронващото християнската нравственост „нихилистично, позорно и незаконно съжителство”… Възторжено романтична натура Делчо Василев обожаваше изобщо жената и то като природна даденост, като стимул за всичко красиво и възвишено  в човешкия живот…

Когато през 1928 година всекидневно ограмотяваше дечурлигата в основното училище в село Сърница между него, изпълняващ длъжността на главен учител и сърнишкия поп се разрази страхотен скандал… На 27 октомври 1928 година негово попско преподобие отиде да отслужи водосвет и молебен в селското училище  по случай откриването на новата учебна година. По време на ритуала, плямпайки напевно някакви бабини деветини, отчето ощипа сластно по задника  младичката даскалица по физическо възпитание Ефросина Домусчиева, ала стоящият наблизо Делчо Василев зърна компроматния попски жест и без да се двоуми се втурна към светиня му, изтръгна менчето със светена вода из попските лапи и със замах го нахлупи върху килимавката на отеца…Водните струи, които измокриха попа от главата до петите, то се знае в светец не го превърнаха, нито в христолюбиво чадо, напротив - той си остана все същия пръхтящ от сластолюбие брадат пръч! Затуй пък на другия ден главният даскал беше дисциплинарно уволнен с екстрено нареждане от Хасковския учителски инспекторат…

Надали някой друг мъж по тия географски ширини на Балканите  таеше в душата си такава неистова, безпределна нежност  и рицарски чувства на преклонение спрямо представителките на нежния пол, както този донкихотовски безкористно наивен мечтател. А неговите Дулцинеи бяха десетки и сред тях сияеха като майски слънца имената на Светла и Агая…Но между плеядите възлюбени от него  български потомки на библейската Ева особено място заемаше името и на една чужденка  - англичанката Алиса Блеер, акредитирана в България през 1930 година за кореспондентка на няколко английски вестника, която при журналистическите си обиколки из Царството се запозна в Хасково с Делчо Василев в редакцията на вестник „Утринна поща”. Галантният анархист-толстоист я впечатли неотразимо и тя от пръв поглед се влюби в него. Двадесет и пет годишната англичанка бе омаяна от романтичното му излъчване и великолепно артикулираните от Делчо Василев на перфектен английски език още по-романтични словоизлияния, неотстъпващи по експресивно-любовна лиричност от сонетите на Петрарка, възпяващ прехласнато своята Лаура. Безкрайно увлечената Алиса го умоляваше да заминат заедно за Великобритания, но със сълзи на очи той отказа - твърде много обичаше родното си Хасково, където живееха престарелите му болни  родители и неговият едногодишен син, макар и „узаконен” с нарочно сключено формално бракосъчетание, разтрогнато само месец по-късно… Съсипаната от любовни терзания Блеер отпътува сама за мъгливия, дъжделив Албион, ала споменът за нея не угасна в съзнанието на хасковския Дон Кихот…И ето, че през месец апрол 1965 г. - две години подир неговата затворническо-концлагеристка одисея - 64-годишният бивш политзатворник, ровичкайки в архивната си писмовна кореспонденция, донегде някакси оцеляла при безбройните обиски, попадна на три писма от Алиса Блеер и тутакси неудържимо бе обсебен от незабравимия образ на младата обаятелна англичанка. И първото нещо, което предприе беше да напише  писмо до Радио Лондон - Би Би Си и чрез отдавнашния си приятел д-р Павел Тагаров, заемащ  ръководен пост в Министерството на външните работи, го изпрати на точния адрес. Ще цитирам началния пасаж от текста на това невероятно по своята емоционална прочувственост писмо: „Уважаеми господа, Много Ви моля да ми помогнете да издиря и намеря моята някогашна приятелка и журналистка - есперантистката Алиса Блеер от Хийтън, Нюкясъл оф Тайн, „Ротбюри терасе” № 74, с която си пишехме дълго време, но после моят живот премина при крайно драматични и трагични обстоятелства и аз изгубих следите й…Ала нейният лъчезарен портрет все така си стои на писалищната ми маса и тя ме поглежда усмихната с прекрасните си кафяви очи! Всеки ден аз я съзерцавам с радостен възторг и сърцето ми се свива в болка и тъга, защото аз я обичам все така мечтателно и романтично, както я обикнах  още от първата ни среща по време на нашата младост, когато тя дойде в родното ми Хасково. Тя искаше да отида с нея в Англия, а мен ми беше невъзможно да напущам  родната си страна поради синовни задължения към старите си болни родители…Но аз запазих в душата и в сърцето си нейния мил и сиятелен образ и ще го отнеса в гроба си! О, истина е, да бих могъл да я видя жива и здрава след толкова много години на раздяла аз бих се почувствал най-щастливият човек на земята! Тогава като д-р Фауст на Гьоте и аз бих желал стрелките на часовника да спрат за момент, за да изживея върховния, най-светъл миг от живота си”…(Държавен архив-Хасково, ф.1057, оп.1, а.е. 168, л.1-7)

Журналистите от Би Би Си  с джентълментска стриктност изпълниха и дори преизпълниха желанието на Делчо Василев и в знойната лятна привечер на 30 юли 1965 година в 18 часа и  30 минути българско време, по програмата на български език от Радио Лондон един 64-годишен състарен, изпосталял като върбова вейка мъж чу по ултракъсите вълни на стария си радиоприемник „Филипс” гласа на вече 60-годишната Алиса Блеер. Покъртена и развълнувана тя го попита на български със силно изразен чужд акцент как е със здравето и в същия миг се разплака…Ручеи сълзи се стичаха и по лицето на Делчо Василев, който ридаеше от щастие и безутешна тъга. И едвам смогна да овладее нервите си, за да разбере, че тя не го бе забравила, макар и след толкова продължително мълчание…В късната емисия на Би Би Си на български език от 22 часа и 30 минути беше излъчен специален коментар за дългогодишното, затрогващо приятелство на англичанката с българина. От предаването ясно пролича как и английските радиожурналисти съпричастно и силно са се развълнували, слушайки пресекливия, сподавен говор на Алиса Блеер към отдалечения на хиляди километри българин, живеещ в неизвестния на англичаните град Хасково…

И все пак само две са жените, които непрестанно и всеотдайно , до края на осемдесетгодишния му живот, владееха изцяло емоциите и мислите на Делчо Василев. Неговата приказно романтична, кристално чиста, платонична, необятна любов, която изпитваше към Радка Игнатова от град Кюстендил и Светла Стоянова от град Провадия въздействаше като вълшебен любовен еликсир на двете жени, които откликваха с пълна преданост и безгранично доверие на чувствата му. Тази възвишена, лирично мечтателна любов на Делчо Василев към Радка и Светла пламтеше нестихващо до смъртта му и може би беше единственото упование в несретните му дни и нощи…

Делчо- Василевото познанство с Радка Игнатова води началото си от 6 април 1926 година. Тогава в Кюстендилската Градска градина той я зърна за пръв път и мигновено му легна на сърцето. От този момент започна да я нарича с името на сантиментално трагичната героиня от едноименния роман на полския писател Пшибишевски- Агая…В деня и годината на запознанството с Радка Игнатова - 6 април 1926 г. - в град Провадия - ей Богу, ама че странно съвпадение! - се роди Светла Стоянова, с която Делчо Василев установи епистолярен контакт през 1943 г. по повод нейно стихотворение, публикувано в хасковския вестник „Утринна поща”. Първата им среща се състоя в София през 1945 г., където тя следваше медицина”…

Статията на Караиванов продължава с подробни цитати от наистина вълнуващата и необикновена дори и за онова време кореспонденция между Делчо Василев и Радка Игнатова и Светла Стоянова. От тези и други негови и на двете влюбени жени писма до него  може да се съди за това какво са били те един за друг и как тази отдалечена на стотици километри тяхна чиста и непорочна любов  ги е дарявала с онова неземно щастие, за което е писано толкова много, но като че ли всеки от нас изживява по своему и без да е в състояние да го сподели докрай с когото и да било, освен с любимия или любимата до себе си. Десетилетия продължава тяхната епистолярна връзка, прекъсвана и сякаш още по-бурно продължавана след онези няколко кратки срещи, за които също се споменава в писмата. При една от срещите и тримата са заедно в София ,но това ни най-малко не им пречи да се чувстват неизказано щастливи. Защото могат по приятелски да разговарят помежду си за всичко. Понякога имам чувството дори, че Делчо Василев е използвал и конкретно тази и въобще своята многопосочна и активна кореспонденция, несамо, за да сподели, но и за да съхрани за бъдещето, да документира все пак по някакъв начин това, което иначе му е било забранено да изговаря на глас и да публикува. Той често разказва за едни и същи неща на различните си кореспонденти по едно и също време. В едно от писмата си до Агая например той пише:

„Но защо забравяш, мила моя, че стихията на човешката същност никога не се изразява в красивата и младолика външност, нито в ораторските способности, нито в героическите пози, които често се заемат от грандоманите, нито във властничеството, с което се обличат, нито в гастрономическите разточителства, нито с позлатените дрънкулки(ордени и медали, пагони и екселбанти), с които глупците и велможите се обкичват! Човешката същност е, както справедливо го е казал още нашият Бакунин, в способността ни да мислим и да се бунтуваме! Тия именно качества и способности са доминантите на човешкото аз! Без тях човекът си остава обикновен антропоид и най-долнопробен, раболепен пигмей и негодяй…И целият общочовешки прогрес, осъществен досега в продължение на години и хилядолетия е резултат само от частичната или цялостна проява на тия основни човешки качества: мисълта и бунта! Я ми кажи ти на мен, Агая, колко са днес истинските човеци - ония, които са запазили характерния си човешки белег: способността да мислят и да се бунтуват срещу всички условности на обществото, срещу всички заробващи и сковаващи ума и волята човешка обществени мероприятия? Аз смятам, че такивата хора днес са твърде малко, за да не кажем, че се броят на пръсти. Аз съм щастлив и се гордея , че съм в днешното робско време истински човек, запазил способността си да мисли и да се бунтува срещу робските порядки в света. Да, моя Агая, малко, съвсем малко са днес свободолюбивите, независимите по дух и характер хора, които за нищо на света не биха пожертвали човешкото си достойнство, безкомпромисната си съвест. Многомилионната и милиардна маса от хората са само антропоиди, дресирани в робство и идолопоклонничество и стадният инстинкт у тях е доминантното начало. За тая стадно робска маса Христо Ботйов бе употребил презрителното нарицателно „скотско племе”, за тая паплач той бе казал „светът привикнал хомот да влачи, тиранство и  зло до днес тачи, тежка желязна ръка целува, лъжливи устни слуша със вяра”… За същата тая пасмина горящият на кладата Ян Хус бе казал: „О, свещена простота!”. И наистина какво неоценимо богатство и каква колосална сила е свободната човешка мисъл, нашата способност да преценяваме критично нещата, да вървим устремно и дръзновено напред и нагоре! И аз гледам творчески устремен към утрешния ден, но не защото очаквам и вярвам в щастливото бъдеще, а защото това е потребност на духа ми, това е бунтовническата непокорна същност на живота ми!”¹¹

В друго свое писмо до Агая  пък Д. Василев разкрива интересен факт, с който е нямало как иначе да се похвали:

„Написах биографията на Г. Шейтанов - 345 машинописни страници. Всъщност тя е отговор на писаното от Ефрем Каранфилов за този наш другар, мой личен приятел и боен съратник. Старах се да опиша истинския  образ на Шейтанов -тоя прославен революционер-анархист, поет и публицист. Изглежда задето критикувах Каранфилов заради марксическите му устави и опити да бъде „присвоен” Г. Шейтанов, той още не е посмял да ми се обади и даде преценката си за изпратения му мой историографичен труд, какъвто друг подобен  в България не е писан! Приятели ме уверяват, че Каранфилов се бои да поддържа повече връзка с мене, прокажения свободолюбец, за да не загуби професорската си катедра. Нищо чудно, нали?”¹²

Година по-късно той отново й пише подобно писмо, но този път във връзка с Михаил Бакунин:

„Скъпа Агая, завърших монографията за Михаил Бакунин и близките му революционни връзки с българското освобождение от турско робство. Ти може би знаеш, Агая, че Бакунин лично е писал революционната програма на Българския централен революционен комитет(БЦРК), което установява и сам биографът на Бакунин д-р Макс Нетлау, но сигурен съм, че не знаеш историческия факт, че именно Бакунин съставя програмата за нашето Априлско въстание през 1876 г., чиято стогодишнина у нас ще се празнува с много шум и патриотарски декларации тази година, но българските „историографи” ще премълчат това обстоятелство в името на лъжекомунистическата партия и миражното строителство на социализма! Да, раболепници безподобни и лакеи казионни са нашите марксически историографи, Агая! По тоя въпрос именно, моето откритие, че Бакунин е съставил плана за Априлското въстание, аз писах до моя личен и предобър приятел професор Велчо Велчев, който също се занимава с тия въпроси, но и досега отговорът му не е пристигнал - най-вероятно е, че моето писмо не е стигнало до него или пък неговият отговор не е допуснат да дойде до мене…След това започвам монография за Хайне, когото обичам безумно- по случай 120 години от смъртта му, а наред с това трябва да оборя в специална студия произволните твърдения на професор Иван Унджиев, който също ми е приятел, уж че Христо Ботйов не бил привърженик на Прудон и Бакунин, макар  и да е отричал държавата и правителството”¹³…

 В писмо до Агая Делчо Василев споделя  и вестта за смъртта на бившата си съпруга:

„Спътницата ми в живота - Недялка, майката на моя Веселин на 13 февруари , 7 часа и 15 минути вечерта почина и така я загубихме завинаги. Дълбоко покъртен от тая страшна трагедия аз й написах дълбоко прочувствен некролог, но …не ми дадоха да го отпечатам, а ми направиха една глупава щамповка. Просто позор за нашата съвременност, която се нарича социалистическа. За тая работа аз ще се оплача на най-високо място да видим какво ще ми отговорят. Над гроба й обаче, аз дадох публичен протест за това срамно посегателство върху скръбта ми и гласно прочетох написания от мене некролог пред многобройните приятели, близки и роднини, които бяха дошли на погребението.

Истина е, че тя страдаше от дълго време, но едва в най-последно време се превърна в „жив труп”, та за всичко трябваше аз да се грижа, но както вече ти писах, Радке, съгласен бях цял живот да й робувам, но да си беше жива край мене, да ми се радва, да я развеселявам, да я утешавам. Всички стихове, които съм писал последните години, между които и посветените на теб и Светла, най-първом ги четях на нея, декламирах й нови свои творби, държах я в течение с моите творчески прояви и въжделения. И никога никаква ревност тя не прояви! Само веднъж ми каза: „На своите любимки ти си посветил твърде много стихове, ами не заслужавам ли и аз като майка на твоя син  и твоя другарка и спътница в живота?”- Как да не заслужаваш, мила моя, извиках възторжено аз и наистина за 70-ия й рожден ден й посветих стихотворението „Възкресение на любовта”, което й достави радост и щастие. От благодарност - целуна ми ръката, а аз развълнуван - я целунах по устата! Така протичаха дните на нашето ежедневие, мила Агая, а сега вече я няма нийде никъде, което ме просто ужасява!“¹⁴

А ето какво е отбелязала в своя дневник  бившата съпруга и житейска спътница на Делчо Василев Недялка Илиева след едно от поредните му арестувания:

„5.ХІ.1956 г., понеделник. Един от най-ужасните и мъчителни дни за мен. Не мога с думи описа това, което изживях! Боли ме сърцето. Днес отведоха Делчо. Не съм ходила да го търся къде се намира. Казаха ми, че го видели да отива в участъка край реката. Тежко и мъчително лея сълзи, непрекъснато се ронят. Дано облекчат отчасти болката.

7.ХІ., сряда. Днес приготвих за ядене и отидох да го потърся и занеса храна. Какъв ужас. Отказаха да вземат храната. Те го хранели. Веднага се разплаках и едва не се олюлях да падна, подпрях се на стената. Ужасни зверове, това не са хора! Ужасна мъка скова сърцето ми. Моля се да мога сама да си дам кураж, да го дочакам, иначе ще си замина! През деня той не си дойде.

9.ХІ. Лоша зима ще е! Делчо какво прави без завивки и без хляб?!

23.ХІ.,  петък. Сутринта бе 2 градуса. Снегът се топи бавно, почти не остана по земята. Към 10 ? ч. ходих та занесох дрехи за преобличане на Делчо и балтона му, защото беше по пардесю. Приеха дрехите и балтона, а си върнаха пардесюто. Олекна ми на душата… Стана ми леко, защото зная сега, че не е някъде пратен, а си е тук…

1 .ХІІ., събота. Днес ходих да занеса дрехи за преобличане на Делчо. О, какъв ужас! Казаха ми, че го вдигнали оттук. Не ми казаха къде е, той щял да се обади оттам! Какво изживях не мога никога описа. Като че ли ме прерязаха на място и ме разкъсаха на дребни късчета! Какво може да се стори? Нищо, и това ще се изживее, само трябва да си давам сама кураж, за да имам сили всичко да преживея. Без друго здравето ми е доста разклатено от по-рано,  а сега стана капак над всичко…

7.ХІІ. Днес изпратих писмо препоръчано до Писателския съюз…

10.ХІІ. Още няма нищо от Делчо. Остават само очакванията ми!…

11.ХІІ. И днес няма писмо. Имам надежда да го освободят.

12.ХІІ. Няма нищо от Делчо.

13.ХІІ. Още няма нищо от Делчо. Утре ще трябва да отида в милицията да питам къде се намира и защо още не се е обадил. Ужасно тежко ми е на сърцето.

14.ХІІ., петък. Днес ходих в МВР, за да проверя къде се намира Делчо. Казаха ми, че не знаели къде се намира.Какъв ужас изживях! Не мога, не мога описа. Стана ми недобре. Стоях пред участъка да ми премине. Видях случайно минава жена, помолих я да ме вземе под ръка  та отидох до ъгъла. Ужасен ден! Сърцето ме боля много. Схванаха се и двете ми ръце.

18.ХІІ. Вчера сънувах Делчо.

21.ХІІ., петък. Напразни остават очакванията ми да получа писмо от Делчо. Снощи го сънувах.

22.ХІІ., събота. Днес ходих при прокурора. Каза ми, че не го знае къде е. Възможно е да е или в Белене, или в Старозагорския затвор.Пак няма съобщение от Делчо.

23.ХІІ., неделя. Пак няма вест от Делчо.

24.ХІІ., понеделник. В 3 часа следобед ходих (на пощата), та подадох телеграми до Стара Загора и Белене. Колко страшно звучи: Белене

25.ХІІ., вторник. Днес няма отговор на телеграмата.

31 декември, понеделник. Все очаквам писмо от Делчо или отговор на телеграмите. Не получих отговор и от Стара Загора. Колко е ужасно да си в неизвестност! Ще ми се да вярвам, че ще си дойде наскоро!

4.І.1957., петък. Още нямам никакво съобщение от Делчо. Нямам отговор нито от Белене, нито от Ст. Загора.

7.І., понеделник. Най-после дойде отговор. Съобщение от Стара Загора, че Делчо се намира там. Какъв ужас изживях докато отворя телеграмата! Като че не се намирам на тоя свят! Сега вече малко мога да се успокоя като зная къде се намира. Зная, че е в затвора.

10.І.1957., сряда. Днес по обед дойде най-после очакваното писмо. Колко страшно звучи: „Белене”. Но там е жив и здрав, ще съм благодарна и на това! Днес получих картичката, тъкмо щях да нося колета на пощата, адресиран за Стара Загора. Голямо щастие е, че не съм го изпратила. Имаше още дълги седмици да чакам, а сега още утре ще купя потребните неща, ще изпратя колета, за да отива по-скоро.

17.І., четвъртък. Днес не можах да довърша колета, защото ходих, та купих ръкавици, чорапи и др.

18.І., петък. Заранта ходих, та занесох колета. Сега съм по-спокойна. Ще отиде след няколко дена и ще може да се преоблече и обуе вълнените чорапи. Може да са неудобни, но да му е топло. И терлиците може да са големи, но да си ги скъси. Студен ден, а там колко ли е студено. И при това навярно работи.

31.І., четвъртък. Към обед получих писмо от Делчо, дава нов адрес”¹⁵…

Нека сега отново да се обърнем към разказа на Марин Караиванов за жените в  живота на Делчо Василев и за тяхната необичайна и вдъхновяваща любов:

 „В последните години от живота му почти всеки ден навестявах стария и болен, но въобще неуниващ пред житейските мерзости Делчо Василев- продължава той.  Веднъж го заварих облакътен на масата до пишещата си машина, облян в сълзи, които безмълвно се стичаха по съсухреното му лице.

-Какво ти е, бай Делчо? - сепнах се аз - Да не ти е нещо призляло?!

Отговор не последва и в задръстената с вестници, писма, списания и книги стая увисна, натежа  тревожно, непоносимо за мен мълчание, което бе нарушено от глухия, задавен глас на Делчо Василев: „Вчера почина Агая!”

Втрещих се слисан пред чистосърдечната, неимоверна скръб на 78-годишния старец, който плачеше безутешно като изгубило се в гората малко дете за една 78-годишна старица, починала нейде в Кюстендил, която не беше виждал кажи-речи от 15 години и с която поддържаше единствено някакъв епистолярен досег. И като че ли едва сега проумях, че за Делчо Василев нещата от живота притежаваха друга, непреходна стойност, защото бяха от един друг свят…

Усетих как кръвта нахлува в главата ми и очите ми издайнически овлажняват, но стоях като недодялан дръвник, патентован продукт на своето скептично време, прошнуровано и прономеровано с болшевишкокомунистическите маркс-ленински лозунги, указания и повеления и даже не отроних дума на съчувствие. По-късно си казах, че и да го бях направил, вдаденият в скръбта си старец едва ли щеше да ме чуе. Естествено това не беше така, понеже щом се поуспокои , той,  сякаш извинявайки се за неловкото положение, в което неволно ме бе поставил, промълви: „Единственото добро, което ми остана на света, това е, че все още мога да плача от любов…”

Изговаряйки тия думи, личеше как едва-едва сдържа сълзите си, които припряно напираха в очите му. И с приглушен глас, сякаш говореше сам на себе си, бай Делчо ми повери анамнезата на съкровените си платонични любовни терзания и копнения…”Навремето Агая, милата, настоятелно ми предлагаше да се оженим, ала аз категорично отказах…Чак сега при вестта за нейната смърт виждам ясно, че истинският мотив за този мой отказ не бе продиктуван толкоз от анархистки убеждения, а от безумната ми любов към нея!…Защото аз наистина я боготворях! И всяка мисъл за полови, сексуални отношения с Агая ми бе инстинктивно отвратителна!.. Светотатствена!… Всъщност освен Агая, едничка Светла и донейде англичанката Алиса ги обожавах така всецяло и безмерно… И знаеш ли, това именно бяха жените на моя живот, които с нищо не бих заменил…

Когато си тръгвах Делчо Василев мълчаливо ми подаде един пощенски плик. Вкъщи отворих плика, който се оказа незалепен. Вътре имаше три снимки - на Агая, Светла и Алиса Блеер - с лъчезарни, млади, усмихнати лица! И лист хартия с няколко думи, отпечатани на неговата допотопна пишеща машинка „Ерика”: „Марине! Явно вече дните ми са преброени…Когато ме погребват, виж там - без да се хвърля в очи, ала обезателно пъхни плика със снимките в ковчега ми!”…

Статията на Караиванов завършва, с края на Делчо Василев - самотен, тъжен, изоставен и сякаш напълно забравен от света. И от своя град, когото толкова всеотдайно беше обичал, почти от всички… Цитирам отново:

„През 1981 година  Делчо Василев се приготви да отпразнува осемдесетата си годишнина или както саркастично казваше по тоя повод щеше приживе да отслужи своята панахида. Рожденикът покани на 16 февруари 1981 година в 19 часа представители на всички хасковски културни институции - около тридесет човека. И макар калесаните често да го посещаваха, ей така - на лаф моабет, в конкретния случай явно беше прагматично преценено, че официалното присъствие за честване рождения ден на известния, неразкаял се пред „народната власт” анархист е най-малкото политически нецелесъобразно. Никой не се появи в уречения час в бай Делчовата къща на ул.”Люлин” № 4  освен двама архивисти от Държавен архив-Хасково - пишещият тези редове и Мариана Катрева. Тук бяха синът и снахата на Делчо Василев и  въпреки отсъствието на поканените той бе с приповдигнато настроение и с Ботевски плам в очите изпя бунтовната анархистка песен:

„Напред, о, младо поколение!

Напред! Борбата те зове!

Не падай подло на колени

пред отживели богове!”

В края на песента очите на осемдесетгодишния юбиляр грееха като звездите небесни, дясната му немощна ръка се издигаше нагоре свита в юмрук и едри сълзи, изблик от неизразимо вълнение, браздяха сбръчканите старчески бузи.

Обаче с напредването на времето обстановката ставаше все по-тягостна. Делчо Василев видимо помръкна. За да го ободря отидох до него, прегърнах го и още веднъж сърдечно му честитих юбилейната рождена дата, след което прочетох пред четиримата присъстващи своето, съчинено предходния ден стихотворение „Към върха”, посветено на осемдесетгодишнината му…

По лицето на юбиляра смътно пробляснаха някакви смътни признаци от предишното оживление, но не задълго. В стаята, приготвена за тържеството, освен нас, петимата, не се весна и не стъпи вече никой друг… Шестте маси, отрупани с четирите торти, с обилните ястия и с напитките, изкусурени сякаш на кулинарна изложба,  така си останаха недокоснати… А външната врата на двора с часове зееше широко разтворена, напразно очаквайки гостите…Двадесетина дни по-късно Делчо Василев почина”…

И съвсем накрая, в заключителната част на статията си, озаглавена „Вместо епилог” Марин Караиванов разказва за изключителното преживяване, което е имал три години по-късно с  Игнис Владимиров- син на самоубилата се във Варна д-р Светла Стоянова. В един декемврийюски ден той го потърсил в канцеларията му в архива, представил се и поискал да се запознае с документите за Делчо Василев, които чел и проучвал близо седмица. След това му признал, че е дошъл в Хасково да изпълни предсмъртното желание на майка си. Прахът й да почива в гроба на Делчо Василев.

„Игнис Владимиров извади от кожената си пътна чанта малка абаносова урна във формата на паралелограм- пише Караиванов -  и сякаш оправдавайки се пред паметта на майка си, някак гузно поясни: „Тук се съдържа по-голямата част от прахта…В друга урна сложих останалото и я зарових в гроба на родителите й в Провадия…”

И след това:

„За нула време „Москвич”-ът на Светлиния син ни стовари до жилищния блок, където живеех, нарамих от килера копач и лопата и след двадесетина минути -по обед - се озовахме на Централните хасковски гробища при лобното място на Делчо Василев. Гробът бе обрасъл в треволяк и изсъхнали магарешки тръни  и очебийно си личеше, че отдавна никой  не бе стъпвал тъдява…Ръмеше дъжд и из безлюдните гробища подвяваше хаплив, мразовит вятър. Без да се помайваме веднага започнахме да копаем откъм горния край на гроба като се редувахме през десет-петнадесет минути. Подир час Игнис Владимиров удари с копача изчурялите дъски на погребалния сандък. Тогава му подадох урната с кремираните тленни останки на Светла и той внимателно я постави върху прозиращия през пръстта полуизгнил капак на ковчега. После с изкопаната пръст запълнихме дълбокия приблизително двуметров ров и въз разкопаното нахвърляхме буренак, листна шума и откъснати клонки от околните храсталаци. Плувнали в пот въпреки зъбатото време, набързо се сбогувахме и Игнис Владимиров отпраши с „Москвич”-а си по автострадата за Димитровград… В тъжно меланхолично настроение се прибрах вкъщи, сякаш ей сега бях погребал безкрайно скъп на сърцето ми, кръвно и душевно близък човек, когото ще помня до края на дните си…През нощта, въпреки изгълтаното сънотворно, въобще не можах да мигна и чак на разсъмване се унесох в някакво дремливо, промеждутъчно състояние на будуване и сън - недвусмислено осъзнал, че гробокопаческата ми мисия бе несъмнено най-романтичното и най-благородното деяние, което някога съм извършвал през живота си. Ех, нали все пак не без моята помощ най-сетне Делчо Василев и Светла Стоянова бяха се събрали, па макар и в безметежната нирвана на смъртта - този път веднъж завинаги до свършека на вековете!”.

Спомням си пък аз сега за едно свое, макар и различно преживяване -участието ми в премиерата на новоизлязлата през 1994 година книга с избрани статии и писма от Делчо Василев, която се състоя по инициатива на  тогавашното ръководство на читалище „Заря” и на местния клуб „Родознание”. По една или друга причина, а сигурно най-вече по моя собствена вина, тъй като ми се щеше да кажа колкото се може повече за толкова дълго премълчаваното литературно-критическо творчество на Делчо Василев, неусетно беше изминал цял час. След кратката музикална  пауза, според предварителната ни уговорка се готвехме с моя колега от Литературния музей -поетът Маргарит Жеков,  да продължим с публицистиката и главно с писмата на Делчо Василев.

Намеси се обаче съвсем неочаквано единият от организаторите и заяви, че закрива вечерта, тъй като „вече не останало време” и  любезно ни благодари. Ситуацията, признавам си, беше доста конфузна и неочаквана, но в никакъв случай не беше необичайна. Не ни оставаше друго освен и ние да благодарим и да я приемем за естествена. Така присъстващите няколко десетки случайни гости и все още живи, макар и възрастни съидейници и приятели на Делчо Василев не можаха да чуят текста на неговото писмо до приятеля му Йордан Ковачев, което по сценария трябваше да бъде прочетено. А то сравнително добре разкрива, както духовния мир,  така и нравствената същност и на Делчо Василев, и на Йордан Ковачев, за които пак ще стане дума в третата част на тази книга. Но нека сега да използвам случая и да припомня текста на това откровено и мъдро приятелско послание, от което има какво да се запомни и научи. Ето го:

„Мой скъпий Йордан Ковачев,

Предобрий братко, незаменимий приятелю,

Ти пишеш, че моят новогодишен поздрав запълнил една празнина у теб. Аз пък трябва да ти призная, че твоето писмо дойде като истинска ангелска благовест над мене и създаде светъл празник на душата ми! Тъй отдавна не съм слушал аз братски, искрени слова, напоени с вярата в един общочовешки безсмъртен идеал, за чието тържество няма нужда нито от въоръжени армии, нито от безпощадни класови борби, нито от атомни бомби, които да унищожат в един само миг прекрасния живот на стотици хиляди невинни хора - мъже, жени, деца.

И толкова отдавна не съм чел никъде - нито по вестници, ни по списания - такива дитирамби на свободния  и горд човешки дух, устремил пламенен взор към  Вечното и Безсмъртното, на които този суетен, преходен живот на земята е само бледо и далечно отражение. Този свободен човешки дух, който наистина живее над хаоса, над условността, над страданията и нуждите, над безумното съперничество и диво, животинско озлобление! Ах, да ме простят кротките творения на природата, безсловесните наши кръвни братя животните, че несправедливо им приписах качеството „озлобление”, присъщо, очевидно, само на нас, човеците!

И ето твоето премъдро и вдъхновено писмо, братко мой,  ме накара отново да си задам въпросите, които постоянно съм си задавал в часове на дълбоко размишление и на „преоценка на ценностите” - защо са толкова жалки и дребнави хората? Защо се карат, защо воюват, защо се изтребват помежду си? Какво ги дели, какво ги противопоставя едни на други? Какво може да разделя брат от брата, сестра от сестрата, синовете и дъщерите от техните родители? Та не сме ли всички ние братя и сестри? Не сме ли човеци от една и съща материя изградени? Всички имаме сърца, за да ни служат като лостове за подвизите на благородното самоотречение, всички имаме ум и разум, за да ни служат като фарове на обилната светлина по пътя ни към бъдещето, към доброденствието, равенството, правдата, красотата! Да, братко мой, защо са жестоки днешните човеци? Защо им е тясно на просторната земя, защо събират богатства, слава и величие, които утре - други ден разбойници ще крадат, молци ще ги ядат  и червеи ще ги прояждат?

Противоположните им характери ли са причина за вечната война между човеците, противоположните им идеи или противоположните им интеерси? Но как могат рождени братя да имат противоположни интереси и  враждебни един към друг идеи? Мисля си аз дълго, братко мой, размишлявам предълго аз и идвам до убеждението, че днешните хора правят капиталната грешка да оставят установяването на Доброто, равенството, правдата и свободата за утрешния ден или, все едно, за далечното бъдеще като до времето на това осъществяване предпочитат да изживеят дните на настоящето си съвсем по филистерски и мракобеснически - в злоба, омраза, алчност, суетна слава и величие, в жесток и брутален егоизъм, в разгулно епикурейство, в интриги и подлости, настървение и омраза едни към други.

А царството на правдата, на братското равенство, на всечовешката свобода могат и трябва да бъдат установени още днес. От днес още ние трябва да станем добри, справедливи, свободолюбиви, великодушни, пожертвувателни към ближния и за благото на цялото човечество. Кой казва , че идеалът за всечовешко братство и свобода бил утопичен и химеричен, че били необходими за неговото осъществяване поне 1000 години! О, зная аз, че това могат да го казват само хора, в които живее непобедимият страх от новото и за които вместо разумът царува глупостта!

Не хиляда, не сто, не и петдесет години, а  още сега, в същия тоя момент може да се осъществи царството на равенството и правдата, ако хората бяха способни да провъзгласят за свой основен закон любовта, братството, справедливостта, свободата. Утопия - казвате вие филистери-властодържци! Да, ами защо забравяте, че днес за днес канадските духоборци живеят по началата на великата утопия? Защо забравяте, че хиляди и милиони хора още днес прилагат в отношенията си един към друг нравствените повеления на тая утопия? Ах, но за всичко това, братко мой, и нашата преса, и цялата световна преса съзнателно и подло мълчат! Има едно страшно съзаклятие на глупците и на охолните днешни фарисеи да премълчават делото на мира, свободата и братството, а да пишат само за войни, войнствени речи, за жестоки закони, за зверства и инквизиции. И какво перфидно лицемерие, каква тартюфщина! Говорят за мир, а зад гърба си държат меч, с който са проболи гълъбчето на мира! Говорят за правда, а живеят в неправда и  с делата си утвърждават и увековечават най-черната неправда. Говорят за свобода, а са разпънали на кръст самата свобода в името на…свободата!

Какво можем да искаме ние от един такъв коварен и лицемерн свят, братко мой, освен да го отречем и да му обявим свещена война, подобна на тази, която Исус обяви на книжниците и фарисеите, и търговците в храма Господен! Не за такъв свят се борим ние, скъпий братко,  не за такъв свят се е борил и Исус, не за такъв свят се бориха, страдаха и умираха великаните на човечеството - Толстой, Ганди, Кропоткин, Елизе Реклю…

Ние се борим за такъв свят, какъвто можем да заживеем още днес. Защото царството на правдата и свободата, на честността и на братската любов не ще дойде нито от небесата, нито от църковните канони, нито от писаните човешки закони под формата на разни идеологии. Това царство се намира в самите нас. Неслучайно дядо Толстой пророчески прозря, че царството Божие е в самите нас. И от нас зависи да го установим или не още днес…Няма нужда нито от хиляда години, нито от национална или международна войска и полиция, нито от атомни бомби, ни от ракетни самолети и суперлетящи крепости. Една само честна дума, една само благородна, смела стъпка и…всичко ще ни се открие като светлина от Небето.

Аз свършвам, скъпи мой братко,  а толкова много бих искал да ти пиша. Но ти ме разбираш само от една моя дума. Благодаря ти от сърце за топлите братски чувства - на теб и на семейството ти! Повярвай ми, че никога не ще угасне в душата ми пламъкът на най-възвишено братско чувство към теб и твоето семейство, че аз съм твърде щастлив да те зная, че ти си един от най-вдъхновените носители на мира, братството, любовта и правдата у нас. Твой Д. Василев”.¹⁶

Това писмо беше публикувано по повод 95-годишнината от рождението на Делчо Василев, а пет години по-късно, за стогодишнината,  хасковският Държавен архив организира нещо като научна конференция в лекционната зала на Регионалния исторически музей, с което направи опит за пръв път официално да бъде чествана паметта на Делчо Василев. Напразно! Събитието беше потулено и почти непосетено. За него писа единствено органът на анархистите „Свободна мисъл”.¹⁷ Но друго и не можеше да се очаква като се има предвид открито и дръзко прокламираните в горецитираното писмо от Делчо Василев нравствени и морални устои и принципи, които на всичкото отгоре той , докато е жив, се е опитвал да брани и устоява, както в личния си живот, така и в отношенията си с околните. С цената на всичко!

Не бива, разбира се,  от всичко казано дотук да излезе, че Делчо Василев е бил някакъв идеален във всяко отношение човек, без никакви прегрешения и страсти, едва ли не клонинг, в каквото понякога се превръщат героизираните и идеализирани по един или друг повод основни персонажи в лични мемоари или розово оцветени биографии. У кого няма недостатъци и неволни увлечения, та и у Делчо Василев! Самият той не се опитва да ги прикрива. Но все пак наш дълг е като потомци, граждани на Хасково и изследователи на културната история, всеки според силите си, разбира се,  да му отдадем заслуженото. Защо не и  с риск да се попрекали понякога с положителното, което би било разбираемо, особено след толкова години грубо пренебрежение, жестоки репресии, незаслужени хули и оклеветявания.

Защото все пак пантеонът на „хасковските будители”, на именитите и заслужили хасковци не е чак толкова гъсто населен, та да можем с лека ръка да отричаме или да премълчаваме името и заслугите на когото и да било от тези малцина избраници на съдбата, които по един или друг начин са можали да се отличат, да надраснат дребнавите страсти и ежедневието на този прашен град, „затиснат между два ямача” по думите на Тома Измирлиев. И да се отдадат на нематериалното, на духовното, колкото и от пръв поглед това да ни се струва днес странно, стъписващо и дори невъзможно.

Нека да се опитаме да поощрим този стремеж и у себе си, и у своите деца, да не ги лишаваме от примера за тези необикновени, за „летящите” или „ангелски” хора, по думите пък на един друг поет, живели в нашия град през годините. Знам, че на мнозина това няма да се стори практично и още по-малко разумно, но нека да не се опитваме, още повече и целенасочено, да омаловажаваме техния духовен, техния осеняващ и оживототворяващ пример. Както е сторила например, макар и надявам се, съвсем добронамерено, бившата служителка в тукашния Държавен архив на Хасково Стефка Стефанова, която кой знае защо се е уплашила, че „дълго време низвергнат, отблъскван от властващите и преди, и след 1944 г. главно заради анархистичните си убеждения”, днес Делчо Василев бил „застрашен” от издигане в кумир” и превръщане „в светец”. А според нея той бил изключително суетен и неговата  душа била пълна с „кокетство и с много илюзии”, бил  егоцентрик, не приемал „реалностите в живота” и затова „субективните причини да бъде страдалец” били „ не по-малко от обективните”. За нея Делчо Василев, оказва се, е бил само „добрия, умен, симпатичен старец”, с когото тя се е забавлявала да изслушва при посещенията му в архива. И нищо повече!

Какво пък -  може и да е така. Нали всеки гледа и преценява от  „собствената си камбанария”? Сигурно за мнозина, особено от добре поставените и още по-добре платените потомци на Делчо-Василевите клеветници и  гонители отпреди и след 1944 година, защото те едва ли днес се различават чак толкова помежду си, той наистина да изглежда такъв, както „просто” и „по човешки” ни го е показала Стефанова в своя журналистически опус „Просто човек”¹⁸. А защо не и много по-лош!

Едва ли е справедливо обаче и в наши дни  личност като Делчо Василев да бъде представяна по този начин. Или въобще да не бъде забелязвана, което е още по-лошо. И за което авторката на спомената статия като че ли иска, пак като в онези отминали години, макар и по-благовидно, да призове. Нека не се страхуваме да изричаме цялата истина и поуките от сложния и многострадален живот на Делчо Василев! Или да се опитваме „с най-добри чувства” пак да ги омаловажим!

За да бъде оценено по достойнство неговото присъствие в обществения и културния живот на Хасково съвсем не е достатъчна само „следата”, оставена от него в многократно опосквания му и въпреки това все така внушителен масив от архивни документи. Които с годините май стават все по-„безинтересни” за широката публика и все по-трудно достъпни! Освен за неколцината архивисти  като самата Стефанова или колегите й, които не мислят като нея и срещу които очевидно е  насочено нейното писание.

Затова то можеше тук и да не се споменава, но подобен текст в сегашно време , струва ми се,  е симптоматичен за продължаващата тенденция към обезличаване и нивелиране, към окарикатуряване на достойния пример на един истински почтен човек и общественик, от какъвто точно днес, а и в бъдеще нашето обезсилено почти докрай гражданско общество и страната ни ще имат вопиюща нужда. А не от партийно избраните и медийно инжектирани с несъществуващи качества и възможности  роднини, приятели и  протежета…

Но нека да  отдадем този кой знае защо изсмукан от пръстите текст на Стефанова само на личната й неопитност и най-вече на обидата от това, че беше отстранена от работа в Държавния архив  по това време, а не и на политическа поръчка от страна на партийните й ментори. Но все едно - това, което тя е написала е тревожен знак за непрекъснатата „червена” и не само червена нишка на една престъпна и задкулисна власт, тегнеща все още, въпреки широко прокламираните права и свободи в условията на „европейска” демокрация, над историческата истина обективност. С други думи да пишем за когото си искаме, но и да си имаме „едно на ум”, както се казва!

Ех,  то комай и вече няма кой да пише за Делчо Василев. Няма кой да се сети и за нещо друго, което да напомни за него в родния му град. „Приоритетите” сега просто са различни, а това няма как с писане да бъде променено. Или с архивни спомени. И все пак „Verba volant, scripta manent!” - писаното остава.

Затова днес имаме възможност, въпреки всичко и макар с голямо закъснение, да дадем думата и на Делчо Василев сам и публично да разкаже за себе. Текстът на споменатото по-горе неговото „Изложение”, който следва по-нататък  , ще ни даде отговор на голяма част от въпросите, които да се надяваме, че е породил у читателя този мой неособено задълбочен предговор.

Тук е мястото и писмено да благодаря на писателя и художника Петър Ангелов, някогашен зам.председател по културата на Изпълнителния комитет на Окръжния народен съвет в Хасково, който е имал прозорливото хрумване да запази и до наши дни едно от автентичните копия на това изложение, предоставено му по нареждане на Сербезов, и наскоро да ми го предостави за свободно ползване. Без една страница, която вероятно е била изгубена. Малка част от това изложение вече беше публикувана в издаваното преди време от П. Ангелов литературно списание „Южнобългарски страници”¹⁹.

 В третата част на книгата пък съм се опитал да обобщя въз основа на собствения си читателски опит и наблюдения върху литературното и документално наследство на Делчо Василев най-важните негови заслуги като литературен критик, публицист и културтрегер.

Приятно четене!

*

¹ВАСИЛЕВ, Делчо. На колене пред истината. Литературна критика. Публицистика. Писма. Паметна бибилотека”Александър Паскалев” № 2. Хасково, 1994

² МИЛЕВ, Ал.,Й. Братков и Б. Николов.Речник на чуждите думи в българския език. Издателство Наука и изкуство, София,1970, с.120

³Шипка, № 19, 27 януари 1990 година

⁴За отсъствието на Д. Василев от тритомния „Речник на българската литература”, издаден преди 1989 година ще стане дума по-нататък, но уви и в новия, уж демократичен „Речник по нова българска литература”(1994) , статията за него също не намери място-бел.авт.Й.Н

⁵В.”Шипка”,.броеве 118-122 от 19 -23 юни 1991 година 

⁶СЛАВОВ, Леко. Бохемът и неговите архангели.Документална повест.Издава Държавен архив-Хасково, Хасково, 1993,48 с.

⁷Пълният текст на този спомен, озаглавен  „Респект и дълбоко уважение” ми беше предоставен от г-н Маринов в отговор на молбата ми да разкаже каквото помни за Делчо Василев, с когото се е срещал и познавал лично. Благодаря му още веднъж!-бел.авт.Й.Н./

⁸Споменът, чийто оригинал пазя в личния си архив, беше написан специално за това издание от Тилко Тилев, който заслужава нашата благодарност- бел.авт. Й. Н.

⁹КАРАИВАНОВ, Марин. Апокрифни архивни импресии.Антология. ИК”Шрапнел”, София, 2005

¹⁰Писмото е публикувано във в. „Новинар юг”, бр.63 от 30 март 2006 г. от Марин Караиванов, който сочи, че то се съхранявало в Държавен архив-Хасково, във фонд № 1114, оп.4, а.е.71, л.1

¹¹Писмото е с дата 20 февруари 1971 година и е публикувано от Марин Караиванов във в.”Новинар юг”, бр.37 от 15 февруари 1996 г.

¹²Писмото е от май 1975 година и е публикувано от Марин Караиванов във в.”Новинар юг”, бр.38 от  16 февруари 1996 г.

¹³Писмото е от март 1976 година и е публикувано от Марин Караиванов във в.”Новинар юг”, бр. 38 от 16 февруари 1996 г.

¹⁴Писмото е  от април 1974 година и е публикувано от Марин Караиванов във в.Новинар юг, бр.38 от 16 февруари 1996 година

¹⁵Текстът   е публикуван от Нели Дончева във в.”Новинар юг”, бр.37 и 38 от 15-16 февруари 1996 г.

¹⁶Писмото с кратък коментар съм публикувал във в.”Кръг”, бр.8 от 27 февруари-4 март 1996 година по случай 95 години от рождението на Делчо Василев. То е отпечатано и в сборника „На колене пред истината”- бел.авт. Й. Н.

¹⁷Свободна мисъл, брой 3, март 2001 година, с.3

¹⁸В.”Хасковски вести”, бр.206 от 28 ноември 1995 година

¹⁹Сп.”Южнобългарски страници, кн.1, 2001, 75-100

____________________________

Този текст  е предговорът към  „ХАСКОВСКИЯТ ИГНИС- книга за Делчо Василев”, чийто ръкопис е предаден за печат през месец септември 2010 година в Университетското издателство „Свети Климент Охридски”