Никола Гигов

Казват: Поетът трябва да умре, за да живее неговата поезия. И Яворов моли проф. Златаров: „ Златарче, дай ми отрова”. Той съчета отровата с изстрел, за да бъде сигурен в смъртта си.
Като феникс излетя поезията му в небесата, но костите на Яворов още стенат под земята. Винят го: бил убиец, бил харамия, бил кариерист, крадял сюжети… И е редно да запитаме: обичаме ли нашите си поети!? Защо ги довеждаме до гроб? В гроба - от куршум, отрова или самоубийство лежат Ботев, Яворов, Дебелянов, Бояджиев, Вапцаров, Гео Милев, Ясенов, Румянцев, Ракитин, Пеньо Пенев и десетки други. Изстрадани са стиховете на Пол Верлен:

И със жестока слава свети
узаконената мълва:
Убиват бедните поети
и ги възпяват след това.

Яворов не живя, а горя - с драматичен копнеж на чувства и страсти. Любовта, завистта и ревността - лична и социална - се сля в градобитна вихрушка върху главата на Яворов. Той е един от „прокълнатите поети” - такива, каквито са Метерлинг, Бодлер, Верлен, Верхарн, Франсис Жам…

Всеки се бърка в личния му живот, като че не бърка в сърце, а в цигански дисаги. И това сърце влезе в сляпа улица, улица без изход. В зениците на Мина видя едно неосъществено бъдеще, в сърцето на Лора видя кипящата гибел. Яворов се осъществи чрез творчеството си, Лора - чрез любовта си, а Мина - чрез копнежа си. Не е това антична драма, а чисто българска кройка: Яворов съдра ниското еснафско небе на България - като светкавица при буря - сам падна, но освети българското небе и надживя собствените си съдии. Скиптърът и тогата на съдопроизводството не могат да са по-високо от Поезията и Любовта. Както пише Пушкин: „Поетът е по-високо от Царя”. Поетът не царува, а богува.

По отношението към своите поети издава собствените присъди върху себе си. Лермонтов надживя царизма, Ботев надживя робството, Яворов надживя байганьовщината.

Лора събра в себе си обич, болки и ревност. Тя учи 4 езика, но Яворов държи в ръката си лирата на Калиопа. И в двете сърца кипи буря, но преди да се запознае с Яворов Лора носи болката в сърцето си: за кого да се омъжи - за д-р Дрянков, г-н Нейков, г-н Джиджев и накрая за Яворов. Две деца има от д-р Дрянков - Кирил и Петко, Кирил умира като дете. Като луда е Лора и броди из гробищата. Отрекла е красотата на Париж, защото я няма любовта.

Август, 1906г., Драгалевският манастир и запознанството между Лора и Яворов. Отеква стихът на Яворов : „Душата ми е стон, душата ми е зов” и очертава бъдещата антична драма.

Лора пише стихове, които остават без следи. Тя пише „Писма до никого” и се бори за безгранична свобода (нейни думи). И Яворов носи своята драма - обикнал е две неща: любовта и свободата. Губи и двете.

Но поезията му става глас на вечността. „Хайдушките копнения”на Яворов не могат да се затворят в една стая. Той познава болката на бежанците, на изгнаниците, на заточениците, на борците. И сам се бори за свободата на Македония. Пише с тъга: „И ще изчезне всяка следа от мене в тая робска земя, дето никой не ме е обичал и дето никой няма да ме спомни”. Като светкавица при буря той осветява върховете и пътищата и пише: „Биволска кола ще ни вози към свободата”. Леглото му е от тръне и коприва, либето му - поезията. И птици вият неговия венец. Кой друг поет е предсказал така точно съдбата си:

„На смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов!”

Това е Яворовата себеприсъда. Силата на любовта и силата на поезията. Слети заедно те разсичат мрачилото и казват: „Бягай мракобесни мрако, защото изгрява слънцето, защото се е родил поета…Яворов.”