Йото Пацов

Когато си високо в планината, мисълта ти без усилие е готова да поеме по козите пътеки през урви и чукари с неясен копнеж към някакъв безименен връх. Може би само с мене е така, защото съм зодия Козирог и това рогато небесно същество ме тика към острите ръбове на пропастите и каменния водопад на сипеите. Така е и този път, но сега целта ми си има име - някъде там, в мъгливата вис, където букаците се сменят с елаци обитава едно от невероятните божии творения, създадено с мускули от гранит, с копита от челик, с рога от кремък и пъргавина на тетива.
Алпийски козирог.
Виждали ли сте как се сурва с елегантни скокове през нащърбените скали, как от всеки камък, който докосне, се пръскат в пропастта отломки, как с грохот на воденични камъни тръгва сипеят, през който е преминал? И най-важното - виждали ли сте как в един само нему известен момент спира отведнъж на най-острата скала над най-дълбоката пропаст - както спира стрелата, срещнала в полета си ствол на дърво - величествен и спокоен, като че изваян от камъка, в който е вбил копита. Това е мигът, когато заедно с него застива всичко в планината, стихва вятърът, спира слънцето и дори примижава, листата се изопват на неподвижните клони, свещичките на лалугерите замръзват пред дупките и дори соколът застива във висинето с изпружени криле… Без козирога величието на планината е сурово и студено, с него е възхвала на живия Бог.
Вече съм навлязъл в неговата територия, стъпвам по едва доловимото дивечово вървище и се оглеждам напрегнато. Тук съм, за да го снимам - това е последният пълен ден от земния му живот, оставил толкова много пръстени по огромните му рога - цели шестнайсет. Преброил ги е преди месец моят приятел Митко Боев - горски скитник и мечкоубиец, който сега се е стаил в дола и чака сигнал от мен, за да пусне кучетата. Всеки пръстен означава година живот, а безбройните щърбавини по тях са белези от битки по мъгливите склонове, често на парче равна земя колкото плажна кърпа, където козирозите се изправят на задни крака в цял ръст, по пехливански навеждат глави и със скок и трясък вбиват рога и чела един в друг, за да отвоюват харема си… Любов, по-нежна от глухарче, както би казал един мой познат поет.
Най-после съм на мястото - запуснат преди години горски път, просякъл гората напряко на склона. От горната му страна - стръмен сипей и сиви стройни буки и ели, от долната - стара сечина, гъсто обрасла с млад елшак. Заставам с гръб към гъсталака - оттам дори и козирог не може да мине, наляво, надясно и отчасти напред имам добра видимост. Вече съм си харесал камък, вдигам друг и чукам по него бързо три пъти. Пауза. Пак три пъти. Пауза. Пак. Това е знакът. И почти в същия миг по-скоро долавям, отколкото чувам, как някъде далеч под мен в дола освободените от каишите кучета с нетърпеливо скимтене се втурват в гъсталаците. Приготвям апарата - мигът наближава. Но се налага да чакам повече от половин час, преди вдясно да избухне истеричният лай на гончетата и да чуя как някаква хала троши и ломи гората - той е, викам си, а по гърба ми пролазват онези тръпки, които само човек при среща със страховитото непознато усеща. Дивата гонитба заобикаля елшака зад гърба ми, вече пресмятам къде ще излезе рогатото страшилище и в първия момент дори не разбирам, че той самият, Негово величество, е изскочил на буренясалия път и препуска към мен. Рогата му са като огромен знак на победата, сигурно са по метър и половина, краката му бият земята както дюлгерин бие с тесла по талпата, устремът му люлее храстите и къса тревата. Напада ли? Вижда ли ме? Не знам, но няма време за въпроси, гледам го само през визьора, така не е толкова страшен, апаратът щрака и съска, и когато разбирам близостта му по това, че ме лъхва тежката миризма на диво животно, скачам с все сили назад, в младия елшак - това си го бях намислил, ако се случи така, както се случи - да се гмурна гърбом в зеления гъстак и да изчезна от погледа му. Почти бях въздъхнал с облекчение, потъвайки сред елхите, когато с паника усетих как те ме поеха меко, поддадоха донякъде, спряха, после пак меко, но неотвратимо ме върнаха - същинска пружина - пак на пътя, слисан и уплашен. За щастие по-слисан и уплашен от мен от изчезването и новото ми появяване бе козирогът, който тръсна в недоумение огромните си рога, с един скок прекоси сипея отсреща и потъна в гората…
А на другия ден докараха Стрелеца - канадски французин, който бил толкова богат, че карал със самолет собствения си вертолет от Отава в Найроби, та да ловува гну и хиени от въздуха. Само че като се наситил на кръв и пушки, започнал да ловува с лък, и затова дошъл в България - алпийски козирог липсвал в колекцията му, та да си пребие при нас трофеен екземпляр. Колко му е - придружиха го егерите по местата, дето бяхме с Митко предния ден, там пуснали кучетата в същия дол, те пак погнали козирога и още с първата стрела Стрелецът пронизал плешката и сърцето му. Донесе после в хижата камерата си, включи я в телевизора и се занизаха картини - егерите сгъват предните крака на животното, да може да се облегне тялото на тях и да стои право, муцуната полагат на земята и я подпират с камъни, та да се вирнат рогата, Стрелецът кляка и хваща с ръка единия рог, с другата ръка държи лъка, а от плешката на козирога стърчи стрела - червено дръвиче с жълти пластмасови перца на края…
Закусвахме на другия ден без него - още по изгрев отпраши с егерите към билото, този път да стреля муфлон. И двамата с Митко нямахме апетит, не ни се и говореше.
- Мъчно ми е за козирога - казах аз.
- И на мен - призна си мечкоубиецът. - Ама ти го видя вчера и това е, а аз съм го избирал от сто такива като него от онази ферма в Алпите, та да има трофей колкото световния рекорд, ама не по-голям. Пък колко му треперих докато го докараме, пък как сме го гледали в оградата да свикне барем малко от малко с гората… Ами какъв зор виде чорбаджията да го продаде преди да е паднала шумата, та Стрелеца да не види, че животното е в ограда. Ами вчера как го вардихме да не забие към мрежата, че ще почне по нас да стреля… Сега работата е редовна - преби си козирог трофеен, снима се, днеска ще си удари и муфлон, нема и да разбере, че са питомни, и това е. И сития - сит, и пребития - пребит. Е, верно, в България откога козирозите са изчезнали, а пък муфлони комай и никога не е имало, ама на кой му пука? И кенгура да си докараме, и крокодили - пак ще има ахмаци да ги бият и гяволи да им ги продават. Само дето на нас с тебе ни е криво, ама кой брои днеска такива като нас…