ТАЯ ВЕЧЕР, ДОКАТО СЪМ СПАЛА…
ТАЯ ВЕЧЕР, ДОКАТО СЪМ СПАЛА…
Тая вечер, докато съм спала,
пъпчици черешата разпукала.
Рано, рано цяла
побеляла,
с клонче на прозореца почукала…
Станах аз.
Отворих й.
Цветчетата
нежно по лицето ме погалиха.
Зацвърчаха в клоните
врабчетата.
Сто слънца
стъклата в миг запалиха.
Полетях нагоре -
чак над клоните:
мама ме издигна в небесата.
Бели цветове,
защо се роните?
Вижте как й побеля
косата!
СБОГОМ
Щъркели бели
със черни крила,
есен ли, есен ли
тук е дошла?
Тя ли люлее
оголени клони?
Тя ли листата
окапали гони?
Тя ли събира
ятата ви вече?
Тя ли ви шепне:
„Летете далече!
Далече, далече,
летете на юг,
че зимата иде
с виелици тук!…”
Сбогом. Прощавайте,
щъркели скъпи!
Пак се върнете,
щом пролет настъпи.
Щъркели бели
със черни крила,
чакат ви вашите
родни села!
БЛАГОДАРЯ
Как е звучна и красива
българската реч!
Като билка ме опива,
води ме далеч.
В нея миналата слава
песенно звъни
и с надежди озарява
бъдните ни дни.
Аз, учителко, със цвете
днес ще те даря
и целувам ти ръцете,
и благодаря,
че със обич всеотдайна
ти ме озари,
на речта ни всяка тайна
щедро ми откри!
БЪЛГАРИЯ
Едно голямо слънце
ни топли и ни свети.
То гали всяко зрънце,
дръвче, тревичка, цвете.
На двора с нас играе
и смее се, и тича.
За нас в сребро сияе,
защото ни обича.
Едно небе обширно
без край над нас синее.
То трябва да е мирно.
Там слънцето живее.
Там птиците се реят.
Небето ги привлича
и кара ги да пеят,
защото ни обича.
Тук - мама, дом и слънце,
небето с лента синя,
цветя и плод и зрънце -
са нашата родина.
Бъл-га-ри-я аз пея,
Бъл-га-ри-я аз сричам,
защото я милея,
защото я обичам.
